Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Джон протяга ръка към него и кралят топло я стиска.

— Единни сме — уверява го той.

Кралят праща да повикат Едуард, и ние двете с Маги припряно го обличаме в нов жакет и му сресваме косата. Той е блед, с ужасната бледност на дете, което никога не излиза навън, а ръцете и краката му са слаби, въпреки че би трябвало да заяква. Лицето му на малко момче притежава чара и привлекателните черти на рода Йорк, но той е нервен, каквито братята ми никога не са били. Чете толкова много и говори толкова малко, че заеква, когато трябва да каже нещо, и млъква по средата на изречението, за да се опита да си спомни какво иска да каже. Живеейки сам сред груби мъже, той е отчаяно стеснителен; усмихва се само на Маги, и само с нея може да говори гладко и без колебание.

Маги и аз го придружаваме до затворената врата на залата на Тайния съвет, където кралските телохранители стоят с кръстосани пики, и не пускат вътре никого. Той спира, като младо жребче, което отказва да скочи.

— Не дават да вляза — казва той неспокойно, като поглежда към едрите мъже с безизразни лица, които се взират някъде отвъд нас тримата. — Трябва да направите каквото казват. Винаги трябва да правите каквото казват.

Плахото потрепване в гласа му ми напомня за деня, когато мъжете, облечени в същите тези ливреи, го отнесоха надолу по стълбите и аз не можах да го спася.

— Лично кралят иска да те види — казвам му. — Ще отворят вратата, когато тръгнеш към тях. Вратите ще се отворят, когато приближиш.

Той хвърля поглед нагоре към мен, свенлива усмивка осветява лицето му с внезапна надежда.

— Защото съм граф?

— Граф си — казвам тихо. — Но те ще отворят вратата, защото такова е желанието на краля. Важният е кралят, не ние. Това, което не трябва да забравиш да кажеш, е че си верен на краля.

Той кимва енергично.

— Обещах — казва. — Обещах, точно както ми поръча Маги.

Шествието от Тауър до катедралата „Сейнт Пол“ е умишлено лишено от официалност, сякаш кралското семейство отива пеш на църква в столицата си всеки ден. Кралските телохранители ни придружават, вървейки до нас, зад нас и отпред, но по-скоро така, сякаш са членове на домакинството, вървящи начело към църквата, а не стражи. Хенри върви отпред с майка ми, за да демонстрира пред всички единството на сегашния крал с предишната кралица, а Нейна светлост избира да върви ръка за ръка с мен, показвайки на всички, че принцесата на Йорк се е сляла в едно с династията на Тюдорите. Зад нас идват сестрите ми, Сесили с новия си съпруг, за да могат всички да видят, че няма принцеса на Йорк на възраст за женене, около която да се сплоти несъгласието, а зад нея крачи братовчед ни Едуард, който върви сам, за да могат хората, които чакат и отдясно, и отляво, да го видят ясно. Той е добре облечен, но изглежда смутен и недодялан и се препъва веднага щом тръгва. Маги върви зад него със сестрите ми Ан, Катрин и Бриджет, и си налага да стои по-назад от малкия си брат и да не го държи за ръка, както е свикнала. Това е път, който той трябва да извърви сам, това е шествие, в което трябва да се покаже сам, без никакъв поддръжник, без никаква принуда, свободно и по своя воля следващ свитата на краля от династията на Тюдорите.

Когато влизаме в дълбокия мрак на сводестата църква, всички заставаме при стъпалата към олтара за литургията, и усещаме присъствието на лондонската тълпа в обширното пространство зад нас. Хенри слага длан върху рамото на Едуард, пошепва нещо в ухото му, и момчето покорно се отпуска на колене върху молитвения стол, подпира лакти върху кадифената облегалка и вдига очи към олтара. Всички ние, останалите, отстъпваме малко назад, сякаш за да го оставим да се моли, но всъщност за да дадем възможност всички да видят, че Едуард Уорик е благочестив, верен на краля, и — най-важното от всичко — под нашите грижи. Не е издигнал знамето си в замъка Уорик, не е в Ирландия, събирайки армия, не е с леля си, херцогинята на Бургундия, във Фландрия, замисляйки заговор. Той е там, където е редно да бъде, сред своето любящо кралско семейство, на колене пред Бога.

След службата обядваме с духовниците от „Сейнт Пол“, а после тръгваме надолу към реката. Едуард се държи по-уверено, смее се и разговаря със сестрите ми. После Хенри му нарежда да тръгне редом с Джон дьо ла Поул — двамата братовчеди от династията Йорк заедно. Джон дьо ла Поул е верен на Хенри още от първия ден на царуването му, постоянно е близо до него, участва в неговия Таен съвет, вътрешния кръг от кралски съветници. Добре известен е с предаността си към краля, и това изпраща убедително послание към тълпите, които се редят от двете страни на пътя ни и се надвесват от прозорците над главите ни. Всеки може да види, че това е истинският Едуард Уорик редом с истинския Джон дьо ла Поул, всеки може да види, че те разговарят помежду си и вървят към дома, връщайки се от църква, както може да се очаква от роднини. Всеки може да види, че те са щастливи сред своите близки от фамилията на Тюдорите; както съм щастлива и аз, както е щастлива и Сесили, както е щастлива и майка ми.

