Вуйчо ми Едуард играеше по-дълга игра, по-дълбока игра. Той остана с Хенри и участва в неговото нашествие, беше с него при Бозуърт, и се би редом с него. Все още му служи. Хенри никога не забравя приятелите си, не забравя и онези, които са променили решението си по време на изгнанието му. Мисля, че никога повече няма да се довери на брат ми Томас, но обича вуйчо ми Едуард и го нарича свой приятел.

— Изпраща ме на дипломатическа мисия — казва вуйчо ми.

— При краля на Португалия? Нали Лисабон не е по пътя към Гранада?

Той разперва длан и ми се усмихва, сякаш мога да споделя с него някаква шега или тайна.

— Не пряко при краля на Португалия. Изпраща ме да видя нещо, което се е случило, нещо, което се е появило в португалския кралски двор.

— Какво нещо?

Той застава на едно коляно и ми целува ръка:

— Нещо тайно, нещо ценно — казва весело, после се изправя и си тръгва. Оглеждам се за майка ми и я виждам да му се усмихва, докато той си проправя път през смеещите се, танцуващи, празнуващи придворни. Тя проследява бързия му поклон пред Хенри и дискретното кимване на краля, а после вуйчо ми се измъква през големите врати на залата, тихо като шпионин.

* * *

Тази нощ Хенри идва в леглото ми. Ще идва всяка нощ, само с изключение на седмицата на месечния ми цикъл, на нощите по време на пости и на големи религиозни празници. Трябва да зачена отново, трябва да имаме още един син. Един не е достатъчен да подсигури династията. Един не е достатъчен, за да се чувства един нов крал сигурен на престола. Един син не е достатъчно силно доказателство, че Бог е дал благословията си на тази нова династия.

За мен това с акт, лишен от желание, от който не получавам удоволствие, част от работата ми като съпруга на краля. Приемам го с нещо като примирена умора. Той внимава да не ми причинява болка, пази се да не отпуска тежестта си върху мен, не ме целува или милва, което би ми било омразно; възможно най-бърз и внимателен е. Внимава да не събуди отвращението ми, и се измива, преди да дойде при мен, носи чисто бельо. Не искам нищо повече.

Но аз откривам, че се наслаждавам на компанията му, на тихото, спокойно време насаме с него в края на деня, който винаги е изпълнен с тълпи от хора. Двамата седим пред огъня и разговаряме за бебето, как се е нахранило днес, как започва да се усмихва, когато ме види. Сигурна съм, че ме различава от всички други, че познава и Хенри, и че това доказва забележителната му интелигентност и будност. С никой друг не мога да говоря така за нашето бебе. Кой освен баща му, би говорил с часове точно колко широка е малката му беззъба усмивка, или колко сини са очите му, или колко сладък е онзи мъничък кичур златистокафява коса на челото му? Кой освен баща му би обсъждал с мен дали той ще бъде принц-учен, или принц-воин, или принц като баща ми, който обичаше учението, но беше и ненадминат военачалник?

Слугите ни поднасят греяно вино с подправки, хляб и сирене, ядки и захаросани плодове, и ние вечеряме, уютно увити в нощните си халати, един до друг на столовете си, аз — подвила крака под себе си, за да ги стопля, той — протегнал босите си крака към пламтящия огън. Приличаме на щастлива двойка, която непринудено се наслаждава на близостта си. Понякога се забравям и си мисля, че наистина сме такива.

— Сбогува ли се с вуйчо си?

— Да, сбогувах се — казвам предпазливо. — Той каза, че заминава на кръстоносен поход, и за да ти служи.

— Майка ти каза ли ти какво ще прави той за мен?

Поклащам глава.

— Вие сте дискретно семейство — Хенри се усмихва. — Всеки би си помислил, че сте възпитавани за шпиони.

Веднага поклащам глава.

— Знаеш, че не е така. Бяхме възпитани като кралски особи.

— Знам. Но сега, когато съм крал, понякога ми се струва, че то е едно и също. До мен стигна слух, че в Португалия имало някакъв паж, който претендирал, че е незаконороден син на баща ти, и твърдял, че трябвало да бъде признат за херцог от кралската фамилия на Англия.

Наблюдавам пламъците, седнала с лице към огъня, и съвсем бавно се обръщам към съпруга си. Срещам напрегнатия поглед на кафявите му очи. Той ме наблюдава внимателно, и аз изпитвам чувството, че съм подложена на неочакван разпит, усещам нещо напрегнато и недружелюбно във вечерната топлина стаята. Давам си сметка за изражението си, за това, че лицето ми е напълно безизразно. Внезапно започвам да си давам сметка за всичко.

— О, наистина ли? Кой е той?

— Разбира се, баща ти е имал повече копелета, отколкото някой би могъл да преброи — казва той небрежно. — Предполагам, би трябвало да очакваме да се появяват по едно-две всяка година.

— Да, имаше — казвам. — И се надявам Господ да му прости, защото майка ми така и не го стори.

Той се засмива на думите ми, но те отвличат вниманието му само за миг.

— Нима? Как е посмял да ѝ изневери?

Разсмивам се на свой ред.

— Смееше ѝ се, целуваше я и ѝ купуваше обици. А и освен това, тя почти винаги чакаше дете, а той беше крал. Коя жена би могла да му откаже?

