Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Какво казва кралят? — пита ме майка ми.

— Бунтът е приключил — казвам, като чета бързо. — Той казва, че Джаспър Тюдор прогонил бунтовниците далече навътре на Север, а после се върнал. Франсис Лъвъл се е измъкнал, но братята Стафорд отново се укрили в убежище. Той ги измъкнал оттам — замълчавам за миг и поглеждам майка си над листа. — Нахълтал е в убежището — отбелязвам. — Нарушил е закона на Църквата. Пише, че ще ги екзекутира.

Подавам ѝ писмото, изненадана от облекчението, което изпитвам. Разбира се, че искам възстановяването на власт на моята династия и поражението на врага на Ричард — понякога изпитвам тръпка на жестоко желание при някоя внезапна ярка представа как Хенри пада от коня си и се бори за живота си на земята, пометен от кавалерийска атака, докато копитата трополят гръмко край главата му — и все пак, това писмо ми носи добрата вест, че съпругът ми е оцелял. Нося един Тюдор в утробата си. Пряко волята си, не мога да искам Хенри Тюдор да е мъртъв, захвърлен гол и окървавен върху гърба на куцащия си кон. Аз се омъжих за него, дадох му думата си, той е бащата на нероденото ми дете. Може и да съм погребала сърцето си в незнаен гроб, но обещах верността си на краля. Бях принцеса на Йорк, но съм съпруга на един Тюдор. Бъдещето ми трябва да бъде с Хенри.

— Свършено е — повтарям. — Благодаря на Бога, че свърши.

— Изобщо не е свършило — изказва тихо несъгласието си майка ми. — Всичко тепърва започва.

Хенри не се връща при нас с месеци, а продължава пътуването си, наслаждавайки се на плодовете на победата, когато поражението на Лъвъл и братята Стафорд връща всички колебливи поддръжници отново на страната на Тюдор — някои от тях привлечени от властта, други — страхуващи се от поражението, всички — осъзнаващи, че не са успели да изпъкнат сред кралските поддръжници, когато е надвиснала опасността. Хъмфри Стафорд е изправен на съд и екзекутиран за измяна, но по-младият му брат Томас е пощаден. Хенри раздава помилвания толкова щедро, колкото се осмелява, изпълнен с ужас да не принуди поддръжниците да се отдръпнат, ако се държи твърде подозрително към тях. Казва на всички, че ще бъде добър крал, милостив крал, към всички, които приемат управлението му, и че ако помолят за прошка, ще се убедят във великодушието му.

Нейна светлост майката на краля излага събитията пред Светия Отец чрез своя верен служител Джон Мортън, и от Рим пристига удобната вест, че законите относно святото убежище ще бъдат променени така, че да бъдат в услуга на Тюдорите. Предателите вече няма да могат да се укриват зад стените на Църквата. Бог ще бъде на страната на краля и кралското правосъдие ще се прилага в негово име. Нейна светлост иска властта на сина ѝ над Англия да се простира и над църковното убежище, чак до олтара, може би чак до небесата, и папата е бил убеден да приеме нейното разбиране за властта. Никое място на земята не може да е защитено и недостъпно за кралската стража на Хенри. Никоя врата, дори и намираща се на осветена земя, не може да бъде затваряна пред суровите им лица.

Мощта на английското право също е в услуга на Тюдорите. Съдиите се подчиняват на заповедите на новия крал, изправят на съд хора, последвали братята Стафорд или Франсис Лъвъл, помилват някои, наказват други, според исканията на Хенри. В бащината ми Англия от съдиите се очакваше сами да вземат решения, а от съдебните заседатели се очакваше да бъдат свободни от всякакво влияние, освен от това на истината. Но сега съдиите чакат да чуят предпочитанията на краля, преди да произнесат присъда. Показанията на обвинените, дори признанията им за вина са по-маловажни от твърденията на краля по въпроса за вината им. Никой дори не се допитва до съдебните заседатели, те дори не полагат клетва. Хенри, който остана далече от битките, управлява от разстояние чрез безгръбначните си съдии, и се разпорежда с живота и смъртта.

Кралят се прибира у дома чак през август и веднага премества двора си далече от града, който се изправи срещу него, извън Лондон, в красивия, наскоро възстановен дворец Шийн край реката. Придружават го чичо ми Едуард и братовчед ми Джон дьо ла Поул, които яздят непринудено в кралската свита, усмихват се на свои другари, които не им се доверяват изцяло, поздравяват майка ми като сродница открито, пред всички, и никога, никога не говорят с нея насаме, сякаш постоянно трябва да демонстрират, че между представителите на фамилията Йорк няма прошепнати тайни, че всички сме твърдо предани на династията на Тюдорите.

