Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Замислям се за миг.

— Баща ми казваше, че трябва да помниш, че са излезли да те видят, искат да те почувстват като приятел. Да покажеш, че се намираш сред приятели и верни поддръжници. Една усмивка или помахване с ръка е подходящ поздрав за хора, които са дошли единствено за да ти се възхищават. Може и да не ги познаваш — но те мислят, че те познават. Заслужават да бъдат поздравени като приятели.

— Но никога ли не си е казвал, че със същата готовност биха излезли да поздравят врага му? Не му ли е минавало през ум, че това са фалшиви усмивки и лишени от съдържание приветствени възгласи?

Обмислям това за момент, а после се изкикотвам.

— Честно казано, мисля, че това изобщо не му е хрумвало — казвам. — Беше ужасно суетен, знаеш ли. Винаги мислеше, че всички го обожават. И повечето хора наистина го обожаваха. Движеше се навсякъде с мисълта, че всички го обичат. Предяви претенции към трона със съзнанието, че е законен наследник. Винаги е мислел, че е най-прекрасният мъж в Англия, никога не се е съмнявал в това.

Той поклаща глава и забравя да помаха на някакъв човек, който се провиква: „За Тюдор!“ Това е само един глас, никой друг не подема поздрава, и викът просто прозвучава неуместно, странно неубедителен.

— Едва ли са му повтаряли по-често, отколкото на мен, че е роден да бъде крал — казва той. — Едва ли някой на света е бил по-убеден от майка ми, че синът му трябва да бъде крал.

— Той се е сражавал още от момчешките си години — казвам. — На възрастта, на която ти се укриваше, той е набирал войска и е изисквал вярност от войниците си. За него е било много различно. Предявявайки права над трона, той е разчитал на волята на хората. Той е предявил правото си: не майка му. Три слънца се появили в небето над армията му. Беше сигурен, че Бог го е избрал да бъде крал. Беше убедителен, настойчив, показвал се е пред хората на същата възраст, на която ти се криеше. Той се е сражавал, а ти си бягал.

Той кимва. Помислям си и друго, но не го изричам: освен това беше благословен с храброст, притежаваше голяма вродена смелост, а ти си по природа боязлив. И имаше съпруга, която го обожаваше, която се омъжи за него по неустоима любов, а семейството ѝ го прие с готовност, и неговата кауза бе тяхна кауза, а всички ние — неговите дъщери, неговите синове, зетьовете, снахите му — всички ние му бяхме изцяло предани. Той беше в центъра на едно любящо семейство, и всеки от нас би пожертвал за него живота си. А ти имаш единствено майка си и чичо си Джаспър, а те и двамата имат студени сърца.

Някой пред нас изкрещява: „Ура!“, и кралските телохранители вдигат пиките си и изкрещяват в отговор: „Ура!“ с всичка сила, а аз си казвам, че баща ми никога не би създал специална част от кралски телохранители, която да дава тон за приветствените възгласи, защото винаги вярваше, че всички го обичат, и никога не бе имал нужда от охрана.

Връщаме се в Лондон, за да се подготвим за моята коронация. Хенри влиза царствено в града и присъства на благодарствена служба за победата си в „Сейнт Пол“. Възнаграждава преданите, дори онези, които нямаха голям избор, освен да бъдат верни, тъй като бяха в Тауър; освобождава Томас Хауард, графа на Съри, и моя полубрат Томас Грей от затворничеството им.

Архиепископ Джон Мортън е назначен за лорд-канцлер, което само кара мен и други да се запитаме каква е тази помощ, която е могъл да окаже един отец на Църквата на един крал, за да бъде възнаграден по такъв начин.

— Шпиониране — казва ми Томас Грей. — Мортън и Нейна светлост майката на краля заедно ръководеха най-голямата шпионска мрежа, която светът някога е виждал, и сега никой не влиза или излиза от Англия, без кралят да разбере за това.

Моят полубрат седи с мен в приемната ми, а музиката за танците заглушава думите ни. Докато дамите ми упражняват нови стъпки в един ъгъл на стаята, ние разговаряме в друг. Вдигам ръкоделието си да прикрия лицето си, така че никой да не може да види устните ми. Толкова се радвам да го видя след толкова дълго време, че не мога да сдържа широката си усмивка.

— Видя ли почитаемата ни майка? — питам.

Той кимва.

— Добре ли е тя? Знае ли, че ще бъда коронясана?

— Добре е, напълно щастлива в абатството. Изпраща ти обичта си и най-добрите си пожелания за коронацията.

— Не мога да го убедя да я освободи да се върне в двора — признавам. — Но той знае, че не може да я държи там вечно. Няма основание.

