Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Какво ще правиш с това?

— Ще открия човека, който го е отпечатал, и ще му отрежа ушите — казва той мрачно. — Ще му изтръгна езика. Ти какво смяташ да правиш?

Свивам рамене, сякаш поетът, възпял династията Йорк, или печатарят, публикувал поемата му, са ми напълно безразлични.

— Да изляза ли на езда? — питам го.

— Не те ли с грижа за тази… — той посочва баладата в ръката си — тази мръсотия?

Поклащам глава, с широко отворени очи.

— Не. Защо да ме е грижа? Има ли изобщо някакво значение?

Той се усмихва.

— Явно не и за теб.

Извръщам се.

— Хората винаги ще говорят глупости — казвам с безразличие.

Той улавя ръката ми и я целува.

— Права беше да ми го донесеш — казва. — Винаги ми съобщавай всички глупости, които чуваш, колкото и маловажни да ти се струват.

— Разбира се — казвам.

Той ме придружава до двора на конюшнята.

— Това поне ми вдъхва увереност в теб.

После собствената ми прислужница ми прошепва, че на пазара за месо в Смитфийлд настъпило голямо вълнение, когато някой казал, че Едуард, малкият ми братовчед Теди, е избягал от Тауър и издига знамето си над замъка Уорик, а династията Йорк се вдига да подкрепи каузата му.

— Чираците на половината месари казваха, че трябва да грабнат сатърите си и да потеглят да му служат — казва тя. — Останалите говореха, че трябва да нападнат Тауър и да го освободят.

Не се осмелявам дори да попитам Хенри за това, толкова мрачно е лицето му. Всички сме хванати като в капан в двореца от ледените ветрове и от суграшицата и снега, които валят всеки ден. Хенри потегля по замръзнали пътища, обзет от тиха ярост, докато майка му прекарва цялото си време на колене върху студения каменен под на параклиса. Всеки ден донася нови и нови истории за звезди, видени да танцуват в студените небеса, предвещавайки появата на бялата роза. Някой вижда бяла роза, образувана от скрежа по тревата при Бозуърт призори. На вратата на Уестминстърското абатство са забодени поеми. Група лодкари пеят коледни песни под прозорците на Тауър, Едуард Уорик разтваря широко прозореца си, маха им, и се провиква: „Весела Коледа!“ Кралят и майка му ходят вдървено, сякаш са замръзнали от ужас.

— Е, наистина са замръзнали от ужас — потвърждава весело майка ми. — Големият им страх е, че битката при Бозуърт ще се окаже не краят на войната, а просто още една битка, само едно от многобройните сражения. Те са толкова много, че хората забравят имената им. Огромният им страх е, че Войната на братовчедите ще продължи, само че сега родът Боуфорт ще се изправи срещу Йорк, вместо Ланкастър срещу Йорк.

— Но кой би се сражавал за Йорк?

— Хиляди — казва майка ми кратко. — Десетки хиляди. Никой не знае колко. Съпругът ти не си е спечелил много обич в страната, макар Бог да е свидетел, че се опита. Онези хора, които служиха под негово командване и си получиха наградите, искат повече, отколкото той може да се застави да даде. Онези, които помилва, сега научават, че трябва да му плащат глоби, за да докажат добрите си намерения, а после още — за сигурността си. Това кралско помилване е по-скоро като доживотно наказание, отколкото истинска прошка. Хората мразят това. Онези, които бяха против него, не са видели причина да променят мнението си. Той не е крал от династията Йорк като баща ти. Не е обичан. Не умее да печели хората.

— Той трябва да утвърди управлението си — възразявам. — Прекарва половината си време, озъртайки се да види дали съюзниците му все още са с него.

Тя ми отправя странна, крива усмивка.

— Нима го защитаваш? — изрича невярващо. — Пред мен?

— Не го виня, задето изпитва безпокойство — казвам. — Не го виня, задето не е олицетворение на сговорчивостта и добротата. Не го виня, задето не е накичен с бяла роза от сняг и над него не блестят три слънца в небето. Той не може да промени това.

Лицето ѝ изведнъж омеква.

— Наистина, крал като Едуард се явява навярно веднъж на столетие — казва тя. — Всички го обичаха.

Стисвам зъби.

— Обаянието не е това, по което се преценяват кралете — казвам раздразнено. — Не може да се решава дали някой е подходящ за крал въз основа на това дали е обаятелен или не.

— Така е — казва тя. — А мастър Тюдор със сигурност не е такъв.

— Как го нарекохте?

Тя се плясва с ръка през устата и сивите ѝ очи заиграват.

— Малкият мастър Тюдор, и майка му, Маргарет, Мадоната на неспирното самоизтъкване.

Не успявам да сдържа смеха си, но после махвам с ръка, за да я накарам да замълчи.

— Не, не говорете така. Той не може да промени природата си — казвам. — Израсъл е в укритие, възпитан е като претендент за трона. Хората могат да бъдат обаятелни само когато са уверени в себе си. Той не може да бъде уверен в себе си.

— Именно — казва тя. — Затова никой няма доверие в него.

— Но кой ще води бунтовниците? — питам. — Няма никой, който да е достатъчно възрастен, няма пълководци за Йорк. Нямаме наследник — тя мълчи, но аз настоявам: — Нямаме наследник. Нали?

