Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Тя ще дойде при вас за уединението ви — съгласява се тя. — Разбира се — замълчава. — И ще остане с вас, докато излезете. Когато се роди бебето. Ще сподели уединението ви.

Просто я гледам със зяпнала уста. Тя разполага с цялата власт, а аз нямам никаква. Аз съм на практика превърната в затворничка от нея и от установената традиция за кралските раждания, която тя постанови и която аз приех. Сега съм заключена в една сенчеста стая за седмици наред, а тя държи ключа.

— Аз съм свободна — казвам дръзко. — Не съм пленница. Тук съм, за да родя. Аз избрах да вляза тук. Не съм задържана против волята си. Свободна съм. Ако поискам да изляза, мога просто да го сторя. Никой не може да ме спре, аз съм съпругата на краля на Англия.

— Разбира се, че сте — казва тя, а после излиза през вратата, завърта ключа в ключалката отвън, и ме оставя. Заключена съм вътре.

Майка ми идва, когато става време за вечеря, хванала за ръка Маги.

— Дойдохме да се присъединим към теб — казва тя.

Маги е бледа, сякаш е смъртно болна, очите ѝ са зачервени от плач.

— А Теди?

Майка ми поклаща шава:

— Отведоха го в Тауър.

— Защо им е да правят това?

— Хората крещяха: „За Уорик!“, когато се сражаваха срещу Джаспър Тюдор на Север. Носеха знамето с мечката и окастрената тояга и в Лондон — казва майка ми, сякаш това е достатъчна причина.

— Биеха се в името на Теди — казва ми Маги. — Макар той да не искаше това от тях — макар че никога не би поискал това от тях. Той знае, че не бива да говори такива неща. Научих го. Знае, че крал Хенри е владетелят. Знае, че не бива да споменава династията Йорк.

— Няма обвинение срещу него — казва майка ми кратко. — Не е обвинен в държавна измяна. Не е обвинен в нищо. Кралят казва, че действа само в защита на Теди. Казва, че Теди може да бъде заловен от бунтовниците и използван от тях като техен символ. Казва, че засега Теди е в по-голяма безопасност в Тауър.

Смехът, в който избухвам пред тази зашеметяваща лъжа, се превръща в ридание.

— В по-голяма безопасност в Тауър! Братята ми в по-голяма безопасност ли бяха в Тауър?

Лицето на майка ми се сгърчва.

— Съжалявам — казвам веднага. — Прости ми, съжалявам. Кралят каза ли колко дълго ще задържи Теди там?

Маги отива тихо до огнището и се отпуска на едно столче за крака, извърнала глава.

— Бедното дете — казва майка ми. На мен отвръща: — Не каза. Не попитах. Взеха дрехите и книгите на Теди. Струва ми се, налага се да приемем, че Негова светлост ще го задържи там, докато се убеди, че не го заплашва бунт.

Поглеждам я — единствената от нас, която може да знае колко бунтовници се спотайват, очаквайки призив да се вдигнат в името на Йорк, виждайки последната схватка като подстъп към друга, а от нея към трета — а не като поражение. Тя е жена, която никога не вижда поражение. Питам се дали тя е техният водач, дали нейният решителен оптимизъм е това, което ги подтиква.

— Предстои ли да се случи нещо?

Тя поклаща глава.

— Не знам.

Принудена съм да понасям уединението си в очакване на раждането, измъчвана от тъга и страх. Това толкова прилича на дългите месеци в мрака на криптата под параклиса в Уестминстър, че всяка сутрин се будя, мъчейки се да си поема дъх, и се вкопчвам в украсената с резба горна табла на леглото, за да не скоча от постелята и да закрещя за помощ. Все още ме преследват кошмари за тъмнината и претъпканите стаи. Майка ми беше бременна, баща ми беше избягал отвъд морето, нашият враг бе на престола, аз бях на четири години, а Мери, скъпата ми малка сестра, която сега е на небето, и Сесили плачеха през цялото време за играчките си, за любимите си животинки, за баща си, без всъщност да знаят за какво плачат, разбирайки единствено, че целият ни живот е потопен в тъмнина, студ и нищета. Гледах посърналото, бледо лице на майка си и се питах дали някога ще ми се усмихне отново. Знаех, че сме в ужасна опасност, но бях само на четири години, не знаех каква беше опасността, нито пък как този влажен затвор можеше да ни опази. Прекарахме зад стените на криптата половин година, половин година, и нито за миг не видяхме слънцето, нито за миг не излязохме навън, нито веднъж не поехме глътка свеж въздух. Привикнахме към живот в затвор, като пленници, привикнали към стените на килията си. Майка ми роди Едуард зад тези влажни стени, и ние бяхме изпълнени с радост, че най-после се бе родило момче, наследник; но знаехме, че няма как да го поставим на престола — нито дори как да го изведем на слънцето и въздуха в собствената му страна. Шест месеца са дълго, много дълго време за едно малко момиче, едва на четири години. Мислех, че никога няма да излезем, мислех си, че ще израствам все по-висока и по-висока като тънък, блед плевел и ще умра, побеляла като аспержа от тъмнината. Сънувах как всички се превръщаме в белолики червеи и че ще живеем завинаги под земята. Именно тогава намразих затворените пространства, намразих мириса на влага, намразих дори шума на реката, плискаща се нощем в стените, понеже се боях, че водите ще се надигат още и още, ще достигнат до леглото ми и ще ме удавят.

