Дворът спазва целите Велики пости, не се яде месо, няма танци и музика. Нейна светлост носи черно през цялото време, сякаш Христовите мъки крият специално послание за нея, сякаш тя единствена разбира Неговото страдание. Тя и Хенри се молят заедно в усамотение всяка вечер, сякаш са били призвани да понесат коравосърдечието на англичаните към Тюдорите, точно както Иисус е трябвало да понася самотата на пустинята и измяната на учениците си. Двамата се обединяват в мъченичеството си — все едно, че никой освен тях самите не разбира какво страдание преживяват.

Около Нейна светлост и сина ѝ съществува тесен малък свят: единственият съветник, комуто тя има доверие, Джон Мортън, неин приятел и изповедник; Джаспър Тюдор, чичото на Хенри, отгледал го в изгнание; приятелят, който остана до него, Джон де Виър, графът на Оксфорд, и двамата Станли — лорд Томас и неговият брат сър Уилям. Те са много, много малко на брой, изолирани в такъв голям двор, и толкова се страхуват от всички останали, че сякаш вечно са под обсада в собствения си сигурен дом.

Наистина започвам да си мисля, че те живеят в различен свят от нас, останалите. Един ден Нейна светлост и аз се разхождаме заедно край ослепителната река, слънце огрява лицата ни, бели цветчета са окичили глоговите храсти и сладкото, леко ухание на нектар се носи из въздуха, когато тя отбелязва, че Англия всъщност е потънала в мрак греховна пустош. Майка ми, която пристъпва леко по пролетната трева, с китка росни нарциси с лепкави стъбла в ръката си, чува това, не успява да се възпре и се разсмива на глас.

Изоставам от дамите си, за да тръгна редом с майка ми.

— Трябва да поговоря с вас — казвам. — Трябва да разбера какво знаете.

Усмивката ѝ е блажено спокойна и прекрасна както винаги.

— Знанията ми са трупани цял живот — отвръща тя закачливо. — Знам четири езика, обичам музиката и имам разбиране за изкуството, имам голям интерес към печатането и писането както на английски, така и на латински. Радвам се да видя, че най-сетне се допитваш до мъдростта ми.

— Нейна светлост майката на краля се е поболяла от страх — изтъквам аз. — Мисли, че пролетният пейзаж на Англия е обвита в мрак пустош. Синът ѝ е почти онемял. Нямат доверие на никого освен на собственото си обкръжение, а във външния свят всеки ден се появяват нови и нови слухове. Задава се, нали? Новият бунт? Вие знаете плановете и знаете кой ще ги води — замълчавам, после снижавам глас до шепот. — Той е на път, нали?

За момент майка ми не казва нищо, върви мълчаливо до мен, изтънчена както вината. Спира и се обръща към мен, взема един напъпил нарцис и полека го затъква в шапката ми.

— Мислиш ли, че не съм говорила с теб по тези въпроси нито веднъж от женитбата ти насам, просто защото съм пропуснала да го направя? — пита тя тихо.

— Не, разбира се, че не.

— Или защото съм мислела, че това не те интересува?

Поклащам глава.

— Елизабет, в сватбения си ден ти обеща да обичаш и почиташ краля, и да му се покоряваш. В деня на коронацията си ще трябва да обещаеш пред Бог, в най-тържествен и обвързващ обет, да бъдеш негова вярна поданица, първа сред неговите верноподаници. Ще приемеш короната на главата си, ще приемеш свещения елей на гърдите си. Тогава не можеш да даваш лъжлива клетва. Няма да има как да знаеш нещо и да си принудена да го криеш от него. Няма да може да имаш тайни от него.

— Той не ми се доверява! — избухвам аз. — Без да сте ми казали дори една дума, той вече ме подозира, че съм посветена в цял заговор и го пазя в тайна. Отново и отново ме пита какво зная, отново и отново ме предупреждава, че проявява снизхождение към нас. Майка му е сигурна, че го предавам, а вярвам, че и той мисли така.

— Може би той ще започне да ти се доверява — казва тя. — Ако прекарате години заедно. Може да се превърнете в съпруг и съпруга, свързани от обич, ако имате достатъчно време. А ако никога не ти казвам нищо, тогава никога няма да ти се налага да го лъжеш. Ще ти бъде спестено и по-лошото — да настъпи миг, когато трябва да избираш на кого да си вярна. Не бих искала да ти се налага да избираш между семейството на баща си и това на съпруга си. Не бих искала да бъдеш принудена да избираш между претенциите на малкия си син към престола и тези на някой друг.

Ужасена съм при мисълта, че може да се налага да избирам между Тюдор и Йорк.

— Но ако не зная нищо, тогава ще съм като листо, носещо се по водата; отивам натам, накъдето ме носи течението. Не действам, не правя нищо.

Тя се усмихва.

— Да. Защо не оставиш реката да те води? И ще видим какво казва тя.

Обръщаме се мълчаливо и поемаме обратно по речния бряг към Шийн, красивия дворец с много кули, който се издига над завоя на реката. Докато вървим към двореца, виждам как дузина коне пристигат в галоп и спират до вратата, водеща към личните покои на краля. Мъжете слизат от конете, а един от тях смъква шапката си и влиза вътре.

Майка ми повежда дамите покрай войниците и вежливо отвръща на поздрава им.

