— Ще дойдеш ли с мен в детската стая, когато това приключи? — казва накрая, докато двойката изрича обетите си и епископът вдига ръцете им, обгърнати в епитрахила, и казва на всички ни, че тези, които Бог е съчетал, човек не може да разлъчва.

Обръщам се към него с топло изражение:

— Да — казвам. — Разбира се. Аз ходя всеки ден. Не е ли съвършен?

— Такова красиво момче! И толкова силно! — прошепва той развълнувано. — А ти как се чувстваш? Дали вече… — той млъква рязко, смутен. — Надявам се, че си напълно възстановена? Надявам се, че не е твърде… болезнено?

Опитвам се да изглеждам царствена и изпълнена с достойнство, но искреното му изражение на безпокойство и загриженост ме подтикват към честност:

— Нямах представа, че ще продължи толкова дълго! Но майка ми беше голяма утеха за мен.

— Надявам се, ще му простите, задето ви е причинил болка?

— Обичам го — казвам простичко. — Никога не съм виждала по-прекрасно бебе. Карам ги да ми го носят по цял ден, всеки ден, докато ми кажат, че ще го разглезя.

— Ходя в детската му стая вечер, преди да си легна — признава той. — Просто седя до люлката му и го гледам как спи. Почти не мога да повярвам, че го имаме. Все се боя, че не диша, и моля бавачката му да го вдигне, и тя се кълне, че той е добре, а после го виждам как въздъхва леко, и зная, че е добре. Тя сигурно си мисли, че съм пълен глупак.

Сесили и сър Джон се обръщат към всички ни и тръгват, ръка за ръка, по късата пътека. Сесили сияе в червено-черната ми рокля, със светли коси, разпуснати по раменете като златен воал. По-ниска е от мен и са повдигнали подгъва. Девица, каквато аз не бях в сватбения си ден, тя може да пристегне здраво връзките на корсажа, а и са преправили ръкавите така, че съпругът ѝ може да зърне примамливата гледка на китката и ръката ѝ. До нея сър Джон изглежда изнурен, с набраздено от бръчки лице, с гънки от умора под очите, като стара хрътка. Но той потупва дланта ѝ върху ръката си и накланя глава, за да я слуша.

С Хенри се усмихваме на новобрачната двойка.

— Осигурих добър съпруг за сестра ти — казва той, за да ми напомни, че съм му задължена, че би трябвало да съм признателна. Те спират, когато стигат до нас, и Сесили прави тържествуващ реверанс. Пристъпвам напред, целувам я по двете бузи и подавам ръка на съпруга ѝ.

— Сър Джон и лейди Уелс — казвам, изричайки името, което някога беше олицетворение на предателството. — Надявам се, че и двамата ще бъдете много щастливи.

В този ден им оказваме специална чест и ги оставяме да тръгнат първи, пред всички ни, а ние излизаме след тях от параклиса. Когато Хенри ме хваща за ръката, казвам:

— За Теди…

Изражението му, когато обръща лице към мен, е сурово.

— Не питай — казва той. — Най-многото, което се осмелявам да направя за теб, е да позволя на майка ти да остане в двора. Не би трябвало да правя дори това.

— Майка ми? Какво общо има майка ми с това?

— Един Господ знае — казва той гневно. — Ролята на Теди в бунта е нищо в сравнение с това, което чувам за нея. Слуховете, които дочувам и новините, които моите шпиони ми носят, са много лоши. Не мога да ти опиша колко лоши. Призлява ми, когато чувам какво говорят. Направих всичко по силите си за теб и близките ти, Елизабет. Не ме молѝ да правя повече. Не и тъкмо сега.

— Какво се говори против нея? — настоявам.

Лицето му е мрачно.

— Тя е в центъра на всяка мълва за предателство, почти със сигурност не ми е вярна, заговорничи срещу мен, предава и двама ни, иска да посегне на наследственото право на внука си. Ако е говорила дори с половината от хората, които са виждани да разговарят със слугите ѝ, тогава тя е вероломна, Елизабет, вероломна по сърце и вероломна в делата си. По всички признаци личи, че събира хора, готови да се вдигнат на бунт срещу нас. Ако можех да постъпя разумно, щях да я изправя на съд за държавна измяна и да узная истината. Единствено заради теб и в твое име казвам на всички, които идват при мен с доклади, че всички до един грешат, че всички до един са лъжци, до един са глупци, и че тя е вярна на мен и на теб.

Чувствам как коленете ми започват да се подгъват, докато хвърлям поглед към майка ми, която се смее, разговаряйки с племенника си Джон дьо ла Поул.

— Майка ми е напълно невинна!

Хенри поклаща глава.

— Това е твърде преувеличено твърдение; защото знам, че не е невинна. Единственото, което думите ти ми показват, е че ти също лъжеш. Току-що ми показа, че си готова да ме излъжеш заради нея.

* * *

Внасят бъдника, за да гори в голямото огнище на залата в двореца Уестминстър. Това е стволът на огромно дърво, ясеново дърво със сива кора, толкова широк, че не мога да го обгърна с ръце. Той ще гори, без да бъде гасен, през всички коледни дни. Шутът е облечен целият в зелено, възседнал пъна, когато го внасят, изправя се и се опитва да балансира отгоре, пада от него, скача отново като елен, преструва се, че ляга пред него, и се изтъркулва, преди някой да го е пуснал отгоре му. И слугите, и придворните пеят коледни песни, думи за раждането на Христа, пригодени към мелодия и съпроводени от ритмично биене на барабан, и двете от много по-стари времена. Това не е просто историята за Коледа, а честване на завръщането на слънцето, празник, древен като самата земя.

