Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Ще го задържа в Тауър. Не искам помощта му, а му нямам доверие, ако е на свобода. Не искам да говори с майка си, не искам да вижда и теб.

— Той би могъл…

— Не, не би.

Поемам си дъх.

— Може ли поне да пиша и да съобщя на майка си, че синът ѝ, моят полубрат, си идва у дома?

Той се засмива — подигравателен, неубедителен смях:

— Мислиш ли, че тя няма вече да знае? Мислиш ли, че не е платила откупа му и не е наредила завръщането му?

Пиша на майка ми в абатството Бърмъндзи. Оставям писмото незапечатано, защото знам, че Хенри или майка му, или неговите шпиони и бездруго ще го отворят и прочетат.

Хенри казва, че трябва да остави мен и придворните дами, сина ни Артур с личните му телохранители в детската му стая, и обезумялата си от тревога майка зад яките стени на замъка Кенилуърт, да събере армията си и да потегли на бой. Изпращам го до голямата входна порта на замъка, където войската му се е подредила в боен строй, зад тях — двамата им именити командири: неговият чичо Джаспър Тюдор и най-надеждният му приятел и съюзник, графът на Оксфорд. Хенри изглежда висок и могъщ в доспехите си, напомняйки ми за баща ми, който винаги потегляше на битка с пълната увереност, че ще победи.

— Ако битката се обърне против нас, трябва да се оттеглиш в Лондон — казва напрегнато Хенри. Мога да доловя страха в гласа му. — Оттегли се в убежище. Когото и да поставят на трона, ще е твой сродник. Няма да ти стори зло. Но пази сина ни. Той е наполовина Тюдор. И, моля те… — той млъква рязко. — Бъди милостива към майка ми, погрижи се да я пощадят.

— Никога няма отново да се оттегля в убежище — заявявам. — Няма да отгледам сина си между четири тъмни стени.

Той взема ръката ми.

— Във всички случаи се спасявай — казва. — Иди в Тауър. Независимо дали ще поставят на трона Едуард Уорик или имат предвид някой друг…

Дори не го питам кой е този друг; който може да бъде представен за принц на Йорк.

Той поклаща глава.

— Никой не може да ми каже кой е човекът, който може би се укрива, чакайки този момент. Имам врагове, но дори не знам дали са живи или мъртви. Имам чувството, че преследвам призраци, че срещу мен идва армия от призраци — той замълчава и се овладява. — Във всеки случай, които и да са, те са от династията Йорк и ти ще бъдеш в безопасност с тях. Синът ни ще бъде в безопасност, докато е с теб. И ще ми дадеш ли дума, че ще защитиш майка ми?

— Готвиш се да загубиш? — питам невярващо. Вземам ръцете му и мога да почувствам изопнатите сухожилия на пръстите му; вдървен е от тревога, от глава до пети.

— Не знам — казва той. — Никой не може да знае. Ако страната се вдигне в тяхна подкрепа, ще бъдем прекалено малочислени, за да спечелим. Ирландците ще се бият не на живот, а на смърт, а наемниците са добре платени и са се обрекли на тази кауза. Единственото, с което разполагам сега, са хората, решили да останат с мен. Армията ми от Бозуърт получи парите си и се прибра у дома. А аз не мога да вдъхновя нова армия с обещанието за нова плячка или награди. Ако бунтовниците имат истински принц, когото да поставят начело, тогава вероятно съм загубен.

— Истински принц? — повтарям.

Излизаме изпод сянката на голямата арка на страничната порта, и неговата армия надава мощен приветствен възглас, когато го вижда. Хенри махва с ръка на войниците, а после се обръща към мен.

— Ще те целуна — предупреждава ме той, сякаш за да се увери, че ще представляваме насърчителна гледка за войниците му. Обвива ръце около мен и ме притегля към себе си. Леките му доспехи се притискат твърдо към мен; сякаш прегръщам човек от метал. Вдигам поглед към намръщеното му лице, а той навежда глава и ме целува. За момент, докато стоя така, неудобно притисната в обятията му, ме завладява жал към него.

— Бог да те благослови, съпруже, и да те върне благополучно у дома при мен — казвам с треперещ глас.

При целувката армията надава възторжен рев, но той дори не го чува. Вниманието му е изцяло приковано върху мен.

— Наистина ли го мислиш? Наистина ли тръгвам с благословията ти?

— Да — изричам сериозно, с внезапна искреност. — Да. И ще се моля да се върнеш благополучно у дома при мен. И ще пазя сина ни, и ще закрилям майка ти.

За момент изглежда така, сякаш той иска да остане, да поговори с мен. Сякаш иска да ми заговори нежно и искрено, за първи път досега.

— Трябва да вървя — изрича неохотно.

