Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— В по-голяма безопасност отвсякога.

Преглъщам едно възклицание.

— А кой е претендентът? — питам възможно най-спокойно.

Мъжът ме поглежда любопитно. Осъзнавам, че стискам зъби, и се опитвам да дишам нормално.

— Беден самозванец ли е, както смяташе негова светлост?

— Казва се Ламбърт Симнъл: момче, обучено да изпълнява волята на други, ученик от Оксфорд, красиво момче. Негова светлост арестува него и учителя, който го е обучавал, и много от другите водачи.

— А Франсис Лъвъл? — пита настойчиво Нейна светлост, със суров глас. — Някой видя ли го да се дави?

Той поклаща глава.

— Конят му се гмурна в реката с него, и течението ги понесе.

Прекръствам се. Нейна светлост майката на краля прави кръстния знак, но изражението ѝ е мрачно.

— Трябваше да го заловим — казва тя. — Трябваше да хванем него и Джон дьо ла Поул живи. Трябваше да узнаем какво планират. Това беше изключително важно. Трябваше да ги заловим, за да можем да разберем какво знаят.

— В разгара на битката… — мъжът свива рамене. — По-трудно е да плениш някого, отколкото да го убиеш. Изходът от битката висеше на косъм. Макар да ги превишавахме толкова много по численост, беше съвсем на косъм. Биеха се като обладани от зла сила. Бяха готови да умрат за каузата си, а ние бяхме…

— Вие бяхте какво? — питам любопитно.

— Ние направихме, каквото ни бе заповядано — казва той предпазливо. — Направихме достатъчно. Свършихме си работата.

При тези думи се сепвам. Изслушвала съм доклади от много битки, но никога не съм чувала една победа да се описва толкова спокойно. Но пък и никога не съм чувала доклад за битка, в която главнокомандващият, самият крал, е седял в тила на армията си, армия, два пъти по-голяма от тази на врага му, и е отказал да преговаря с победените, а е позволил да ги избият като безсловесен добитък.

— Но те са мъртви — казва Нейна светлост, за да се утеши. — А синът ми е жив.

— Той е добре. По тялото му няма дори драскотина. Как биха могли да стигнат до него? Та той беше толкова далеч, че не можеха дори да го видят!

— Можете да се нахраните в залата — заявява Нейна светлост, — а това е за вас — виждам как една златна монета преминава от нейната ръка в неговата. Сигурно е благодарна за добрата вест, щом плаща такава висока цена за нея. Обръща се към мен: — Значи е свършено.

— Хвала на Бога — изричам набожно.

Тя кимва.

— Ще се изпълни волята Му — казва, и знам, че тази победа ще я накара да повярва по-твърдо отвсякога, че синът ѝ е роден да бъде крал.

Кралят нарежда да се срещнем с него в Линкълн, и двамата влизаме ръка за ръка за благодарствената служба в голямата катедрала. Отзад, на половин крачка зад нас, с малка корона на главата, сякаш сама е кралица, идва Нейна светлост майката на краля, а от двете ѝ страни са военачалниците на краля: чичо му Джаспър Тюдор, който подготви битката, и най-верният му приятел, Джон де Виър, граф на Оксфорд, чиито войници понесоха най-голямата тежест на боевете.

Архиепископът, Джон Мортън, трепери при мисълта за осъществилото се на косъм измъкване, лицето му е поруменяло и пламнало, ръцете му се тресат, докато раздава Светото причастие. Нейна светлост се облива в радостни сълзи. Самият Хенри е дълбоко развълнуван, сякаш това е първата му победа, спечелена отново. Победата в тази битка означава за него повече от победата при Бозуърт; удвоява увереността му.

— Облекчен съм — казва ми той, когато разговаряме насаме в стаята си в края на деня. — Трудно мога да опиша какво дълбоко облекчение изпитвам.

— Защото победи? — питам. Седя на прозореца, загледана на изток, където високите шпилове на катедралата пронизват надвисналите облачни небеса, но когато той влиза в стаята ми, се обръщам да погледна поруменялото му лице.

— Не само това — казва той. — В мига, когато разбрах, че ги превъзхождаме по численост, си помислих, че почти със сигурност ще победим, а ирландците бяха на практика невъоръжени — когато се обърнаха с лице към нас, се видя, че са почти голи. Знаех, че не могат да устоят срещу стрелците с лък — нямаха щитове, нямаха подплатени нагръдници, никой нямаше ризница от метални брънки, горките глупаци — не, това, което направи случилото се прекрасно, беше залавянето на момчето.

— Момчето, за което твърдяха, че е братовчед ми Теди?

— Да, защото сега мога да го покажа. Сега всеки може да види, че той не е наследник на Йорк. Той е ученик, десетгодишно момче на име Ламбърт Симнъл, в което няма нищо особено, освен външността му… — хвърля поглед към мен: — Красив, обаятелен, като всички представители на династията Йорк.

Кимвам, сякаш това е основателно оплакване срещу нас.

— Има и нещо още по-хубаво — той се усмихва на себе си, само дето не се прегръща сам от радост. — Никой друг не слезе на суша, никой друг не дойде. Макар че те прекосиха цяла Англия, никой не е хвърлил котва на източното крайбрежие, никой не ги е чакал в Нюарк.