— Изглеждате уморени — казва тя любезно. — Отдалече ли идвате?

— Не спирали за сън, идваме чак от Фландрия — хвали се единият. — Яздихме, сякаш ни гонеше самият дявол.

— Нима?

— Но той не е зад нас, пред нас е — доверява ни тихо войникът. — Пред нас, и пред Негова светлост, тук наоколо, и събира армия, докато ние се начудим какво става.

— Достатъчно — казва друг мъж. Сваля шапка пред мен и пред майка ми. — Моля за извинение, Ваша светлост. Толкова дълго беше останал без дъх, че сега трябва да се наприказва.

Майка ми се усмихва на човека и на неговия капитан.

— О, няма нищо — казва тя.

* * *

След по-малко от час кралят вече е свикал среща на най-приближените си съветници, мъжете, към които се обръща, когато е в опасност. Джаспър Тюдор е там, свел червенокосата си глава, посивелите му вежди са тревожно сключени пред заплахата, надигнала се срещу неговия племенник, срещу неговия род. Графът на Оксфорд крачи напред-назад, хванал под ръка Хенри, обсъжда с него набирането на войници и на кои графства може да се има доверие и кои не трябва да бъдат уведомявани. Джон дьо ла Поул влиза в залата на съвета по петите на непоклатимо предания си баща, а после идват другите приятели и членове на семейството: Станли, Кортни, архиепископ Джон Мортън, Реджиналд Брей, който е управител на домакинството на Нейна светлост — всички мъже, които поставиха Хенри Тюдор на трона, а сега откриват, че е трудно да го задържат там.

Отивам в детската стая. Намирам Нейна светлост майката на краля да седи в големия стол в ъгъла, гледайки как бавачката преповива бебето и го увива плътно в пелените му. Необичайно е за нея да идва тук, но по напрегнатото ѝ лице и броеницата в ръката ѝ виждам, че се моли за безопасността му.

— Лоши новини ли? — питам тихо.

Тя ме поглежда укорително, сякаш аз съм виновна за всичко.

— Говори се, че херцогинята на Бургундия, вашата леля, е намерила пълководец, готов да приеме заплащане от нея и да изпълнява волята ѝ — казва тя. — Говори се, че бил почти непобедим.

— Пълководец?

— Който набира войски.

— Ще дойдат ли тук? — прошепвам. Поглеждам навън през прозореца към реката и тихите поля отвъд.

— Не — заявява тя решително. — Защото Джаспър ще ги спре, Хенри ще ги спре, и сам Бог ще ги спре.

* * *

На път към стаите на майка ми минавам забързано покрай покоите на краля, но вратата към голямата зала за аудиенции е все още затворена. Събрал е повечето лордове, и те сигурно трескаво се опитват да преценят каква нова заплаха представлява това за престола на Тюдорите, доколко би трябвало да се боят, как е редно да постъпят.

Забелязвам, че съм ускорила крачка, притиснала ръка към устата си. Страхувам се от онова, което ни заплашва, страхувам се, че Хенри ще започне отбрана срещу собствения си народ, която може да е по-жестока и по-смъртоносна от едно истинско нашествие.

Покоите на майка ми също са затворени, със здраво залостени врати, отвън не чака слуга, който да разтвори вратите пред мен. Тук е тихо — прекалено тихо. Сама бутвам вратата, отварям я и виждам празната стая, простираща се пред мен като декор на сцена, преди да пристигнат актьорите. Нито една от дамите ѝ не е тук, музикантите ѝ не са тук, на една стена е подпряна лютня. Всичките ѝ вещи са непокътнати: столовете ѝ, гоблените ѝ, книгата ѝ на една маса, ръкоделието ѝ в една кутия; но нея я няма. Сякаш е заминала.

Подобно на дете, не мога да повярвам. Изричам: „Майко? Почитаема майко?“, пристъпвам в тихата, слънчева приемна и се оглеждам навсякъде наоколо.

Отварям вратата към личните ѝ покои, и те също са празни. На един от столовете има нейно ръкоделие, виждам и една панделка върху пейката в прозоречната ниша, но нищо друго. Безпомощно вдигам панделката, сякаш тя може да е знак, усуквам я между пръстите си. Не мога да повярвам, че е толкова тихо. Краят на един гоблен се раздвижва от въздушното течение, нахлуло през вратата — единственото движение в стаята. Отвън гука горски гълъб, но това е единственият звук. Изричам отново:

— Мамо? Почитаема майко?

Потропвам на вратата на спалнята ѝ и рязко я отварям, но не очаквам да я намеря там. Чаршафите на леглото ѝ са свалени, дюшекът е гол. Завесите на леглото ѝ са смъкнати от дървените колони. Където и да е отишла, тя е взела със себе си чаршафите и завивките си. Отварям раклата в долния край на леглото ѝ, и откривам, че и дрехите ѝ ги няма. Обръщам се към масичката, пред която сяда, докато камериерката реши косата ѝ; посребреното ѝ огледало го няма, няма ги и гребените ѝ от слонова кост, златните ѝ игли за коса, шишенцето ѝ от релефно стъкло с масло от лилии.

Покоите ѝ са празни. Тя внезапно е изчезнала, сякаш по магия, само за една сутрин, за миг.