Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Поклащам глава, доставяйки си едно мъничко бунтарско удоволствие, като го лъжа.

— Запазих щастливата новина първо за вас.

— Ще кажа на майка ми, когато се прибера тази вечер — той изобщо не забелязва унилия ми тон. — Не бих могъл да кажа нищо по-хубаво. Тя ще поръча на свещеника да прочете благодарствена молитва.

— Ще се приберете късно — казвам. — Вече минава среднощ.

— Тя стои будна да ме чака — казва той. — Никога не заспива, преди да се прибера.

— Защо не, за бога? — питам, развеселена.

Той проявява благоприличието да се изчерви.

— Обича да ме изчаква, докато си легна — признава. — Обича да ме целува за лека нощ.

— Целува ви за лека нощ? — питам удивено, мислейки си за суровото сърце на жената, която е в състояние да изпрати сина си да ме изнасили, а после да го чака будна, за да го целуне за лека нощ.

— Изминаха толкова много години, през които тя не можеше да ме целуне преди сън — казва той тихо. — Толкова много години наред, през които не знаеше къде спя, нито дори дали изобщо спя и съм в безопасност. Обича да прави върху челото ми кръстния знак и да ме целува за лека нощ. Но тази вечер, когато дойде да ме благослови, ще ѝ кажа, че очаквате дете и че се надявам на син!

— Мисля, че очаквам дете — казвам предпазливо. — Но е още рано. Не мога да бъда сигурна. Не ѝ съобщавайте, че съм сигурна.

— Знам, знам. А вие сигурно си мислите, че съм себичен, че мисля единствено за династията на Тюдорите. Но ако родите момче, семейството ви ще принадлежи към кралската фамилия на Англия, а синът ви ще стане крал. Вие заемате положението, за което сте родена, а на войните на братовчедите се слага край със сватба и бебе. Така би трябвало да бъде. Това е единственият възможен щастлив завършек за тази война и за тази страна. Вие ще помирите всички ни — той ме поглежда така, сякаш иска да ме вземе в обятията си и да ме целуне. — Вие ни доведохте до мир и щастлив завършек.

Присвивам рамо, за да се предпазя от него.

— Представяла съм си други завършеци — казвам, спомняйки си краля, когото обичах, който искаше да му родя син, и който каза, че ще кръстим този син Артур, в памет на Камелот, наследник на престола, който не е създаден в студена решителност и горчивина, а с любов по време на топли тайни срещи.

— Дори сега може да има други завършеци — казва той предпазливо, като взема ръката ми и нежно я държи. Снишава глас, сякаш и тук, в тази най-уединена стая, може да има подслушвачи. — Все още имаме врагове. Те се крият, но знам, че са тук. А ако родите момиче, това няма да ми бъде от полза, и всичко това ще е било напразно. Но ние ще полагаме усилия и ще се молим да носите момче за Тюдорите. И ще кажа на майка ми, че вече може да уреди сватбата ни. Поне знаем, че сте плодовита. Дори ако се провалите и родите момиче, ще знаем, че можете да износите дете. А следващия път може би ще се сдобием с момче.

— Какво щяхте да направите, ако не бях заченала? — питам любопитно. — Ако ме бяхте обладали, но не беше заченато бебе? — Започвам да осъзнавам, че този мъж и майка му имат план за всичко, винаги са в готовност.

— Сестра ви — казва той кратко. — Щях да се оженя за Сесили.

Ахвам стъписана.

— Но нали казахте, че тя ще се омъжи за сър Джон Уелс?

— Да. Но ако се окажехте безплодна, щеше да се наложи да взема пак жена от династията Йорк, която може да ме дари със син. Щеше да се наложи да бъде тя. Щях да отменя сватбата ѝ със сър Джон и да я взема за съпруга.

— А щяхте ли да насилите и нея? — процеждам, отдръпвайки ръката си. — Първо мен, а после и сестра ми?

Той повдига рамене и разперва ръце — изцяло френски жест, съвсем нетипичен за англичанин.

— Разбира се. Нямаше да имам избор. Трябва да знам, че една съпруга, която и да е тя, може да ме дари със син. Дори вие сигурно разбирате, че не се възкачвам на трона заради себе си, а за да създам нова кралска династия. Вземам си съпруга не заради себе си, а за да създам нова кралска династия.

— Тогава ние сме като най-бедните селяни — казвам горчиво. — Те се женят само когато бебето е на път. Винаги казват, че се купува само телица, която вече е бременна с теленце.

Той се изкисква, без ни най-малко да се смути.

— Така ли казват? Тогава наистина съм англичанин — привързва връзките към колана си и се засмива: — В края на краищата се оказва, че съм английски селянин! Тази вечер ще кажа на лейди Маргарет и тя със сигурност ще дойде да ви види утре. Молеше се за това всяка нощ, откакто върша работата си тук.

— Молела се е, докато ме насилвахте? — питам аз.

— Това не е изнасилване — казва той. — Спрете да го повтаряте. Глупачка сте, щом го наричате така. Тъй като сме сгодени, това не може да е изнасилване. Като моя съпруга вие не можете да ми откажете. Имам права над вас и като ваш годеник. Отсега до смъртта си никога няма да можете да ми откажете. Между нас не може да има изнасилване, само моите права и вашият дълг.

