Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Майка ми прикрива една усмивка. Съвсем ясно е, че Нейна светлост може и да знае всичко за кръщаването на принцове, но не знае нищичко за бебетата.

— Ще се забави, колкото е нужно — заявява тя. — Вероятно по-малко от час.

— А как ще е облечен?

Майка ми посочва с жест към красивата рокличка, която му е ушила от най-фината френска дантела. Има шлейф, който се спуска до пода, и мъничка надиплена яка. Само тя и аз знаем, че я е скроила твърде широка, така че това бебе, прекарало пълни девет месеца в утробата, да изглежда мъничко, сякаш се е появило цял месец преждевременно.

— Ще бъде най-пищната церемония по време на това царуване — казва Нейна светлост майката на краля. — Всички са тук. Всички ще видят бъдещия крал на Англия, моя внук.

Те чакат ли, чакат. За мен, на която е заръчано да си почивам в леглото, това няма значение. Традицията повелява майката да не присъства на кръщението, и няма вероятност Нейна светлост да наруши такъв обичай, за да ме покаже. Освен това съм изтощена, разкъсвана между някаква буйна радост и отчаяна умора. Бебето се нахранва, сменят му пелената, слагат го в ръцете ми, и ние заспиваме заедно, аз съм обвила с ръце миниатюрното му телце, заровила съм нос в меките коси на главицата му.

Графът на Оксфорд, повикан с настояване да бърза, препуска към Уинчестър с все сила, но Нейна светлост майката на краля заявява, че са чакали достатъчно дълго и ще започнат без него. Вземат бебето и всички потеглят. Майка ми е кръстница, сестра ми Сесили носи бебето, братовчедка ми Маргарет води процесията на дамите, лорд Невил върви пред тях, носейки запалена висока свещ. Томас, лорд Станли, и синът му, и брат му, сър Уилям — всички герои от Бозуърт, които стояха на склона и гледаха как техният крал Ричард повежда нападението без тях, а после го прегазиха до смърт — всички вървят заедно зад сина ми, сякаш той може да разчита на подкрепата им, сякаш думата им струва нещо, и го отвеждат до олтара.

Докато кръщават момчето ми, аз се измивам и ме обличат в изящна нова рокля от алена дантела и златен брокат, постилат най-хубавите чаршафи върху голямото ми легло и ми помагат да се облегна назад на възглавниците, за да мога да бъда готова, подобно на ликуваща Богородица, за поздравленията. Чувам фанфарите пред стаята си, и стъпките на множество крака. Разтварят със замах двойните врати към покоите ми, Сесили влиза, сияеща, и слага моето бебе Артур в прегръдките ми. Майка ми подарява красива златна чаша за него, графът на Оксфорд е изпратил две позлатени чаши, графът на Дерби — златна солница. Всички се изсипват в покоите ми с подаръци, коленичат пред мен като пред майката на следващия крал, коленичат пред него, за да покажат предаността си. Прегръщам го, усмихвам се и благодаря на хората за любезността, докато гледам мъжете, които обичаха Ричард и му обещаваха верността си, и които сега се усмихват на мен и ми целуват ръка, приели безмълвното споразумение, че никога повече няма да споменаваме онова време, сякаш никога не го е имало. Никога няма да говорим за него, макар че това бяха най-щастливите дни от живота ми, а може би и най-щастливите дни от техния живот.

Мъжете се заклеват във вярност и поднасят почитанията си, а после майка ми казва тихо:

— Нейна светлост кралицата трябва да си почине сега — а Нейна светлост майката на краля казва веднага, така че майка ми да не е тази, която издава заповедта:

— Принц Артур трябва да бъде отведен в детската си стая. Поръчала съм да приготвят всичко за него.

Този ден бележи встъпването му в кралския живот, като принц на Тюдорите. След няколко седмици той ще има собствен дворец, в който ще бъде отглеждан; дори няма да спим под един и същ покрив. Ще се появя отново в двора веднага щом бъда пречистена в църква, а Хенри ще се върне в леглото ми, за да създадем нов принц за Тюдорите. Поглеждам малкия си син, миниатюрното бебе, каквото е той сега, в ръцете на бавачката му, и знам, че го отвеждат от мен, и че той е принц, а аз съм кралица, и вече не сме просто майка и син.

Още преди да бъда пречистена в църква и да изляза от усамотението си, Хенри възнаграждава нас, фамилията Йорк, е женитбата на сестра ми. Моментът, избран за оповестяването, е жест към мен, отплата, че съм го дарила със син; но от това, че чакаха толкова дълго, разбирам, че ако бях умряла при раждането, на него щеше да му се наложи да се ожени за друга принцеса на Йорк, за да подсигури трона. Той и майка му държаха Сесили неомъжена, за да е готова в случай на моята смърт. Когато се отправих към опасностите на раждането, сестра ми беше набелязана за съпруга на мъжа ми, ако той овдовееше. Наистина, Нейна светлост планира всичко.

Сесили идва при мен, останала без дъх от вълнение, с поруменяло лице, сякаш е влюбена. Уморена съм, гърдите ме болят, срамните части ме болят, всичко ме боли, когато сестра ми влиза с танцова стъпка в покоите ми и обявява:

— Той ми оказа благоволение! Кралят ми оказа благоволение! Нейна светлост се е застъпила за мен, и венчавката най-сетне ще се състои! Аз съм нейна кръщелница, но сега ще ѝ бъда още по-близка!

— Определиха ли деня за сватбата?