— Неудобно е. Това оставя куп незаконородени полубратя и полусестри — изтъква Хенри. — Повече представители на фамилията Йорк, отколкото биха били нужни някому.

— Особено ако този някой не е Йорк — отбелязвам. — Но ние познаваме повечето от тях. Грейс, която е на служба при майка ми, е една от незаконните дъщери на баща ми. Едва ли би могла да обича майка ми повече, ако ѝ беше родна дъщеря, а ние се отнасяме с нея като с природена сестра. Тя ти е безусловно предана.

— Е, това момче претендира за кралско потекло като нея, но не смятам да го довеждам в двора. Казах си, че вуйчо ти може да отиде и да го види. Да говори с господаря му, да каже, че не желаем неудобството от присъствието на една незаконородена издънка, изтъкваща се твърде много, на още един малък ластар от лозата на Плантагенетите. Да му каже, че не ни трябва нов херцог с кралска кръв, че си имаме достатъчно представители на Йоркската династия. Кротко да му напомни кой е крал в Англия сега. Да посочи, че връзките с предишния крал не са предимство, нито за пажа, нито за господаря му.

— Кой е господарят му? Някой португалец?

— О, не знам — казва той уклончиво, но погледът му, прикован в лицето ми, изобщо не трепва. — Не мога да си спомня. Дали не беше някой си Едуард Брамптън? Познаваш ли го? Чувала ли си някога за него?

Намръщвам се, сякаш се опитвам да си спомня, макар че името му отеква така силно в ума ми, та си казвам, че Хенри сигурно го чува като биене на камбана. Бавно поклащам шава. Преглъщам, но гърлото ми е пресъхнало и отпивам глътка вино.

— Едуард Брамптън ли? — питам. — Името ми е познато. Мисля, че е служил под командването на баща ми? Не съм сигурна. Англичанин ли е?

— Евреин — казва Хенри презрително. — Евреин, който е бил в Англия, покръстил се, за да служи на баща ти, всъщност баща ти се явил като негов застъпник пред Църквата. Значи трябва да си чувала за него, макар да си го забравила. Трябва да се е явявал в двора. Не е бил в Англия, откакто се възкачих на престола, и сега живее навсякъде и никъде, така че вероятно все още е евреин-еретик, завърнал се към своята ерес. Това момче е поверено на грижите му, предявява претенции, създава неприятности без повод. Не се съмнявам, че вуйчо ти ще говори с него. Вуйчо ти ще го принуди да затвори устата на момчето. Твоят вуйчо Едуард гори от желание да ми служи.

— Наистина — съгласявам се. — Всички искаме да знаеш, че сме ти предани.

Той се усмихва.

— Е, ето един малък претендент, чиято преданост не желая. Вуйчо ти несъмнено ще го накара да замълчи по един или друг начин.

Кимвам, сякаш това не ме интересува особено.

— Не искаш ли да видиш момчето? — пита той небрежно, сякаш ми предлага някакво удоволствие. — Този самозванец? Ами ако е някое от незаконните деца на баща ти? Твой полубрат? Не искаш ли да го видиш? Да кажа ли на Едуард да доведе момчето в двора? Можеш да го приемеш в домакинството си? Или да наредя да му затворят устата там, където си е, отвъд морето, далече оттук?

Поклащам глава. Представям си, че животът на момчето зависи от онова, което ще кажа. Мога да се обзаложа, че Хенри ме наблюдава напрегнато, в очакване да поискам момчето да бъде доведено у дома. Помислям си, че един живот може да зависи от моята проява на безразличие.

— Той не представлява интерес за мен — казвам, като свивам рамене. — Пък и това би подразнило майка ми. Но направи каквото смяташ за най-добре.

Настъпва кратко мълчание, в което отпивам от виното си. Предлагам да му налея нова чаша. Звънтенето от допира на сребърна кана до сребърна чаша издава звук като от броене на монети, на трийсет сребърника.

* * *

Момчето може и да не представлява интерес за мен, но изглежда, че е интересно за други. В Лондон се вихрят най-необуздани слухове, че и двамата ми братя, Едуард и Ричард, са избягали от пленничество в Тауър преди години, почти веднага щом чичо ни Ричард бил коронясан, и сега са потеглили към дома от укритието си, за да предявят правата си над престола. Синовете на Йорк ще влязат отново в градината на Англия, тази сковаващо студена зима ще се обърне в пролет с тяхното идване, белите рози ще разцъфнат, и всички ще бъдат щастливи.

Някой е забол балада на седлото ми, и аз я откривам, когато се готвя да изляза на езда. Хвърлям бърз поглед на редовете: тя предрича как слънцето на Йорк отново ще заблести над Англия и всички ще бъдат щастливи. Начаса я дръпвам от лъка на седлото и я занасям на краля, като оставям коня си да чака в двора на конюшнята.

— Помислих си, че е редно да видиш това. Какво означава? — питам Хенри.

— Означава, че има хора, които са готови да отпечатат такива неща, както и да разправят лъжи — казва той мрачно. Рязко дръпва листа от ръката ми. — Означава, че има хора, които си губят времето да съчиняват музика към предателството.