Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Ще отида да си донеса броеницата и молитвеника — казва тя. — Желаете ли да ви донеса требника от олтара в покоите ви?

Вниманието на Нейна светлост майката на краля веднага се отклонява.

— Да, да, благодаря ви. И повикайте в параклиса и хористите. Всички трябва да си донесат броениците — казва тя. — След вечеря ще отидем право в параклиса.

* * *

Докато се молим, се опитвам да си представя какво става, сякаш притежавам ясновидската дарба на майка си и мога да видя събитията нагоре по Големия северен път, чак до замъка Мидълхам в Йоркшър. Ако Лъвъл успее да влезе зад онези солидни стени, той ще може да удържи с месеци, може би години. Ако Северът се вдигне в негова подкрепа, ще превишават по численост каквато и да е армия на Тюдорите под командването на Джаспър. Северът винаги пламенно е подкрепял династията Йорк, в Мидълхам обичаха Ричард като техен добър господар, олтарът в параклиса на Мидълхам винаги е обкичен с бели рози, навярно и сега. Хвърлям кос поглед към майка ми, която е олицетворение на набожността, на колене, със затворени очи, с извърнато нагоре лице: сноп светлина осветява ведрата ѝ красота, тя е прелестна като ангел без възраст, сякаш вглъбена в мисли за греховете на света.

— Знаехте ли за това? — прошепвам, навеждайки глава над мърдащите си пръсти, сякаш броя прехвърлените зърна на броеницата.

Тя не отваря очи, нито обръща глава, докато устните ѝ се движат, сякаш изрича молитва.

— Отчасти. Сър Франсис ми изпрати съобщение.

— За нас ли се бият?

— Разбира се.

— Мислиш ли, че ще победят?

Мимолетна усмивка преминава по лицето ѝ.

— Може би. Но зная едно.

— Какво?

— Изплашили са Тюдорите почти до смърт. Видя ли ѝ лицето? Видя ли архиепископа ѝ, когато избяга от стаята?

Първия признак за смут по улиците, който забелязвам, е силното скърцане, когато дузини мъже шумно затварят грамадните външни врати на двореца Уестминстър, а после гръмотевичният трясък, с който портите се хлопват и застават неподвижно. После чувам тежкия глух звук, когато гредата с противотежестите е издърпана и наместена в подпорите, за да задържи портите затворени. Барикадираме се в кралския дворец; кралската фамилия на Англия толкова се страхува от лондончани, че се затваряме под ключ, за да се скрием от Лондон.

С ръка върху големия си корем, отивам в покоите на майка си. Тя стои на прозореца и гледа над стените към улиците отвъд тях, с братовчедка ми Маги от едната страна и сестра ми Ан от другата. Почти не се обръща, когато влизам, но Маги казва през рамо:

— Удвояват стражата по стените на двореца. Можеш да ги видиш как търчат от караулното помещение да заемат местата си.

— Какво става? — питам. — Какво става там долу?

— Хората въстават срещу Хенри Тюдор — казва спокойно майка ми.

— Какво?

— Събират се пред двореца, трупат се, със стотици.

Чувствам как бебето се размърдва неспокойно в корема ми. Сядам и пресекливо си поемам дъх.

— Какво да правим?

— Ще останем тук — казва майка ми спокойно. — Докато успеем да видим пътя си.

— Какъв път? — питам нетърпеливо. — Къде ще сме в безопасност?

Тя поглежда назад, вижда пребледнялото ми лице и се усмихва.

— Успокой се, скъпа моя. Искам да кажа, ще останем тук, докато разберем кой е спечелил.

— Знаем ли изобщо кои се сражават?

Тя кимва и казва:

— Англичаните, които все още държат на династията Йорк, срещу новия крал. При всички положения сме в безопасност. Ако Лъвъл победи в Йоркшър, ако братята Стафорд спечелят своите битки в Устършър, ако тези граждани на Лондон превземат Тауър и после ни обсадят тук… тогава ще излезем.

— И ще направим… какво? — прошепвам. Разкъсвам се между нарастващото вълнение и пълния ужас.

— Ще си върнем трона — казва майка ми непринудено. — Хенри Тюдор се бори отчаяно да задържи короната, само девет месеца след като я спечели.

— Ще си върнем трона?

Гласът ми е станал писклив от ужас.

Майка ми свива рамене.

— Тронът не е изгубен за нас, докато Англия е мирна и обединена под властта на Хенри Тюдор. Това може да бъде просто още една битка от Войната на братовчедите. Хенри може да се окаже просто един епизод.

— Всички братовчеди са мъртви! — възкликвам. — Братята, които принадлежаха към династиите Ланкастър и Йорк, са мъртви — до един!

Тя се усмихва.

— Хенри Тюдор е братовчед на фамилията Боуфорт — напомня ми. — Ти си от династията Йорк. Имаш братовчед, Джон дьо ла Поул, синът на леля ти Елизабет. Имаш братовчед в лицето на Едуард, граф Уорик, синът на твоя чичо Джордж. Има ново поколение братовчеди — въпросът е само дали те ще поискат да тръгнат на война срещу този, който е сега на престола.

— Той е миропомазан крал! И мой съпруг! — повишавам тон, но нищо не я смущава.

Тя свива рамене.

— Значи печелиш и в двата случая.