— Върви — казвам. — Прати ми вести веднага, щом можеш. Ще очаквам новини от теб, и ще се моля те да са добри.

Довеждат едрия му боен кон и му помагат да се качи на седлото; знаменосецът му язди до него, така че бяло-зеленото знаме с дракона на Тюдорите се дипли над главата му. Другото знаме, кралският флаг, не е вдигнато. Последния път, когато го видях над армия, под него яздеше Ричард, мъжът, когото обичах; и аз допирам ръка до сърцето си, за да успокоя внезапната пулсираща болка.

— Бог да те благослови, съпруго моя — казва Хенри, но аз вече нямам усмивка за него. Той язди бойния си кон, който яздеше при Бозуърт, когато стоеше на един хълм, а Ричард препусна към смъртта си. Той потегля под знамето на Тюдорите, което развя там, знамето, което Ричард повали в последната си, фатална атака.

Вдигам ръка да се сбогувам, но се задавям и не мога да повторя благословията си, и Хенри обръща коня си и повежда армията си на изток, където според сведенията на неговите шпиони се е разположила на позиция голямата армия на Йорк, точно отвъд Нюарк.

Дамите се събират в покоите ми да чакат новини — без майката на краля, която е на колене в красивия параклис на Кенилуърт. Чуваме, че конник наближава по пътя, а после и стържещия звук от вдигащата се решетка на крепостната врата и спускането на подвижния мост, за да го пуснат да влезе. Сесили изтичва до прозореца и проточва врат, за да погледне навън.

— Вестоносец — казва тя. — Кралски вестоносец.

Изправям се на крака да го изчакам, после осъзнавам, че Нейна светлост ще го пресрещне, преди той да стигне до мен, затова казвам: „Чакайте тук!“ на дамите си, измъквам се от стаята и тръгвам надолу по стълбите, към двора на конюшнята. Точно както си мислех, Нейна светлост е там, в черната си рокля, прекосява двора, докато пратеникът слиза от седлото.

— Поръчаха ми да докладвам на вас и на Нейна светлост кралицата — казва той.

— Съпругата на краля — поправя го тя: — Все още не е коронована. Можете да ми кажете всичко, аз ще ѝ предам новините.

— Тук съм — казвам бързо. — Лично ще го изслушам. Какви са новините?

Той се обръща към мен.

— Започна зле — казва. — Те набираха войници по пътя. Движеха се бързо, по-бързо, отколкото смятахме, че ще могат. Ирландците са леко въоръжени, не носят почти нищо, германските войници са неудържими.

Нейна светлост майката на краля побелява като платно и се олюлява леко, сякаш ще припадне. Но аз съм посрещала пратеници от битки и преди.

— Всичко това няма значение — казвам остро. — Интересува ме краят на съобщението, не началото. Кралят жив ли е, или мъртъв?

— Жив — казва той.

— Победи ли?

— Неговите пълководци победиха.

Оставям без внимание и това.

— Ирландците и германските наемници победени ли са?

Той кимва.

— Джон дьо ла Поул?

— Мъртъв.

Рязко си поемам дъх, научавайки за смъртта на братовчед си.

— А Франсис Лъвъл? — намесва се Нейна светлост нетърпеливо.

— Избяга. Вероятно се е удавил в реката.

— Сега можете да ми разкажете как е било — казвам.

Това е речта, която си е подготвил.

— Движеха се бързо — подема той. — Подминаха Йорк, на няколко пъти имаше сблъсъци в движение, но почти постигнаха успех при село на име Ист Стоук, в покрайнините на Нюарк. Хората излязоха да ги подкрепят, към тях се присъединяваха войници чак до последния момент преди битката.

— Колко бяха? — пита Нейна светлост.

— Сметнахме, че са били около осем хиляди.

— Колко души имаше кралят по същото време?

— Бяхме двойно повече от тях. Би трябвало да се чувстваме в безопасност. Но не беше така — той поклаща глава при спомена за страха им. — Не се чувствахме така. Както и да е, те нападнаха първи, надолу по хълма, почти веднага щом започна битката, и така всички се устремиха срещу графа на Оксфорд, който командваше около шест хиляди войници. Той понесе най-тежката част от боевете, и неговите хора не отстъпиха. Нанесоха ответен удар и натикаха ирландците в една долина, откъдето те не можаха да излязат.

— Били са хванати в капан? — питам.

— Те явно решиха да се бият до смърт. Сега наричат мястото „Червената долина“. Беше много лошо.

Извръщам глава при тази мисъл.

— Къде беше кралят по време на това клане?

— На сигурно място, в тила на армията си — пратеникът кимва на майката на краля, която явно не вижда нищо позорно в това. — Но доведоха претендента при него, когато всичко свърши.

— Значи той е в безопасност? — иска да се увери Нейна светлост. — Кралят е в безопасност?