Обръщам се рязко и отивам в най-хубавите покои, покоите на кралицата, където Нейна светлост майката на краля прекарва дните си сред жените от своята свита, управлява големите си имоти, поддържа властта си, докато нейните жени шият ризи за бедните и слушат откъси от Библията. Покоите ѝ гъмжат от хора, които влизат и излизат; дочувам весело жужене през вратите, докато вървя към тях, и когато ги разтварят със замах и съобщават за пристигането ми, влизам и виждам Нейна светлост, разположила се под балдахин от златен брокат като кралица, около нея са собствените ѝ дами, а сред тях — компаньонките на майка ми, слели се в един голям двор. Дамите на майка ми ме гледат с широко отворени очи, сякаш искат да ми нашепнат някакви тайни; но който и да е отвел майка ми, се е погрижил те да си мълчат.

— Милейди — казвам, като правя възможно най-малкия реверанс, полагащ се на свекърва ми и майката на краля. Тя се изправя и ми отговаря също със съвсем лек реверанс, а после си разменяме целувки по студените бузи. Устните ѝ едва ме докосват, а аз сдържам дъха си, сякаш не искам да вдъхна димния мирис на тамян, който вечно витае в покритата ѝ с воал диадема. Отстъпваме назад и се измерваме взаимно с поглед.

— Къде е майка ми? — питам направо.

Изражението ѝ е мрачно, сякаш не ѝ идва да затанцува от радост.

— Навярно би трябвало да говорите за това със сина ми, краля.

— Той е в покоите си със своите съветници. Не искам да го безпокоя. Но ще го сторя и ще му кажа, че вие сте ме изпратили, ако такова е желанието ви. Но може би вие можете да ми кажете къде е майка ви. Знаете ли? Или само се преструвате, че знаете?

— Разбира се, че знам! — възкликва тя мигновено, засегната. Оглежда изпълнените с жадно любопитство лица и ми дава знак, че трябва да влезем в едно вътрешно помещение, където можем да говорим насаме. Тръгвам след нея. Докато минавам покрай дамите на майка ми, виждам, че някои от тях липсват; моята полусестра Грейс, незаконно дете на баща ми, я няма тук. Надявам се, че е отишла с майка ми, където и да е тя.

Нейна светлост майката на краля лично затваря вратата и ми показва с жест, че трябва да седна. Внимавайки да спазваме протокола, дори и сега, сядаме едновременно.

— Къде е майка ми? — повтарям.

— Тя носи вина за бунта — казва тихо нейна светлост. — Изпращала е пари и слуги на Франсис Лъвъл, получавала е съобщения от него. Знаела е какво прави той и го е съветвала и подкрепяла. Казала му е кои фамилии освен рода Йорк са готови да го укрият и да му дадат войници и оръжия. Докато аз подготвях пътуването на краля, тя е подготвяла бунт против него, планирала е да му се устрои засада по пътя. Тя е враг на вашия съпруг и вашия син. Много ми е мъчно за вас, Елизабет.

Настръхвам, почти не обръщам внимание на думите ѝ.

— Нямам нужда от вашето съжаление!

— Имате — настоява тя. — Защото родната ви майка заговорничи именно против вас и вашия съпруг. Тя подготвя именно вашата смърт и падение. Работила е за бунта на Лъвъл, а сега е писала тайно на зълва си във Фландрия, подтиквайки я да нахлуе тук с войска.

— Не. Не би го сторила.

— Имаме доказателства — казва тя. — Няма съмнение. Съжалявам за това. Огромен срам се стоварва върху вас и семейството ви. Позор за семейното ви име.

— Къде е тя? — питам. Най-големият ми страх е, че са я отвели в Тауър, че тя ще бъде задържана там, където държаха синовете ѝ, и че и тя никога няма да излезе от крепостта.

— Тя се оттегли от света — казва лейди Маргарет със сериозна тържественост.

— Какво?

— Осъзна греховното си поведение и се оттегли да изповяда греховете си и да заживее с добрите сестри в абатството Бърмъндзи. Избра да живее там. Когато синът ми изложи пред нея доказателствата за нейния заговор, тя прие, че е прегрешила и че ще трябва да си отиде.

— Искам да я видя.

— Разбира се, можете да отидете да я видите — казва лейди Маргарет тихо. — Разбира се — виждам как в очите ѝ припламва спотаена надежда. — Можете да останете при нея.

— Разбира се, че няма да остана в абатството Бърмъндзи. Ще я посетя и ще говоря с Хенри, защото тя трябва да се върне в двора.

— Тя не може да разполага с богатство и влияние — казва лейди Маргарет. — Би ги използвала срещу съпруга ви и сина ви. Зная, че я обичате нежно, но, Елизабет — тя се превърна във ваш враг. Тя вече не е майка на вас и сестрите ви. Осигурявала е средства на хората, които се надяват да свалят от престола Тюдорите; давала им е съвети, изпращала им е вести. Заговорничила е с херцогиня Маргарет, която събира армия. Живееше с нас, играеше с детето ви, нашият скъпоценен принц, виждаше се с вас всеки ден, и въпреки това работеше за нашето унищожение.

Надигам се от стола си и отивам до прозореца. Навън първите лястовици за лятото кръжат над реката, вият се и се обръщат в полет, светлите им коремчета проблясват, сякаш се радват да потапят клюнове в собствените си отражения, играейки си със сладката вода на Темза. Обръщам се отново.