— Виждате ли какво носят? — изписква развълнувано Маги. — Виждате ли знамето?

Надигам се от стола си и поглеждам над главата ѝ.

— Не мога да го видя оттук.

— Моето знаме — казва тя, с глас, треперещ от радост. — Това са мечката и тоягата на Уорик. И викат името ни. Викат: „За Уорик! За Уорик!“ Викат за Теди.

Поглеждам над сведената ѝ глава към майка ми.

— Призовават Едуард, наследника на Йорк — казвам тихо. — Искат момче от династията Йорк.

— Да — казва тя спокойно. — Разбира се, че искат.

* * *

Чакаме новини. Трудно ми е да понасям чакането, знаейки, че приятелите ми, близките ми и моята династия са се вдигнали на оръжие срещу собствения ми съпруг. Но за Нейна светлост майката на краля, която, изглежда, напълно се е отказала да спи, и стои на колене пред малкия олтар в личните си покои всяка нощ, и в параклиса — по цял ден, е по-тежко. Отслабва и посивява от тревога; мисълта за единствения ѝ син, далече в тази вероломна страна, без никаква закрила освен армията на чичо му, я кара да се поболява от страх. Тя обвинява приятелите му, че са го предали, поддръжниците му — че са се отдръпнали от него. Изрежда имената им в молитвите си към Бог, едно след друго — мъжете, които се стичаха на тълпи при победителя, но са готови да изоставят едно провалило се начинание. Тя не се храни, пости, за да привлече Божията благословия; но за всички ни е ясно как се поболява от надигащия се страх, че въпреки всичко синът ѝ не е благословен от Бога, че по някаква незнайна причина Бог се е обърнал против Тюдорите. Дал им е престола на Англия, но не и силата да го задържат.

В селцата из околностите на Уестминстър избухват схватки между лондонските отряди и войските на Тюдор, сякаш на всеки кръстопът се разнасят възгласи: „За Уорик!“ При Хайбъри бунтовниците, въоръжени с камъни, гребла и сърпове, водят решителна битка срещу тежковъоръжената кралска гвардия. Разказват се истории как войници на Хенри захвърляли знамето на Тюдор и бягали, за да се присъединят към бунтовниците. Мълви се, че големите търговци в Лондон и дори членовете на градския съвет подкрепят тълпите, които обхождат улиците, настоявайки с викове за завръщането на династията Йорк.

Лейди Маргарет нарежда да затворят капаците на всички прозорци, които гледат към улиците, за да не можем да виждаме битките, които постоянно се водят под самите стени на двореца. После заповядва да сложат резетата и на другите прозорци, за да не чуваме как тълпата надава викове в подкрепа на Йорк, настоявайки Едуард Уорик, моят малък братовчед Теди, да излезе и да им помаха с ръка.

Държим го далече от прозорците на учебната стая, забраняваме на слугите да клюкарстват, но въпреки това той знае, че народът на Англия го призовава да бъде крал.

— Хенри е кралят — казва ми той, докато го слушам как чете една история в учебната стая.

— Хенри е кралят — потвърждавам.

Маги хвърля поглед към двама ни, тревожно смръщена.

— Значи не е редно те да призовават мен — казва той. Изглежда доста примирен.

— Не, не е — казвам. — Скоро ще спрат да крещят.

— Но те не искат крал от рода на Тюдорите.

— Стига, Теди — прекъсва го Маргарет. — Знаеш, че не трябва да говориш такива неща.

Слагам ръка върху неговата.

— Няма значение какво искат — казвам му. — Хенри спечели битката и беше коронясан като Хенри VII. Той е крал на Англия, каквото и да говорят. И ние много, много ще сгрешим, ако забравим, че той е крал на Англия.

Той обръща към мен будното си лице, по което е изписана искреност.

— Няма да направя това — обещава ми. — Аз не забравям. Знам, че той е крал. По-добре кажете това на момчетата по улиците.

* * *

Не казвам нищо на момчетата по улиците. Лейди Маргарет не пуска никого да излезе през големите порти, докато вълнението се уталожва бавно. Никой не щурмува стените на двореца Уестминстър, солидните порти не могат да бъдат отворени със сила. Тълпите от дрипльовци са удържани, прогонени са, те побягват от града или навъсено се прибират, за да се укрият. Улиците на Лондон отново утихват, и ние отваряме капаците на прозорците и тежките порти на двореца, сякаш сме уверени в себе си владетели, готови да застанат лице в лице с народа си. Но забелязвам, че настроението в столицата е мрачно и всяко посещение до пазара предизвиква кавга между дворцовите слуги и търговците. Държим двойна стража по стените и все още нямаме новини от Севера. Просто нямаме представа дали Хенри се е срещнал в битка с бунтовниците, нито пък, кой е спечелил.

Най-сетне, в края на май — когато дворът би трябвало да планира летните си забавления, придворните да се разхождат край реката, да се упражняват във фехтовка, да репетират пиеси, да съчиняват и изпълняват музика, и да се ухажват — пристига писмо от Хенри за Нейна светлост, с бележка за мен, и отворено писмо до Парламента, донесено от моя чичо Едуард Удвил, съпроводен от отряд красиво облечени кралски стражи, сякаш за да покажат, че служителите на Тюдор могат да носят безпрепятствено ливреята си по Големия северен път до Лондон чак от Йорк.