Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Когато победят, ще разменят момчетата.

— Ще разменят момчетата?

— Претендентът ще изчезне незабелязано, и истинското момче ще заеме мястото му, ще се възкачи на престола. Момче, което сега се крие на сигурно място, чака да настъпи неговото време, чака мига, когато отново ще добие плът и кръв.

— Ще добие плът и кръв?

— Изневиделица, ще се появи сякаш от въздуха. Ще се върне от мъртвите.

— Кой?

Той злобно имитира ужасения ми шепот: „Кой?“, и отива до вратата на стаята ми.

— А ти за кого мислиш? Или би трябвало да кажа — за кого знаеш? — Аз не отговарям на въпроса му, а той се изсмива късо, безрадостно. — Така че сега ще се сбогувам с теб, моя прекрасна съпруго, и се надявам, че ще се върна в топлото ти легло като крал на Англия.

— Как иначе? — питам глупаво. — Какъв друг може да бъдеш?

— Мъртъв, предполагам — казва той мрачно.

Смъквам се от леглото и пристъпвам към него, като протягам ръце. Той ги улавя, но не ме притегля към себе си. Държи ме на една ръка разстояние и внимателно оглежда лицето ми за признаци на измама.

— Мислиш ли, че херцогинята укрива брат ти Ричард? — пита ме той, небрежно, сякаш това не е въпрос от особен интерес. — Че той е тайната, дала повод за продължителен заговор между нея и майка ти? Мислиш ли, че майка ти го е изпратила при нея в мига, когато се е озовал в опасност, и е изпратила мним принц в Тауър? Мислиш ли, че той е бил тук през последните четири години? Претендентът, който очаква да приключи битката в негово име, преди да се покаже изведнъж, тържествуващ? Като Иисус от гробницата? Гол, само с погребалния си саван и със зараснали рани? За да възтържествува над смъртта, а после и над мен?

Не мога да го погледна в очите.

— Не зная — казвам. — Не зная нищо. Кълна се в Бога, Хенри…

Той ме спира.

— Не изричай лъжливи клетви — казва. — Достатъчно хора ми се кълнат в лъжи по десет пъти на ден. Единственото, което исках от теб, беше простата истина.

Стоя пред него мълчаливо, а той кимва, сякаш знае, че между нас никога не може да има проста истина, и излиза.

Хенри нарежда на майка си и на мен да се държим в негово отсъствие така, сякаш сме на обичайното лятно пътуване на кралския двор, наслаждавайки се на ранното лято, без никакви тревоги. Поръчваме музиканти, гледаме пиеси, танци и живи картини. Ще има турнир, лордовете трябва да дойдат при нас в Ковънтри, като за увеселение. Само че им е наредено да доведат и войниците си, с доспехи и ботуши, въоръжени за война, готови за нахлуване от Ирландия. Трябва да демонстрираме увереност, докато тайно се подготвяме за война.

Нейна светлост майката на краля не може да се справи. Не може да се държи като кралица на щастлив двор, докато всеки ден пристига нов ездач от Ирландия с нови и нови лоши новини. Джон дьо ла Поул и Франсис Лъвъл са слезли на суша в Ирландия с голяма, обучена войска от две хиляди души. Нейна светлост ходи навсякъде с броеницата си, прехвърля мънистата и шепне молитви за благополучното избавление на сина си от опасността.

Научаваме, че, точно както ми каза Хенри насаме, в Дъблин са коронясали едно момче за крал и са обявили, че той е Едуард Уорик и законен крал на Англия, Ирландия и Франция.

Нейна светлост престава да ми говори; почти непоносимо ѝ е да стои в една стая с мен. Може и да съм ѝ снаха, но тя вижда в мен само дъщеря на фамилията, породила тази заплаха, жена, чиято леля Маргарет налива пари и оръжия в Ирландия, а другата ѝ леля Елизабет осигури предводителя, жена, чиято майка ръководи заговора зад високите стени на абатството Бърмъндзи. Не желае да говори с мен, не може да понася да ме гледа. Само веднъж през това тежко време тя ме спира, когато минавам покрай покоите ѝ със сестрите и братовчедка си на път към конюшните, за да вземем конете си. Слага длан върху ръката ми, когато минавам, аз ѝ правя реверанс и чакам да чуя онова, което има да каже.

— Знаете, нали? — пита настойчиво тя. — Знаете къде е той. Знаете, че е жив.

Не мога да отговоря на страховете, от които е пребледняло лицето ѝ:

— Не зная за какво говорите.

— Знаете много добре за какво говоря! — процежда тя яростно. — Знаете, че е жив. Знаете къде е. Знаете какво подготвят за него!

— Да повикам ли дамите ви? — питам я. Дланта, която стиска ръката ми, се тресе. Наистина се боя, че ще получи припадък. Погледът ѝ, винаги напрегнат, е прикован върху лицето ми, сякаш тя иска насила да проникне в ума ми. — Милейди, да повикам ли дамите ви, да ви помогна ли да стигнете до покоите си?