— Не, но има повод — казва моят полубрат с крива усмивка. — Знае, че е изпращала пари на Франсис Лъвъл и Джон дьо ла Поул. Знае, че е обединила всички привърженици на Йорк, които заговорничат срещу него. Под носа на Хенри, под твоя нос, тя е ръководила собствена шпионска мрежа, от Шотландия до Фландрия. Той знае, че тя на свой ред, е свързвала всички заговорници с херцогиня Маргарет във Фландрия. Но онова, което напълно го подлудява, е фактът, че не може да го огласи. Не може да я обвини, защото да го стори, би било все едно да признае, че е имало заговор срещу него, подбуден от майка ни, финансиран от леля ти, и подпомогнат от баба ти, херцогиня Сесили. Не може да признае пред Англия, че оцелялата династия Йорк е изцяло обединена срещу него. Разобличавайки заговора, той показва заплахата, която представляват. Би представил публично един заговор на жени в полза на дете от техния род. А то представлява неопровержимо доказателство тъкмо за онова, което Хенри иска да отрече.

— Какво е то? — питам.

Томас обляга брадичка на ръката си, така че пръстите му закриват устата. Никой не може да разчете думите му по устните, когато прошепва:

— Изглежда, сякаш тези жени работят в полза на един принц на Йорк.

— Но Хенри казва, че тъй като в Англия не е дошъл принц на Йорк, готов да се възползва от победата, то такъв принц не може да съществува.

— Такова момче би било прекалено ценно — възразява Томас. — Заговорниците не биха го довели в Англия, докато победата не бъде окончателна, а крайбрежието — напълно безопасно.

— Ценно? — повтарям като ехо. — Говориш за един мним принц, фалшив символ. Самозванец.

Той ми се усмихва. Томас е постоянно държан под арест на едно или друго място в продължение на цели две години: във Франция отпреди битката при Бозуърт, а накрая и в Тауър. Няма да каже нищо, което ще го върне отново зад решетките.

— Претендент. Разбира се, той би могъл да бъде единствено такъв.

Хенри остава в Лондон само достатъчно дълго, за да увери всички, че победата му над бунтовниците е пълна, че никога не е бил в каквато и да е опасност, и че коронованият крал, когото са представили с парадно шествие в Дъблин, сега е само едно изплашено момче, хвърлено в тъмница; после взема със себе си най-доверените си лордове и поема отново на север, от едно имение в друго, и по пътя си провежда разследвания и научава кои лордове не са успели да подсигурят пътищата, кой прошепнал на някой друг, че няма нужда да подкрепя краля, кои са извърнали поглед, докато бунтовническата армия профучавала покрай тях като буря, и кои са оседлали конете си, наточили мечовете си и предателски потеглили да се присъединят към нея. Непреклонно, задълбавайки в подробностите и мълвите, в изречените край портите клюки и оскърбленията в кръчмите, Хенри проследява и открива всеки, чиято вярност се е поколебала, когато се надигна призивът за Йорк. Твърдо решен хората, които се присъединиха към бунтовниците, да понесат наказанието си, някои — екзекутирани като предатели, но повечето — наказани с разоряващи глоби, а придобитото по този начин да влезе в кралската хазна. Осмелява се да стигне на север чак до Нюкасъл, дълбоко в преданите на Йорк земи, и изпраща посланици в двора на Джеймс III Шотландски с предложения за мирен договор и за бракове, които да скрепят договорите. После поема обратно към Лондон, като герой-завоевател, оставяйки Севера съкрушен от смърт и дългове.

Повиква момчето Ламбърт Симнъл в залата си за аудиенции и свиква целия си двор; Нейна светлост майката на краля, развълнувана свидетелка на делата на сина си; мен с дамите ми начело с двете ми сестри, с братовчедка ми Маги до мен; леля ми Катрин, усмихнато придружаваща победоносния си съпруг, Джаспър Тюдор; всички верни лордове и онези, които успяха да се представят за верни. Двойните врати се разтварят с трясък, кралските телохранители забиват пиките си в пода със силен звън и изкрещяват името „Джон Ламбърт Симнъл“, и всички се обръщат да видят едно мършаво момче, замръзнало на прага, докато някой го бутва навътре и той прави няколко стъпки в стаята, а после се свлича на колене пред краля.

Първата ми мисъл е, че той наистина прилича много на брат ми, такъв, какъвто беше, когато го видях за последно — русо, миловидно момче на десетина години, а когато майка ми и аз измъкнахме тайно брат ми от убежището в онази тъмна вечер, той беше също такъв, светлокос и слаб. Сега, ако е жив някъде, би бил на около четиринайсет, би се превръщал в млад мъж. Това дете никога не би могло да мине за него.

— Напомня ли ви за някого?

Кралят ме хваща за ръката и ме отвежда от стола ми до неговия, за да премина през дългата стая до мястото, където е коленичило момчето, със сведена глава, с открит и уязвим тил, сякаш очаква да бъде обезглавено още тук и сега. Всички мълчат. В личните ни покои има стотина души и всички се обръщат да погледнат момчето, докато Хенри се приближава към него, а детето свежда глава още по-ниско и ушите му пламват.

— Някой да смята, че той му изглежда познат?

Суровият поглед на Хенри обхожда семейството ми, сестрите ми, свели глави, сякаш са виновни, братовчедка ми Маги с очи, приковани върху малкото момче, което прилича толкова много на брат ми, моят полубрат Томас, който се оглежда с безразличие наоколо, твърдо решен никой да не го види да трепва.