После баща ми се завърна, спечели две битки една след друга, спаси ни, и ни избави като рицар от книга с приказки, ние излязохме от криптата, появихме се от тъмнината като самия възкръснал Бог, излизащ в светлината. Тогава дадох пред себе си детинска клетва, че никога повече няма да позволя да бъда затворена.

Това е колелото на съдбата — както би казала моята баба Жакета. Колелото на съдбата, което те издига много високо, а после те запраща съвсем ниско, и не можеш да направиш нищо, освен да посрещнеш смело завъртането му. Спомням си достатъчно ясно, че като малка не можах да намеря този кураж.

Когато бях седемнайсетгодишна, любимка на бащиния си двор, най-красивата принцеса в Англия с бляскаво бъдеще пред мен, баща ми умря и ние избягахме отново в убежище, поради страх от брат му, моят чичо Ричард. Девет дълги месеца чакахме в убежище, препирайки се помежду си, разгневени от собствения си провал, докато майка ми се споразумя с Ричард и аз бях освободена, за да изляза на светло, да отида в двора, да срещна любовта. За втори път излязох от тъмнината като призрак, завръщащ се към живота. Отново примигнах в топлата светлина на свободата като закачулен ястреб, внезапно пуснат да лети на свобода, и отново се зарекох, че никога повече няма да бъда затворена. Отново се оказа, че греша.

Болките ми започват в полунощ. „Прекалено рано е, прошепва изплашено една от жените ми. Подранило е поне с месец.“ Виждам как онези закоравели заговорници, майка ми и Нейна светлост майката на краля, се споглеждат бързо.

— Подранило е с цял месец — потвърждава на висок глас Нейна светлост за всички, които пресмятат. — Ще трябва да се молим.

— Ваша светлост, бихте ли отишли в собствения си параклис, за да се помолите за нашата дъщеря? — пита майка ми бързо и съобразително. — Едно подранило бебе има нужда от застъпничество пред светците. Дали ще бъдете така добра да се помолите за нея във времето на родилните ѝ мъки?

Нейна светлост се колебае, разкъсвана между Бог и любопитството.

— Имах намерение да ѝ помагам тук. Смятах, че е редно да бъда тук…

Майка ми свива рамене, кимвайки към стаята, акушерките, сестрите ми, придворните дами:

— Това са земни дела — казва тя простичко. — Но кой може да се моли като вас?

— Ще повикам свещеника, и хористите — казва Нейна светлост. — Изпращайте ми новини през цялата нощ. Ще поръчам да събудят архиепископа. Нашата Повелителка ще чуе молитвите ми.

Отварят ѝ вратата и тя излиза, развълнувана от мисията си. Майка ми дори не се усмихва, когато се обръща отново към мен и казва:

— Хайде сега да те поразходим.

Докато Нейна светлост усърдно се моли на колене, аз се мъча цяла нощ, а призори обръщам потното си лице към майка си и казвам:

— Чувствам се странно, почитаема майко. Изпитвам странно чувство, такова, каквото не съм изпитвала никога преди. Струва ми се, че ще се случи нещо ужасно. Страх ме е, мамо.

Тя е свалила диадемата си, косата ѝ се спуска по гърба, прибрана в плитка, цяла нощ е вървяла редом с мен и сега умореното ѝ лице грейва.

— Облегни се на жените — е единственият ѝ отговор.

Мислех си, че ще е истинска борба, след като съм чувала всички ужасни истории, които жените си разказват — за жестока болка и писъци, и бебета, които трябва да бъдат обръщани в утробата, или бебета, които не могат да се родят и понякога утробата трябва да се разреже, за да бъдат извадени — с фатални последици; но майка ми нарежда на две от акушерките да застанат от двете ми страни, за да ме подкрепят, а тя взема лицето ми в хладните си ръце, вперва в мен погледа на сивите си очи и казва тихо:

— Ще броя вместо теб. Остани съвсем неподвижна, любов моя, и слушай гласа ми. Ще преброя от едно до десет, и докато броя, ще откриеш как крайниците ти натежават, а дишането ти става по-дълбоко, и можеш да чуваш единствено гласа ми. Ще имаш чувството, че се носиш плавно по вода, сякаш си Мелузина, че се носиш по сладките води на река, и няма да чувстваш болка, само дълбок покой, като сън.

Не откъсвам поглед от очите ѝ, а после вече не мога да видя нищо, освен спокойното ѝ лице, нито пък да чуя друго освен тихото ѝ броене. Болките в утробата ми идват и си отиват на пристъпи, но усещането е някак далечно и аз се нося плавно, както тя обеща, сякаш плавайки по течението на река.

Виждам спокойния ѝ поглед, и светлината в изражението ѝ, и чувствам, че сме се озовали във време на нереалност, че тя сякаш прави магия около нас с увереното си тихо броене, което сякаш върви бавно и отнема цяла вечност.