Намират се мнозина, които бързат да заявят, че кралят не смее да живее в Лондон, че се страхува от криволичещите улици и тъмните кътчета на града, от тайните на лъкатушещата река и онези, които безмълвно пътуват по нея. Има мнозина, които твърдят, че той не може да разчита на лоялността на собствената си столица и че не се чувства в безопасност зад стените ѝ. Отрядите на гражданите, навикнали на размирици, държат подръка оръжията си, а чираците са винаги готови да скочат на бунт. Ако един крал е много обичан в Лондон, той има стена от закрила около себе си, една предана армия, която винаги е пред вратите му и го пази. Но един крал, несигурен в привързаността на лондончани, е под постоянна заплаха, защото всичко — горещото време, провалила се пиеса, злополука по време на някой турнир, арестуването на някой обичан от гражданите младеж — може да отключи бунт, който да го свали от престола.

Хенри настоява, че трябва да се преместим в Шийн, тъй като обичал тази околност през лятото и се възхищавал на красотата на двореца и пищността на парка. Радва се на наедрелия ми корем и настоява да седя през цялото време. Когато отиваме заедно на вечеря, държи да се отпускам с цялата си тежест на ръката му, сякаш има вероятност краката ми да се подкосят. Нежен и мил е с мен, и аз установявам изненадано, че изпитвам облекчение от прибирането му у дома. Болезнената бдителност на майка му е смекчена от присъствието му, уталожва се постоянната неловкост от съзнанието, че живеем в един нов кралски двор в страна, където цари несигурност, и придворните се чувстват по-спокойни, когато Хенри излиза на лов всяка сутрин, яхнал коня си, а всяка вечер се прибира у дома, хвалейки се с прясното еленово месо и дивеч. След дългото лятно пътуване из Англия той изглежда по-добре, кожата му е сгрята от слънчевата светлина, а лицето му — по-спокойно и усмихнато. Страхуваше се от Северна Англия, преди да отиде там, но след като най-лошите му страхове се сбъднаха, а той оцеля, отново се почувства като победител.

Идва в стаята ми всяка вечер, понякога ми носи напитка от каймак, захар и вино направо от кухнята, за да я изпия, докато е топла, сякаш нямаме сто слуги, които да изпълняват заповедите ми. Смея му се, когато носи малката кана и чашата, внимателно като някой от прислужниците, които поднасят храната.

— Е, ти си свикнала хората да правят всичко вместо теб — казва той. — Отгледана си в кралско домакинство с дузини слуги, които се въртят из стаята и чакат да им се възложи някаква задача. Но в Бретан аз трябваше да се обслужвам сам. Понякога нямахме къщна прислуга. Всъщност понякога нямахме и къща, бяхме на практика бездомни.

Отивам в стола си до огъня, но това не е достатъчно добро за майката на бъдещия принц.

— Седни на леглото, седни на леглото, вдигни си краката нависоко — настоява той, и ми помага да се надигна, като събува обувките ми и пъха чашата в ръцете ми. Подобно на някой дребен търговец и жена му, разположили се уютно в градската си къща, ние вечеряме само двамата, насаме. Хенри пъха един ръжен в жаравата, и когато той се нагрява, го потапя в кана разреден ейл. Напитката закипява, той я налива, докато от нея още се вдига нара, и отпива.

— Мога да ти кажа, че в Йорк сърцето натежа в гърдите ми като камък — казва ми той искрено. — Смразяващо студен вятър, режещ дъжд, и каменните лица на жените. Гледаха ме, сякаш лично съм убил единствения им син. Знаеш какви са — обичат Ричард така предано, сякаш е потеглил на бой едва вчера. Защо правят това? Защо все още се вкопчват в него?

Свеждам лице над чашата с питието от мляко и вино, за да не може да види бързото ми издайническо трепване, породено от скръбта.

— Той имаше онази дарба на фамилията Йорк, нали? — притиска ме той. — Да кара хората да го обичат? Каквато е имал баща ти, крал Едуард? Каквато имаш и ти? Това е дар Божи, няма друга причина. Просто някои хора имат обаяние, нали? И тогава хората ги следват? Хората просто ги следват, нали?

Свивам рамене. Не съм сигурна, че гласът няма да ми изневери, ако заговоря и започна да обяснявам защо всички обичаха Ричард; за приятелите, които бяха готови да пожертват живота си за него и които, дори сега, след смъртта му, все още се сражават с враговете му от обич към паметта му. Обикновените войници, които все още са готови да се сбият в кръчмите, когато някой каже, че той е бил узурпатор. Продавачките на риба, които са готови да извадят нож срещу всеки, който каже, че той е бил гърбав или немощен.

— Аз не го притежавам, нали? — пита ме Хенри направо. — Каквото и да е това — дарба или хитрост, или талант. Не го притежавам. Където и да отидехме, се усмихвах и махах с ръка, и правех всичко по силите си, всичко, което трябваше. Играех ролята на крал, който седи уверено на трона си, макар понякога да се чувствах като беден претендент без никой, който да вярва в мен, освен една сляпо обичаща ме майка и един предан докрай чичо, пионка за големите играчи, кралете на Европа. Никога не съм бил дълбоко обичан от цял един град, никога не съм чувал армия да крещи името ми. Не съм човек, когото следват от обич.

— Ти спечели битката — казвам сухо. — Разполагаше с достатъчно мъже, които да те следват в онзи ден. Това е всичко, което има значение, онзи единствен ден. Както казваш на всички: ти си крал. Ти си крал по правото на завоеванието.