Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Ще последва по-късно — казва лейди Маргарет, като се опитва да прикрие, че се задъхва, все още съвземайки се от шока, преглъща и изрича с усилие думите, като шаран на сухо. — След сватбата. Когато реша.

Една от дамите ѝ пристъпва напред с чаша малвазия и тя отпива глътка, а после още една. Сладкото вино връща руменината на бузите ѝ.

— След сватбата си те ще пътуват, за да се покажат пред народа. Коронацията ще се състои след раждането на наследник.

Майка ми кимва, сякаш този въпрос ѝ е безразличен.

— Разбира се, тя така или иначе е родена принцеса — отбелязва тя с тихо задоволство от съзнанието, че да си принцеса по рождение е далеч по-добре, отколкото да си претендент за крал.

— Желая всяко бъдещо дете да се ражда в Уинчестър, в сърцето на старото кралство, кралството на Артур — заявява лейди Маргарет, мъчейки се да си възвърне авторитета. — Синът ми принадлежи към рода на Артур Пендрагон.

— Наистина ли? — възкликва майка ми с тон, преливащ от сладост. — Мислех, че произхожда от копеле на Тюдорите, родено от вдовстваща принцеса на династията Валоа. А после и онази тайна сватба, за която така и не съществуват доказателства3? Как ви връща това обратно чак до крал Артур?

Лейди Маргарет пребледнява от ярост. Приисква ми се да дръпна майка си за ръкава, за да ѝ напомня да не я тормози. Тя накара лейди Маргарет да се стресне при споменаването на принц от династията Йорк, но ние сме молители в този нов кралски двор и няма полза да разгневяваме най-високопоставената жена в него.

— Не е необходимо да обяснявам наследствените права на сина си на вас, чиито собствени брак и титла бяха възстановени едва от нас, след като бяхте обявена за прелюбодейка — заявява лейди Маргарет безцеремонно. — Уведомих ви за приготовленията за сватбата, няма да ви задържам повече.

Майка ми се усмихва с вдигната глава.

— А аз ви благодаря — казва тя царствено. — Толкова много.

— Синът ми ще се срещне с принцеса Елизабет — лейди Маргарет кимва на един паж. — Заведете принцесата в личните покои на краля.

Нямам друг избор освен да мина през свързващата стая до покоите на краля. Като че ли те двамата никога не допускат да ги дели нещо повече от една врата. Той седи на маса, която веднага разпознавам. В този дворец я ползваше моят любим Ричард, а беше изработена за баща ми, крал Едуард. Толкова е странно да видя Хенри, разположил се в бащиния ми стол, да подписва документи върху масата на Ричард, сякаш сам е крал — но после си спомням, че той наистина е крал, а бледото му, тревожно лице е ликът, който ще бъде гравиран върху монетите на Англия.

Хенри диктува на писар, чийто пулт за писане е окачен на преметнат през врата каиш, в едната си ръка той държи перо, друго е затъкнал зад ухото си. Но когато ме вижда, Хенри ми отправя широка приветствена усмивка, отпраща човека с махване на ръка, а стражите затварят вратата след него и оставаме сами.

— Фучат ли като котки върху покрив на обор? — Той се изкисква. — Не се обичат много, а?

Толкова съм облекчена да го почувствам като съюзник, че за момент едва не отговарям на топлото му държание, после се възпирам.

— Майка ви се разпорежда за всичко, както обикновено — казвам студено.

Веселата усмивка изчезва от лицето му. Намръщва се при най-малкия намек за критика към нея.

— Трябва да разберете, че тя е чакала този момент цял живот.

— Сигурна съм, че всички знаем това. Тя наистина го разказва всички.

— Дължа ѝ всичко — казва той със смразяващ тон. — Не бих търпял и дума срещу нея.

Кимвам.

— Знам. И това го разказва на всички.

Той се надига от стола си, заобикаля масата и идва към мен.

— Елизабет, вие ще бъдете нейна снаха. Ще се научите да я уважавате, да я обичате и цените. Знаете, че през всичките години, когато баща ви беше на трона, майка ми нито за миг не се отказа от надеждите си.

Стисвам зъби.

— Зная — казвам. — Всички знаят. Тя разказва на всички и това.

— Трябва да се възхищавате на това.

Не мога да се заставя да кажа, че ѝ се възхищавам.

— Майка ми също е жена, притежаваща голяма твърдост — казвам предпазливо. Тайно си мисля: „Но не я боготворя, сякаш съм още малко дете, нито пък съм единственото, за което тя говори, сякаш няма в живота си нищо друго освен едно разглезено дете.“

— Сигурен съм, че сега са изпълнени с жлъч, но преди бяха приятелки и дори съюзници — напомня ми той. — Когато се оженим, ще се сближат отново. И двете ще имат внук, когото да обичат.

Той прави пауза, сякаш се надява, че ще кажа нещо за внука им.

Неуслужливо мълча.

— Добре ли сте, Елизабет?

— Да — казвам кратко.

— И месечното ви кървене не се е възобновило?

Стискам зъби от гняв, че се налага да обсъждам с него нещо толкова интимно.

— Не.