— Какво искаш да кажеш?

Той става на крака и се протяга, сякаш му се иска да разпери ръце, за да прегърне цялото кралство.

— Ако имаха претендент, ако разполагаха с някой по-правдоподобен от този малък ученик, щяха да го държат наблизо, в очакване. Така че, когато обявят победата си да могат да го представят, да го поставят на мястото на това малко момче, и да го отведат в Лондон за втора коронация.

Чакам.

— Като с актьорите! — Той почти се смее от радост. — Когато правят смяна в някоя пиеса. Като великденската пиеса — тялото е в гробницата, някой размахва отпред пелерина, и ето ти го възкръсналият Бог. Трябва да си подготвил човека за смяна, актьорът ти трябва да чака зад кулисите. Но когато видях, че те не разполагат с човек, който да заеме мястото на онзи хлапак Симнъл — точно тогава разбрах, че са победени. Нямат никого! — Той се разсмива рязко. — Не виждаш ли? Нямат никого. Никой не беше слязъл на суша да ги посрещне в Нюарк. Никой не пристигна от Фландрия, никой не се зададе с лодка по Темза и не пристигна в Лондон да чака триумфалното шествие. Никой не пристигна в Уелс, никой не дойде от Шотландия. Нима не виждаш? — Той се изсмива в лицето ми. — Единственото, с което са разполагали, е бил един самозванец, този ученик. Нямат нищо истинско.

— Истинско?

От облекчение той заговаря ясно за страха си — за първи път:

— Не разполагат с някого от братята ти. Не разполагат с Уелския принц Едуард, не разполагат с Ричард, херцог на Йорк, неговия брат и наследник. Ако някой от двамата беше при тях, щяха да са го подготвили да се появи, за да заеме трона в мига щом битката бъде спечелена. Ако някой от братята ти беше жив, щяха да го държат наблизо, готов да предяви права над трона в мига, когато разберат, че съм мъртъв. Но те не разполагат с никого! Нямат нищо! Всичко това са били клюки и слухове, неверни съобщения и лъжливи доклади. Направиха всичко това за заблуда. Заблудиха ме — нямам нищо против да призная, че ме уплашиха — но това е било маскарад, незначителна измама. Скалъпиха слухове за някакво момче в Португалия, шушукаха за някакво момче, което се измъкнало от Тауър живо; но всичко това се оказа лъжа. Разпратих мъже из целия християнски свят да преследват някакво момче, а сега виждам, че то не е нищо повече от един сън. Сега съм убеден, че всичко това е било излишно.

Забелязвам колко поруменели са бузите му и как светят очите му, и осъзнавам, че за първи път виждам съпруга си, отхвърлил постоянното бреме на страха. Усмихвам му се; облекчението му е толкова силно, че сама го усещам.

— В безопасност сме — казвам.

— Ние, Тюдорите, най-сетне сме в безопасност — отвръща той. Подава ми ръка и аз разбирам, че ще остане в леглото ми тази вечер. Изправям се на крака, но не горя от нетърпение, не чувствам желание. Не изпитвам неохота, аз съм вярна съпруга и съпругът ми се е завърнал благополучно у дома от ужасна битка, по-щастлив, отколкото съм го виждала някога, и не мога да не се радвам, че е в безопасност. С радост го приветствам за завръщането му у дома, приемам го дори в леглото си.

Той внимателно развързва връзките под брадичката ми и сваля нощната ми шапчица. Обръща ме и измъква косата ми от плитката, развързва колана на талията ми и малките връзки на раменете ми, и пуска роклята ми на земята, така че оставам гола пред него, със спускаща се като водопад коса. Той въздъхва и докосва с устни голото ми рамо.

— Ще те коронясам за кралица на Англия — казва простичко, и ме взема в прегръдките си.

Потегляме на обиколка, за да ознаменуваме голямата победа на краля. Нейна светлост майката на краля язди едър боен кон, сякаш се готви за битка. Аз яздя коня, който Ричард ми подари; чувствам се така, сякаш двамата сме потегляли на много пътувания заедно, и всеки път се отдалечавам от Ричард, и никога не яздя редом с него, както той обеща. Хенри често язди редом с мен. Знам, целта му е да покаже на хората, които излизат да ни видят, че е женен за принцесата на Йорк, че е обединил династиите и е сразил бунтовниците. Но сега има и нещо повече от това: знам, че му харесва да бъде с мен. Дори се смеем заедно, докато яздим през селцата на Линкълншър и хората се изсипват от къщите си и тичат през нивите си, за да ни видят, когато минаваме.

— Усмивка — казва ми Хенри, като се усмихва лъчезарно на половин дузина селяни, чието мнение със сигурност няма никакво значение, каквото и да е то.

— Махане с ръка — наставлявам го аз, вдигам ръка от поводите в лек жест.

— Как го правиш? — Той престава да се усмихва насилено на тълпата и се обръща към мен. — Това леко помахване, сякаш съвсем естествено. Изобщо не създаваш впечатлението, че е заучено.