Погледът ѝ се плъзва встрани, за да избегне въпроса ми.

— Едуард Уорик е наследникът, разбира се, а ако търсиш друг наследник на династията Йорк, налице е братовчед ти Джон дьо ла Поул. Също и по-младият му брат Едмънд. И двамата са племенници на Едуард — също както и Едуард Уорик.

— Те са синове на моята леля Елизабет — изтъквам. — Потомци по женска линия. Не синове на херцог от кралското семейство, а синове на херцогиня. При това Джон е дал клетва за вярност и участва в Тайния съвет. Едмънд също. А Едуард, бедният Теди, също се закле във вярност, а е в Тауър. Всички обещахме, че той няма да се обърне против Хенри, и всички го учехме да бъде верен. Всъщност, няма синове на Йорк, които биха повели бунт срещу Хенри Тюдор — нали?

Тя свива рамене.

— Сигурно е само, че не знам нищо. Хората говорят за герой, подобен на привидение или на светец, за претендент. Такива приказки почти биха накарали човек да повярва, че някъде сред хълмовете има скрит наследник на Йорк, крал, който чака призив за битка, спящ като истинския Артур Английски, готов да се надигне. Хората обичат да мечтаят, така че как би могъл някой да им противоречи?

Хващам ръцете ѝ.

— Майко, моля ви, нека поне веднъж си кажем истината. Не съм забравила онази отдавнашна нощ, когато изпратихме в Тауър един паж вместо брат ми Ричард.

Тя ме поглежда, сякаш бълнувам като хората, които се надяват крал Артур да се пробуди отново; но аз имам съвсем ясен спомен за бедното момче от улиците на Сити, чиито родители ни го продадоха, убедени, че ни е нужен само за една инсценировка, че ще го изпратим благополучно обратно при тях. Със собствените си ръце сложих шапката на главицата му, придърпах шала около лицето му и го предупредих да не казва нищо. Казахме на мъжете, които дойдоха за брат ми Ричард, че малкото момче е самият принц, казахме, че страда от болно гърло и не може да говори. Никой не можеше да си представи, че бихме дръзнали да извършим такава подмяна. Разбира се, искаха да ни вярват, и сам старият епископ, Томас Баучър, го отведе и каза на всички, че принц Ричард е в Тауър с брат си.

Тя не поглежда нито надясно, нито наляво; знае, че наблизо няма никого. Но дори насаме с мен, говорейки шепнешком, тя не го потвърждава, нито го отрича.

— Изпратихте в Тауър един паж, а малкия ми брат отпратихте — прошепвам. — Наредихте ми да не казвам нищо за това. Да не ви питам, да не говоря с никого, да не казвам дори на сестрите си, и аз никога не го сторих. Само веднъж ми казахте, че той е в безопасност. Веднъж ми казахте, че сър Едуард Брамптън ви го е довел. Никога не съм искала да знам нещо повече.

— Мълчанието е неговото убежище — е единственият ѝ отговор.

— Жив ли е още? — питам настойчиво. — Жив ли е и ще се върне ли в Англия за трона си?

— Мълчанието е неговата безопасност.

— Той ли е момчето в Португалия? — настоявам. — Момчето, което вуйчо Едуард отиде да види? Пажът на сър Едуард Брамптън?

Тя ме поглежда така, сякаш би ми казала истината, ако можеше.

— Откъде да зная? — пита. — Откъде да зная кой се представя за принц на Йорк? В Лисабон, толкова далече? Ще го позная, когато го видя: в това мога да те уверя. Ще ти кажа, когато го видя: обещавам ти. Но навярно няма да го видя никога.

Преместваме двора в града, който жужи като пчелен кошер, събуждащ се за пролетта. Сякаш всички говорят за принцове и херцози, и за династията Йорк, издигаща се отново като разлистващо се увивно растение. Всеки е чул със сигурност от някого, че династията Йорк разполага с наследник, с момче, което било на борда на кораб, пътуващ към Гринич, че наследникът се е крил в тайна стая в Тауър под каменно стълбище, че е потеглил от Шотландия, че собственият му зет, Хенри, ще го качи на престола, че сестра му, кралицата, го държи при себе си в двора и само чака да го разкрие пред удивения си съпруг. Че той е паж при някакъв англичанин в Португалия, че е син на лодкар във Фландрия, укриван от леля си, вдовстващата херцогиня на Бургундия, че спи на далечен остров, че се изхранва с ябълки в избата на старата къща на майка си в Графтън, че е скрит в Тауър с братовчед си Едуард Уорик. Внезапно, подобно на пеперуди през пролетта, изникват хиляда момчета-претенденти, танцуващи наоколо като прашинки в слънчевата светлина, чакащи призив да се сплотят в армия. Тюдорите, които мислеха, че са завоювали короната на едно кално поле сред Англия, които смятаха, че са подсигурили династията си, изминавайки с усилие пътя до Лондон, са обсадени от миражи, победени от феи. Всички говорят за наследник на Йорк, всеки познава някой, който го е виждал и се кълне, че е вярно. Навсякъде, където и да отиде Хенри, хората млъкват внезапно, така че никой шепот да не стигне до слуха му; но пред него и зад гърба му се носи тих шум като предупредителен ръмеж преди буря и пороен дъжд. Народът на Англия чака да се яви нов крал, един принц да се надигне като пролетния прилив и да залее света с бели рози.