— Заблудихте сина ми, но не заблуждавате мен! — изсъсква тя. — Но ще видите, че аз командвам тук, и че всички, които имат предателски мисли, били те високопоставени личности или не, ще бъдат наказани. Главите на предателите ще бъдат отсечени от покварените им тела. Никой, бил той от висше или нисше потекло, няма да бъде пощаден в Деня на Страшния Съд. Овцете ще бъдат отлъчени от козите, и нечистите ще се провалят в пъкъла.

Сесили се взира в кръстницата си, напълно ужасена. Пристъпва напред, а после се отдръпва пред измъчения ѝ, мрачен поглед.

— Ах — казвам студено. — Погрешно съм ви разбрала. Говорите за този претендент в Ирландия, нали? Да, сигурна съм, много скоро ще разберем дали вие командвате или ще трябва да побегнете ужасено оттук.

При самата дума „побегнете“ тя ме стисва по-здраво и се олюлява.

— Мой враг ли сте? Кажете ми, нека бъдем честни помежду си. Мой враг ли сте? Враг ли сте на обичния ми син?

— Аз съм ваша снаха и майка на внука ви — отвръщам тихо като нея. — Това искахте, и това имате. Дали го обичам или го мразя, е нещо, което засяга само нас. Дали ще ви обичам или ви мразя — това зависеше от вас. И мисля, че знаете отговора.

Тя отблъсква рязко ръката ми, сякаш докосването ми я отвращава.

— Ще се погрижа за унищожението ви в деня, когато го изправите срещу нас — предупреждава ме тя.

— Да го изправя? — повтарям яростно. — Да го изправя? Звучи така, сякаш очаквате да възкресим мъртвите! Какво може да имате предвид? От кого се боите, милейди?

Разтърсва я ридание и тя преглъща напиращия отговор. Правя възможно най-незабележимия реверанс и продължавам по пътя си към конюшните. Вмъквам се в отделението на коня си и затръшвам вратата на конюшнята зад гърба си, за да облегна глава на топлата му шия. Поемам си дъх, трепереща, и осъзнавам какво ми е казала всъщност — че според тях брат ми е жив.

Дворът изоставя преструвката, че се наслаждаваме на лятото, че обикаляме централните графства на Англия заради красивите гори и добрия лов. Пристига вестта, че ирландската армия е слязла на суша и се движи стремително през страната. Ирландските войски пътуват с лек товар, като диви мародери. Германските наемници, на които е платено да завоюват Англия обратно за Йорк, напредват бързо, за да си спечелят плячката. Херцогиня Маргарет е наела най-добрите, командвани от блестящ пълководец. Всеки ден нови шпиони, нови съгледвачи пристигат на кон в двора и съобщават, че те се движат като неудържима вълна. Те са дисциплинирани, маршируват с разузнавачи пред тях и без обоз, който да се влачи след тях. Те са стотици, хиляди, а начело е едно момче, дете, Едуард Уорик, и той марширува под кралското знаме и герба с мечката и тоягата. Коронясали са го за крал на Англия и Ирландия. Наричат го крал и му прислужват на едно коляно, и където и да отиде, хората излизат по улиците и крещят: „За Уорик!“

Почти не виждам Хенри, който се е затворил с чичо си Джаспър и Джон де Виър, графа на Оксфорд, непрекъснато разпраща вести до лордовете, опитва се да се убеди в лоялността им и ги моли да дойдат при него. Мнозина, твърде много от тях, се бавят с отговорите. Никой не иска да се обяви за бунтовник твърде рано; но също така никой не иска да бъде на губещата страна, в случай, че на власт дойде един нов крал. Всички помнят, че Ричард изглеждаше непобедим, когато потегли от Лестър, и въпреки това една малка платена армия се изправи срещу него, и един предател го покоси. Лордовете, които обещаха подкрепата си на онзи крал и въпреки това седяха на конете си и следяха за изхода в деня на битката, може отново да решат да бъдат безучастни наблюдатели и да се намесят едва когато се разбере кой ще е победител — на негова страна.

Хенри идва в покоите ми само веднъж през това смутно време, с писмо в ръка.

— Ще ви съобщя лично това, за да не го чуете от някой изменник, подкрепящ Йорк — казва той грубо.

Изправям се на крака, а дамите ми се изпаряват, по-далече от гнева на съпруга ми. Научили са се, всички сме се научили, да не се изпречваме на пътя на Тюдорите, майка и син, когато са пребледнели от страх.

— Ваша светлост? — казвам спокойно.

— Кралят на Франция избра този момент, тъкмо този момент, да освободи брат ти Томас Грей.

— Томас!

— Той пише, че ще дойде да ме подкрепи — казва Хенри горчиво. — Знаеш ли, не мисля, че ще поема този риск. Последния път, когато Томас ме подкрепяше, преди Бозуърт, той промени решението си и ми измени още преди да напуснем Франция. Кой знае какво щеше да направи на бойното поле? Но сега го освобождават. Точно навреме за нова битка. Как мислиш, че би трябвало да постъпя?

Хващам се за облегалката на един стол, за да не треперят ръцете ми.

— Ако ти даде думата си… — започвам.

Той се изсмива.

— Думата си! — възкликва с унищожителен тон. — Думата на Йорк! Толкова обвързваща ли ще е като честната дума на майка ти? Или тази на братовчед ти Джон? Като твоите брачни обети?

Понечвам да изрека със заекване някакъв отговор, но той вдига ръка за тишина.