Поглежда ме и вижда как протестът замира на устните ми.

— Вашите хора загубиха при Бозуърт — напомня ми той. — Вие сте военната плячка.

Поканена съм да посетя годеника си в неговия двор, за да отпразнуваме коледните дни. Въвеждат ме в най-хубавите покои на двореца Колдхарбър, където майка му е разположила двора си. Когато влизам, следвана от майка ми и двете ми сестри, стаята постепенно притихва. Една придворна дама, която чете от Библията, вдига поглед и ме вижда, млъква, без да довърши, и настъпва тишина. Лейди Маргарет, седнала на един стол под златотъкан балдахин, сякаш е коронована кралица, вдига очи и спокойно ни оглежда, когато пристъпваме напред.

Правя ѝ нисък реверанс; зад гърба си виждам колко внимателно преценено се свежда майка ми. Упражнявали сме това изключително трудно движение в покоите на майка ми, опитвайки се да преценим точно колко почтителност да покажем. Сега майка ми изпитва непоклатима ненавист към лейди Маргарет, а и аз никога няма да ѝ простя, задето нареди на сина си да ме изнасили преди сватбата ни. Само Сесили и Ан правят реверанси с обикновена почтителност, като две второстепенни принцеси към всемогъщата майка на краля. Сесили дори се изправя с очарователна усмивка, тъй като е кръщелница на лейди Маргарет и разчита на добрата воля на тази всемогъща жена, за да се погрижи тя сватбата ѝ да се състои. Сестра ми не знае, а аз никога няма да ѝ кажа, че те щяха да я вземат така студено, както взеха мен, ако не бях успяла да зачена, и тя щеше да бъде изнасилена също като мен, а тази жена със сурово и твърдо като кремък лице щеше да продължава да се моли за бебе.

— Добре дошли в Колдхарбър — казва лейди Маргарет, а аз си помислям, че името е добре подбрано, защото това е изключително мизерно и недружелюбно обиталище. — И в столицата ни — продължава тя, сякаш ние не сме отгледани тук, в Лондон, докато тя беше отпратена с нищожен и незначителен съпруг в провинцията, синът ѝ — в изгнание, а родът ѝ бе напълно победен.

Майка ми оглежда покоите, забелязва евтините платнени възглавнички върху простата пейка в прозоречната ниша, както и че най-хубавият гоблен е подменен с по-лошо копие. Лейди Маргарет е изключително разумна домакиня, да не кажа стисната.

— Благодаря ви — казвам.

— Всички приготовления за сватбата вече са в ход — казва тя. — Следващата седмица можете да дойдете да ви вземат мярка за роклята в кралската гардеробна. Сестрите и майка ви също. Реших, че всички ще присъствате.

— Ще присъствам на собствената си сватба? — питам сухо, и я виждам как се изчервява от раздразнение.

— Цялото ви семейство — поправя ме тя.

Майка ми ѝ отправя най-любезната си усмивка:

— А Йоркският принц? — пита тя.

Възцарява се внезапно мълчание, сякаш полъх на студ току-що е вледенил стаята.

— Йоркският принц? — повтаря лейди Маргарет бавно, и долавям потрепване в безизразния ѝ глас. Поглежда майка ми със зараждащ се ужас, сякаш очаква всеки момент да бъде направено страховито разкритие. — Какво искате да кажете? Какъв Йоркски принц? Какво говорите? Какви ги говорите сега?

Майка ми невъзмутимо среща погледа ѝ.

— Нима сте забравили Йоркския принц?

Лейди Маргарет е станала по-бяла от платно. Виждам я как се вкопчва в подлакътниците на стола си, а ноктите ѝ са побелели, с такава сила ги стиска в паниката си. Хвърлям поглед към майка си: тя се наслаждава на това, като мечкар, който дразни мечката с остен с дълга дръжка.

— Какво имате предвид? — казва лейди Маргарет и гласът ѝ е изострен от страх. — Невъзможно е да намеквате… — тя млъква рязко с леко ахване, почти сякаш се бои от онова, което може да каже в следващия момент. — Невъзможно е сега да твърдите…

Една от дамите ѝ пристъпва напред.

— Ваша светлост, зле ли ви е?

Майка ми наблюдава това с безстрастен интерес, както някой алхимик може да наблюдава трансформация. Майката на този издигнал се от нищото крал се изпълва с ужас дори само при споменаването на принц от династията Йорк. Майка ми се наслаждава на гледката за момент, после ѝ позволява да си отдъхне.

— Имам предвид Едуард Уорик, синът на Джордж, херцог Кларънс — казва тя меко.

Лейди Маргарет въздъхва така, че тялото ѝ потръпва.

— О, малкият Уорик — казва тя. — Малкият Уорик. Наистина, малкият Уорик.

— Кой друг? — пита сладко майка ми. — Кого според вас имах предвид? Кого друг бих могла да имам предвид?

— Не бях забравила малките Уорик — лейди Маргарет се мъчи да запази достойнството си. — Поръчах нови одежди и за тях. А също и рокли за по-младите ви дъщери.

— Толкова съм доволна — казва любезно майка ми. — А коронацията на дъщеря ми?