Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Създаването на принц за трона на Тюдорите е Божие дело — казва той. — Майка ми би приела това почти като тайнство. Колкото и болезнено да е.

Изтривам рязко сълзите от лицето си.

— Тогава вие служите на един суров Бог и на още по-сурова майка — изсъсквам.

Той се съгласява.

— Знам. Именно тяхната решителност ме доведе тук. Това е единственото нещо, на което мога да се осланям.

Той спазва обещанието си и ме посещава, като човек, който посещава аптекаря за пиявици или лекарство, неизменно, но неохотно, всяка нощ. Майка ми, без да каже каквато и да било, сменя спалнята ми с друга, по-близо до уединените стълби, които водят надолу към градините и кея за баржата. Казва на Сесили, че трябва да спи при сестрите си, а аз вече ще спя сама. Побелялото ѝ от гняв лице възпира всякакъв коментар или въпроси, дори от Сесили, която е обезумяла от любопитство. Почитаемата ми майка лично пуска Хенри през незалостената външна врата и го придружава в ледено мълчание до стаята ми. Никога не му казва дори дума за поздрав; завежда го и го отвежда от вратата като враг, високо вдигнала глава в знак на презрение. Чака го в личния си кабинет със запалена свещ и едва пламтящ огън. Когато той си тръгва, не му казва дори дума за сбогом, а му отваря вратата и я заключва след него в безмълвна ярост. Той сигурно притежава желязна решителност, за да влиза и излиза в стаята ми покрай изпълнената ми с безмълвна омраза майка, със сивия ѝ поглед, прогарящ като желязо за жигосване слабия му гръб.

В стаята си аз също мълча, но след първите няколко посещения той става по-уверен, като сяда да изпие чаша вино, преди да се залови за работа, пита ме какво съм правила през деня, разказва ми за собствените си дела. Започва да сяда в стола пред огнището и да хапва по малко бисквити, сирене и плодове, преди да развърже панталона си и да ме обладае. Докато седи, загледан в пламъците, той ми говори като на равна нему, като на някой, който може да прояви интерес как е минал денят му. Съобщава ми новините от двора, разказва ми за многото мъже, на които прощава и които се надява да подчини на властта си, и плановете си за страната. Против волята си, макар да започвам вечерта в гневно мълчание, откривам, че разказвам, без да ме пита, как е постъпвал баща ми в едно или друго графство, или какво е планирал Ричард да направи по време на царуването си. Той слуша внимателно и понякога казва: „Добре, благодаря ви, че ми казахте това, не го знаех.“

Той смутено си дава сметка, че е прекарал живота си в изгнание, говори английски с чужд акцент — отчасти бретонски, отчасти френски — и че не знае нищо за страната, която нарича своя, освен онова, на което са го научили преданият му чичо Джаспър и наеманите от него възпитатели. Има ярък, изпълнен с обич спомен за Уелс от времето, когато е бил малко момче и повереник на Уилям Хърбърт, един от най-големите приятели на баща ми; но всичко друго знае от учители, от чичо си Джаспър и от обърканите и зле нарисувани карти на изгнаници.

Има един силен и ясен спомен, който разказва като легенда — за това как отишъл в двора на лудия крал, когато баща ми беше кралят в изгнание, а майка ми, сестрите ми и аз бяхме затворени като в капан за първи път в мрака и студа на убежището. Той си спомня това като върховия момент на детството си, когато майка му била сигурна, че всички ще бъдат възстановени на власт и ще бъдат част от кралското семейство завинаги, и той внезапно ѝ повярвал, и разбрал, че Бог я направлява да осъществи съдбата на фамилията Боуфорт, че тя има винаги право.

— О, гледахме ви как минавате край нас с баржата си — казвам, спомняйки си. — Видях ви по огряната от слънцето река, когато плавахте покрай нас към двора, докато всички ние бяхме затворници и креехме в мрака.

Той казва, че коленичил и бил благословен от Хенри VI и почувствал, при този лек допир на кралската десница върху главата му, че е бил докоснат от светец.

— Той беше по-скоро свят човек, отколкото крал — казва ми настойчиво, като проповедник, който иска някой да повярва. — Човек можеше да почувства това у него, той беше светец, беше като ангел — после внезапно млъква, сякаш спомняйки си, че това е човекът, който бе убит в съня си от родния ми баща, когато лудият крал прояви лекомислието на малко дете и се довери на съмнителната почтеност на династията Йорк. — Светец и мъченик — изрича обвинително. — Умря, след като беше прочел молитвите си. Умря с чиста душа. От ръката на онези, които не бяха много повече от еретици, предатели, кралеубийци.

— Предполагам — промърморвам аз.