Хенри маха с ръка на гражданите на Лондон, които се трупат по брега на реката да видят всички ни, и ме вика да застана до него, с Едуард до мен, за да може всички да видят, че сме единни, че Хенри Тюдор е направил това, което някои хора се кълняха, че е невъзможно: донесъл е мир на Англия, и е сложил край на войните на братовчедите.

После някакъв глупак в тълпата изкрещява високо: „За Уорик!“ — старият боен вик, а аз се стряскам и поглеждам към съпруга си, очаквайки да го видя разярен. Но усмивката му изобщо не трепва, не трепва и ръката му, вдигната във владетелски поздрав. Поглеждам обратно към тълпата и виждам леко раздвижване в задните ѝ редици, сякаш мъжът, който извика, е бил съборен и го притискат към земята.

— Какво става? — питам плахо Хенри.

— Нищо — казва той. — Абсолютно нищо — а после се обръща и отива до пищния си трон на кърмата на лодката, вика всички ни на борда, сяда, царствен във всяко отношение, и дава сигнал за потегляне.

Но дори видяното със собствените им очи не убеждава хората, които са твърдо решени да вярват обратното. Само дни след преминаването ни из улиците на Лондон с момчето, усмихващо се сред нас, се намират хора, които се кълнат, че Едуард Уорик избягал от Тауър, докато отивал на църква, и се криел в Йорк, изчаквайки подходящия момент да се вдигне срещу тиранина с герба на червения дракон, претендента за трона, узурпатора Хенри, самозванеца.

Преместваме се извън града в двореца Шийн, но Едуард не може да бъде освободен от стаите си в Тауър, за да дойде с нас.

— Как мога да го взема с нас? — пита ме настойчиво Хенри. — Съмняваш ли се дори за миг, че ако той напусне сигурността на тези стени, някой ще се добере до него, и следващото, което ще чуем за Едуард, ще бъде, че е начело на армия?

— Няма! — възкликвам отчаяно. Започвам да си мисля, че моят съпруг ще държи малкия ми братовчед в тъмница до края на живота му, толкова прекалено предпазлив е. — Знаеш, че Едуард не би избягал от нас, за да поведе армия! Той иска само да бъде отново в училищната стая и да си учи уроците. Иска само да му позволят да излиза на езда. Иска само да бъде със сестра си.

Но Хенри насочва към мен суровия поглед на тъмните си като уелски въглища очи, и казва:

— Разбира се, че ще поведе армия. Всеки би го сторил. Освен това може и да не му дадат никакъв избор.

— Той е на дванайсет! — възкликвам. — Той е дете!

— Достатъчно голям е, за да седи на коня си, докато за него се сражава армия.

— Това е братовчед ми — казвам. — Това е родният ми братовчед, синът на бащиния ми брат. Моля те, прояви великодушие, подобаващо на крал, и го освободи.

— Нима мислиш, че трябва да бъде освободен, защото е син на брата на баща ти? Нима вярваш, че твоите роднини проявяваха такова кралско великодушие, когато имаха власт? Елизабет, баща ти затвори родния си брат, бащата на Едуард, а после го екзекутира за държавна измяна! Братовчед ти Едуард е син на предател и бунтовник, а изменниците крещят името му, когато се събират против мен. Той няма да излезе от Тауър, докато не се уверя, че сме в безопасност, и четиримата — майка ми, ти и аз, и законният наследник, принц Артур.

Той отива с тежки стъпки до вратата, обръща се, за да ме изгледа гневно, и нарежда:

— Не ме моли отново. Не си позволявай да ме молиш отново за това. Не знаеш колко много правя и без това от обич към теб. Повече, отколкото би трябвало. Много повече, отколкото би трябвало.

Затръшва вратата след себе си и аз чувам дрънченето, когато стражите припряно вдигат оръжия за почест, когато минава край тях.

— Какво е това, което правиш? — питам полираното дърво на вратата. — И то от обич?

Хенри не идва в стаята ми през цялото време на Великите пости. Традицията повелява един благочестив мъж да не докосва жена си в седмиците преди Великден, макар че нарцисите разцъфват в златисто покрай речните брегове, косовете пеят любовни песни с трогателни трели всяка утрин, лебедите се залавят да вият просторни, обемисти гнезда на крайречния път, и всяко живо същество е изпълнено с радост и си търси другар; но не и ние. Хенри спазва Великденските пости като покорен син на майка си и на Църквата, и затова Маги спи с мен, и аз свиквам да я виждам как стои на колене с часове, моли се и нашепва името на брат си отново и отново.

Един ден осъзнавам, че тя се моли за брат си на свети Антоний, и тихо се извръщам. Свети Антоний е светецът, на когото се молят за изгубени неща, комуто поверяват отчаяни надежди и изгубени каузи; тя сигурно чувства, че брат ѝ скоро ще изчезне — ще стане невидимо момче като собствените ми братя, и тримата — изгубени за сестрите си, изчезнали завинаги.