— Това е хубаво, това е толкова хубаво — казва той. — Това е най-важното! — Гордостта и вълнението му биха ми доставили такова удоволствие, ако бяха проявени от един любящ съпруг, но у него ме изпълват с раздразнение. Поглеждам го с неприкрита враждебност и запазвам мълчание.

— Е, Елизабет, само исках да ви кажа, че сватбата ни ще бъде на празника на света Маргарет Унгарска. Майка ми е подготвила всичко, не е нужно да правите нищо.

— Освен да мина по пътеката в църквата и да се съглася — подхвърлям. — Предполагам, дори майка ви ще признае, че трябва да дам съгласието си.

Той кимва и добавя:

— Да се съгласите и да изглеждате щастлива. Англия иска да види изпълнена с радост невеста, а също и аз. Ще ми угодите за това, Елизабет. Това е желанието ми.

Света Маргарет Унгарска е била принцеса като мен, но живяла в манастир в такава нищета, че издъхнала от глад. Изборът на нейния празник за сватбата ми от моята свекърва не ми убягва.

— Смирена и разкаяна — напомням му за девиза, който майка му ми избра. — Смирена и каеща се като света Маргарет.

Той има благоприличието да се подсмихне.

— Можете да бъдете смирена и разкаяна, колкото искате — усмихва се и ме поглежда така, сякаш му се иска да вземе ръката ми и да ме целуне. — Никога не можете да бъдете прекалено смирена за нас, скъпа.

Аз съм зимна булка, а утрото на сватбата ми е така смразяващо студено, както и сърцето ми. Когато се събуждам, виждам цветя от скреж по прозорците ми, и Бес, която влиза в стаята, ме моли да остана в леглото, докато разпали огъня и сложи бельото ми да се топли пред него.

Измъквам се от леглото, тя изхлузва нощницата ми през главата, а после ми поднася бельото, цялото ново и украсено с бяла копринена бродерия върху белия лен на подгъва, после — червената ми копринена рокля с прорези на ръкавите и отвори отпред, за да се вижда черната долна фуста от дамаска коприна. Суетейки се, тя завързва връзките под ръцете, докато другите две придворни дами връзват тези на гърба. Малко по-тясна ми е, отколкото когато най-напред ми взеха мярка за нея. Гърдите ми са наедрели, а талията ми започва да се налива. Забелязвам промените, но все още никой друг не ги вижда. Губя тялото, което моят любим обожаваше, момичешката гъвкавост, която той някога обвиваше около каленото си от битки тяло. Вместо това ще придобия формата, желана от майката на съпруга ми: закръглена като круша, плодовита жена, съд, който да поеме семето на Тюдорите, делва.

Стоя като детска кукла, обличана, сякаш съм направена от буци слама, натъпкани в чорап, безжизнено отпусната в ръцете им. Роклята е мрачно великолепна, придава на косата ми златист отблясък, а кожата ми сияе студено бяла на фона на скъпия тъмен плат. Вратата се отваря и влиза майка ми. Вече е в кремавата си рокля, обточена със зелено и сребристо и с панделки, с коса, вързана хлабаво отзад; по-късно ще я навие на кок под тежката си диадема. За първи път забелязвам, че сред русото има разпръснати едва забележими сиви косми; тя вече не е златна кралица.

— Изглеждаш прекрасно — казва тя, като ме целува. — Той знае ли, че ще носиш червено и черно?

— Майка му наглеждаше пробите на роклята — казвам безизразно. — Тя избра материята. Разбира се, че той знае. Тя знае всичко, и му го казва.

— Не пожелаха ли зелено?

— Червеното на рода Ланкастър — казвам с горчивина. — Червено за мъченица, червено като за блудница, кървавочервено.

— Тихо — нарежда тя. — Това е денят на твоя триумф.

Докосването ѝ кара гърлото ми да се стегне и сълзите, които замъгляваха зрението ми цяла сутрин, бликват по бузите ми. Тя нежно ги изтрива с длан — първо едната буза, после другата.

— А сега стига — заповядва тихо. — Не може да се направи нищо друго, освен да се подчиняваме и да се усмихваме. Понякога печелим; понякога губим. Главното е винаги, винаги да продължаваме.

— Ние, династията Йорк? — питам я скептично. — Защото тази сватба обединява Йорк и Тюдор. Това не е победа за нас, а окончателното ни поражение.

Тя ми отправя потайната си усмивка и ме поправя:

— Ние, дъщерите на Мелузина. Баба ти беше дъщеря на водната богиня, от кралската фамилия на Бургундия, и никога не забрави, че е както кралска особа, така и вълшебно създание. Когато бях на твоята възраст, не знаех дали тя може да призове буря или пък всичко беше просто късмет и преструвки, за да постигне своето. Но тя ме научи, че на света няма нищо по-могъщо от жена, която знае какво иска и върви устремено право към него.

— Няма значение дали го наричаш магия или решителност. Няма значение дали правиш заклинание или заговор. Трябва да решиш какво искаш, и да имаш куража да отдадеш цялото си сърце, за да го постигнеш. Ти ще бъдеш кралица на Англия, твоят съпруг е кралят. Чрез теб родът Йорк си възвръща престола на Англия, който му принадлежи по право. Премини през тъгата си, дъще моя, това едва ли ще има значение, стига да извървиш пътя дотам, където искаш да бъдеш.