Нейна светлост усмихнато наблюдава сцената, готова както винаги да се намръщи на нещо непристойно или да насочи обвинително пръст към някой, който използва увеселенията като извинение за лошо държание. Изненадана съм, че е позволила това езическо внасяне на зеленина, но тя винаги охотно бърза да усвои привичките на предишните крале на Англия, сякаш за да покаже, че нейното управление не е чак толкова различно от това на онези, другите — истинските предишни крале. Надява се да представи себе си и сина си като кралски особи, подражавайки на порядките ни.

Моята наскоро омъжена сестра, Сесили, братовчедка ми Маги и по-малката ми сестра Ан са сред дамите ми и гледат заедно с мен, ръкопляскайки, когато слугите с усилие полагат големия дънер в широкото огнище. Майка ми е наблизо с Катрин и Бриджет до нея. Бриджет пляска с ръце и се смее толкова високо, че едва не пада. Слугите опъват въжетата, които са вързали около масивния ствол, а сега шутът е откъснал клонка бръшлян и се преструва, че ги бие. Коленете на Бриджет се подгъват от възторг и тя почти плаче от смях. Нейна светлост я поглежда малко намръщено. Очаква се хрумванията на шута да предизвикват веселие, но не прекалено. Споглеждаме се унило с майка ми, но тя не обуздава буйната радост на Бриджет.

Докато гледаме, най-накрая завличат бъдника в огнището и го изтъркулват върху жаравата, а после прислужниците, които палят огъня, изсипват около него нажежените до червено въглища. Бръшлянът, обвит около дънера, се сгърчва, задимява и пламва, а после всичко се сляга в пепелта и започва да тлее. Леко потрепващ пламък близва кората. Бъдникът е запален, коледните празненства могат да започнат.

Музикантите засвирват и аз кимвам на дамите си, давайки разрешение да танцуват. Радвам се, че в двора съм заобиколена от красиви, благовъзпитани придворни дами, точно както майка ми, когато беше кралица. Гледам ги как изпълняват стъпките на танца, когато виждам вуйчо си, Едуард Удвил, братът на майка ми, да влиза бавно в стаята от една странична врата, и да се приближава до майка ми с лека усмивка. Разменят си целувки по всяка буза, а после се извръщат заедно, сякаш искат да разговарят насаме. В това няма нищо странно, никой освен мен не би го забелязал, но аз наблюдавам как той говори с нея — кратко, но напрегнато, как тя кима, сякаш в знак на съгласие. Той се навежда над ръката ѝ, прекосява стаята и идва при мен.

— Трябва да се сбогувам с вас, племеннице, и да ви пожелая весела Коледа и добро здраве за вас и принца.

— Нима няма да останете в двора за Коледа?

Той поклаща глава.

— Поемам на път. Потеглям на голям кръстоносен поход, както отдавна обещах, че ще сторя.

— Напускате двора? Но къде отивате, почитаеми вуйчо?

— В Лисабон. Довечера вземам кораб от Гринич, а оттам — до Гранада. Ще служа под командването на най-благочестивите християнски крале и ще им помогна да прогонят маврите от Гранада.

— Лисабон! А после Гранада?

Веднага хвърлям поглед към Нейна светлост майката на краля.

— Тя знае — успокоява ме той. — Кралят знае. Всъщност заминавам по негова поръка. Тя е във възторг при мисълта, че един англичанин тръгва на кръстоносен поход срещу еретиците, а той има няколко дребни задачи за мен по пътя.

— Какви задачи? — Не успявам да се сдържа и снижавам глас до шепот. Вуйчо ми Едуард е един от малцината членове на семейството ни, на които кралят и майка му се доверяват. Беше в изгнание с Хенри, остана негов заклет приятел, когато Хенри имаше твърде малко такива. Избяга от чичо ми Ричард с два кораба от флота си, и беше сред първите, които се присъединиха към Хенри в Бретан. Постоянното, надеждно присъствие на вуйчо ми в малкия изгнанически двор убеди Хенри, че ние, сваленото от власт кралско семейство, едва оцеляващо в свято убежище, сме негови съюзници. Когато Ричард завзе трона и се провъзгласи за крал, Хенри, претендентът, беше насърчен да ни се довери от надеждното присъствие на моя вуйчо Едуард, пламенно предан на сестра си, предишната кралица.

Той не беше единственият верен поддръжник на Йорк, който успя да се добере до двора от изменници и изгнаници на Хенри. Моят полубрат Томас Грей също беше там, поддържайки основанията ни за претенции към трона пред Хенри, напомняйки му за обещанията му да се ожени за мен. Мога само да си представя ужаса на Хенри, когато се е събудил една сутрин и малобройните му слуги в неговия миниатюрен двор са му казали, че конят на Томас Грей е изчезнал от конюшните, а леглото му е непокътнато, и е осъзнал, че ние сме минали на другата страна и подкрепяме Ричард. Хенри и Джаспър изпратиха преследвачи след Томас Грей и го заловиха. Задържаха го в плен, за да не изгубят благоволението на майка ми — боейки се, че нищо не може да гарантира благоволението ѝ, и все още го държат във Франция, като почетен гост с обещание да се върне, но все още за него няма кон, с който да се прибере у дома.