— Годеникът ми дойде да ми го съобщи лично. Сър Джон. Ще бъда лейди Уелс. А той е толкова красив! И толкова богат!

Поглеждам я, а сто резки думи напират на върха на езика ми. Това е човек, който е бил възпитан да мрази семейството ни, човек, чийто баща загина под нашите стрели в битката при Тоутън, когато собствената му артилерия не успя да стреля в снега, чийто полубрат сър Ричард Уелс и синът му бяха екзекутирани от баща ни на бойното поле за измяна. Годеникът на Сесили е полубрат на лейди Маргарет, привърженик на Ланкастър по рождение, по склонност, и поради трайната си враждебност към нас. Той е на трийсет и шест години, спрямо седемнайсетте на сестра ми, бил е наш враг през целия си живот. Сигурно я мрази.

— И това те прави щастлива? — питам.

Тя дори не чува скептицизма в тона ми.

— Лейди Маргарет лично уреди тази сватба — казва тя. — Каза му, че макар да съм принцеса на Йорк, аз съм очарователна. Така каза: очарователна. Каза, че съм напълно подходяща да бъда съпруга на благородник от двора на Тюдорите. Каза, че най-вероятно ще съм плодовита, дори те похвали, че имаш момче. Каза, че не се надувам от фалшива гордост.

— Каза ли „законородена“? — питам сухо. — Защото никога не мога да си спомня дали в момента сме принцеси, или не.

Най-накрая тя долавя горчивината в гласа ми и прекъсва веселия си танц, хваща се за колоната на леглото ми и се обръща да ме погледне:

— Да не би да ревнуваш, задето се омъжвам по любов, за благородник, и че идвам при него недокосната? С благоволението на Нейна светлост? — дразни ме тя. — Че репутацията ми е по-добра от тази на която и да е девойка по света? Без тайни зад гърба ми? Без скандали, които могат да бъдат извадени на бял свят? Никой не може да каже и думичка срещу мен?

— Не — казвам уморено. Идва ми да заплача от болка и неудобство, от процеждащата се кръв, от също така процеждащите се сълзи. Липсва ми бебето, и скърбя за Ричард. — Радвам се за теб, наистина. Просто съм уморена.

— Да повикам ли майка ви? — Братовчедка ни Маги пристъпва напред, като се мръщи на Сесили. — Нейна светлост все още се възстановява! — казва тя тихо. — Не бива да бъде безпокоена.

— Само дойдох да ти кажа, че ще се омъжвам. Мислех, че ще се радваш за мен — казва Сесили, огорчена. — Ти си тази, която се държи нелюбезно…

— Знам — насилвам се да сменя тона: — И трябваше да кажа, че се радвам за теб, и че той е щастливец да вземе за жена такава принцеса.

— Баща ни имаше по-големи планове за мен — изтъква тя. — Бях отгледана за нещо по-добро от това. Ако не ме поздравиш, би трябвало да ме съжаляваш.

— Да — отвръщам. — Но изчерпах цялата си жалост за себе си. Няма значение, Сесили, не можеш да разбереш как се чувствам. Би трябвало да си щастлива, радвам се за теб. Той е късметлия и, както казваш, красив и богат, а всеки роднина на Нейна светлост майката на краля винаги ще бъде фаворит.

— Ще се оженим преди Коледа — казва тя. — След като се пречистиш в църква и се върнеш в двора, ще се оженим и можеш да ми връчиш кралския сватбен подарък.

— Ще го очаквам с такова нетърпение — казвам, а малката Маги долавя сарказма в гласа ми и ми хвърля тайна усмивка.

— Хубаво — казва Сесили. — Мисля, че ще нося алено като теб.

— Можеш да вземеш моята рокля — обещавам ѝ. — Можеш да я преправиш, за да ти стане.

— Наистина ли? — Тя хуква към сандъка с роклите ми и отваря бързо капака. — И сватбеното бельо ли?

— Бельото не — заявявам. — Но можеш да вземеш роклята и диадемата.

Тя взема в ръце роклята.

— Всички ще ни сравняват — предупреждава ме, със светнало от възбуда лице. — Как ще ти хареса, ако кажат, че изглеждам по-добре от теб в алено и черно? Как ще ти хареса, ако кажат, че съм по-красива булка?

Отпускам се на възглавниците.

— Знаеш ли какво? Ще ми бъде все едно.

Пречистена в църква, облечена, с малка корона на главата, излизам от усамотението си, за да присъствам на сватбата на сестра си, Хенри ме поздравява на вратата с целувка по бузата и ме отвежда до местата за кралското семейство в параклиса в Уестминстър. Предвидено е това да бъде събитие в семеен кръг. Лейди Маргарет е там и се усмихва сияйно на своя полубрат. Майка ми придружава сестра ми. Ан е зад нея, братовчедка ми Маги стои с мен. Хенри и аз сме един до друг, забелязвам как хвърля поглед към мен, сякаш иска да подхване разговор, но не знае точно откъде да започне.

Разбира се, между нас цари непоносима неловкост. Когато ме видя за последен път, аз го умолявах да позволи на Теди да остане при нас; за последно той ме видя, когато бях сграбчена от майка му и насила въведена в усамотение. Не направи каквото го помолих, и Теди все още е затворен в Тауър. Страхува се, че още се гневя. Виждам го как ми хвърля ко̀си погледи по време на дългите молитви на венчалното богослужение, опитвайки се да отгатне настроението ми.