— Лейди Маргарет, майка ми не е безчестна жена. И никога не би сторила нищо, за да ми навреди.

Тя бавно поклаща глава.

— Тя настоя да се омъжите за сина ми — казва. — Поиска това в замяна на предаността си. Присъстваше на раждането на принца. При кръщението му ѝ беше оказана чест, тя е негова кръстница. Почитахме я, приехме я и плащахме разноските ѝ. Но сега тя заговорничи срещу наследствените права на собствения си внук и се опитва да постави друг на неговия престол. Това е безчестно, Елизабет. Не можете да отречете, че тя играе двойна игра, позорна игра.

Покривам лицето си с ръце, за да не виждам изражението ѝ. Ако изглеждаше тържествуваща, щях просто да я мразя, но тя изглежда ужасена, сякаш чувства, подобно на мен, че всичко, което се опитвахме да направим, ще бъде съсипано.

— С нея не винаги сме били в съгласие — тя се обръща към мен. — Но за мен съвсем не бе удоволствие да я видя как напуска двора. Това е нещастие както за нея, така и за нас. Надявах се, че ще създадем едно семейство, едно сплотено кралско семейство. Но тя винаги се е преструвала. Тя показа, че не ни е вярна.

Не мога да я защитя; свеждам глава и през стиснатите ми зъби се откъсва лек стон на ужас.

— Тя не се е примирила — завършва лейди Маргарет. — Отново и отново подхваща войната, която вие, родът Йорк, изгубихте. Тя не сключи мир с нас, а сега е във война с вас, собствената си дъщеря.

Надавам тих вопъл и се свличам на пейката в прозоречната ниша, закривайки лицето си с ръце. Цари мълчание, докато лейди Маргарет прекосява стаята и се отпуска тежко до мен.

— Заради сина ѝ е, нали? — пита тя уморено. — Единствено неговите претенции би се борила да защити, предпочитайки ги пред вашите. Това е единственият претендент, когото би изправила срещу внука си. Тя обича Артур толкова много, колкото и ние, зная това. Единствената претенция към престола, която би предпочела да подкрепи вместо неговата, би била тази на собствения ѝ син. Сигурно си мисли, че едно от нейните момчета, Ричард или Едуард, е още живо, и се надява да го качи на престола.

— Не зная, не зная!

Вече плача, едва успявам да говоря. Едва я чувам през риданията си.

— Е, кой е? — внезапно изкрещява тя, избухвайки гневно. — Кой друг би могъл да бъде? Кого би могла да постави над собствения си внук? Кого може да предпочете пред нашия принц Артур? Артур, който се роди в Уинчестър, Артур от Камелот? Кого може да предпочете пред него?

Поклащам безмълвно глава. Чувствам как горещите сълзи правят езерце в леденостудените ми ръце и мокрят лицето ми.

— Тя не би ви свалила от власт заради никой друг — прошепва лейди Маргарет. — Разбира се, че е някое от момчетата. Кажете ми, Елизабет. Кажете ми всичко, което знаете, за да можем да подсигурим престола за вашия син, Артур. Истина ли е, че майка ви е укрила някъде едно от момчетата си? Той при леля ви във Фландрия ли е?

— Не зная — казвам безпомощно. — Тя така и не пожела да ми каже нищо. Казах, че не зная, и наистина не зная. Тя се погрижи да няма нищо, което бих могла да ви кажа някога. Не искаше никога да бъда подлагана на такъв разпит. Опита се да ме предпази от това, така че не знам.

* * *

Преди вечеря Хенри идва в покоите ми с придворните си, с напрегната, неубедителна усмивка на лицето, играе ролята си на крал, опитва се да скрие страха си, че губи всичко.

— Ще говоря с вас по-късно — казва той със суров, нисък глас. — Когато дойда в стаята ви тази вечер.

— Милорд… — прошепвам.

— Не сега — казва той твърдо. — Всички трябва да видят, че сме сплотени, че сме единни.

— Майка ми не може да бъде задържана против волята си — поставям условие. Мисля за своя братовчед в Тауър, за майка ми в абатството Бърмъндзи. — Не мога да позволя близките ми да бъдат задържани. Каквото и да подозирате, няма да търпя това.

— Довечера — казва той. — Когато дойда в покоите ви. Ще обясня.

Братовчедка ми Маги ми отправя един-единствен изпълнен с ужас поглед, а после застава зад мен, повдига шлейфа ми и го оправя, докато съпругът ми взема ръката ми и ме повежда на вечеря, вървейки пред придворните, а аз отправям усмивки наляво и надясно, както съм длъжна да правя, и се питам какво ще вечеря майка ми тази вечер, докато дворът, чиято господарка беше някога, се весели.

* * *

Поне Хенри идва при мен бързо, веднага след службата в параклиса, облечен за лягане, лордовете, които го придружават до спалнята ми, незабавно се оттеглят, за да ни оставят сами, а братовчедка ми Маги изчаква само да види дали имаме нужда от нещо, и после също си тръгва, хвърляйки бърз поглед с широко отворени очи към мен, сякаш се опасява, че на следващата сутрин аз също ще съм изчезнала.

— Нямам намерение да държа майка ви затворена — казва Хенри отривисто. — И няма да я изправя на съд, ако мога да го избегна.