Изглежда, че всеки път, когато говорим, си напомняме взаимно за някакъв конфликт; самото ни докосване оставя кървави следи по двама ни.

Той осъзнава, че е извършил нещо изключително долно, обявявайки за начало на царуването си деня преди битката, в която погуби Ричард. Така всеки, сражавал се на страната на миропомазания крал в онзи ден, може да бъде обявен за изменник и законно екзекутиран. Това означава да преобърне наопаки правосъдието и да започне царуването си като тиранин.

— Никой преди не е вършил подобно нещо — отбелязвам. — Дори кралете на Йорк и Ланкастър приеха, че става дума за съперничество между двете династии и че човек може почтено да избере едната или другата страна. Това, което вие сторихте, е да наречете предатели хора, които само са страдали. Превръщате ги в предатели, само защото са загубили. Заявявате, че прав е този, който спечели.

— Изглежда жестоко — признава той.

— Изглежда като двуличие. Как могат да бъдат обявени за изменници, когато са защитавали миропомазания крал от нашествие? Това противоречи на закона, и на здравия разум. Трябва да е и против Божията воля.

Той се усмихва, сякаш нищо не е по-важно от това царуването на Тюдорите да бъде утвърдено вън от всякакво съмнение.

— О, не, със сигурност не е против волята Божия. Майка ми е изключително свята жена, и не мисли така.

— А тя ли ще бъде единствената, която ще дава преценка? — питам остро. — На Божията воля? На закона на Англия?

— Със сигурност нейната преценка е единствената, на която се доверявам — отвръща той. Усмихва се. — Със сигурност бих предпочел нейните съвети пред вашите.

Изпива чаша вино, а после ме вика в леглото с престорено весел тон, за който вече мисля, че прикрива собственото му смущение от онова, което върши. Лежа по гръб, неподвижна като камък. Дори не си свалям роклята, дори не му помагам, когато я издърпва нагоре, за да не му пречи. Позволявам му да ме обладае без никакви възражения, и обръщам лице към стената, така че първия път, най-първия път, когато той се навежда да ме целуне по бузата, целувката попада върху ухото ми, и аз я пренебрегвам, сякаш е лекото докосване на бръмчаща муха.

След като това продължава цели три седмици, отивам при майка си.

— Пропуснах месечното си кървене — казвам безцеремонно. — Предполагам, че това е знак.

Възторгът, изписал се по лицето ѝ, е достатъчен отговор.

— О! Скъпа моя!

— Той трябва да се ожени за мен веднага, няма да допусна да бъда опозорена публично.

— Няма да има причина да отлага. Те искаха тъкмо това. Представи си, да си толкова плодовита! Но аз бях съвсем същата, а също и майка ми. Ние сме жени, благословени да имат много деца.

— Да — казвам. Не мога да придам радост на гласа си. — Не се чувствам благословена. Едва ли може да се каже, че това бебе е заченато в обич. Дори не и в брачното ложе.

Тя пренебрегва мрачната нотка в гласа ми и напрегнатото изражение на бледото ми лице. Притегля ме към себе си и полага длан върху корема ми, който е плосък както винаги.

— Това е благословия — уверява ме. — Ново бебе, може би момче, може би принц. Няма значение, че е бил заченат под принуда; важното е да порасне силен и здрав и да го възпитаме като един от нас, една роза на Йорк на престола на Англия.

Не помръдвам под докосването ѝ, като покорна кобила за разплод, и знам, че е права.

— Вие ли ще му съобщите, или аз?

Тя веднага се заема да крои планове.

— Ти му кажи — заявява. — Ще бъде щастлив, когато го чуе от теб. Това ще бъде първата добра новина, която ще можеш да му съобщиш — тя се усмихва. — Първата от много, надявам се.

Не мога да отвърна на усмивката ѝ.

— Надявам се.

Тази вечер той идва рано, и аз му поднасям виното и вдигам ръка към него, за да му откажа, когато понечва да ме поведе към леглото.

— Пропуснах месечното си кървене — казвам тихо. — Възможно е да очаквам дете.

Радостта, изписала се на лицето му, е недвусмислена. Той поруменява, взема ръцете ми и ме притегля по-близо до себе си, почти сякаш се кани да обвие ръце около мен, почти сякаш иска да ме прегърне с обич.

— О, радвам се — казва. — Много се радвам. Благодаря ви, че ми казахте, така ми олеква на сърцето. Бог да ви благослови, Елизабет. Бог да благослови вас и детето, което носите. Това е прекрасна новина. Това е най-добрата новина — обръща се към огъня и отново се връща при мен. — Това е такава добра новина! А вие — толкова прекрасна! И толкова плодовита!

Кимвам, с каменно лице.

— А знаете ли дали ще бъде момче? — пита той.

— Твърде рано е, за да се знае каквото и да било — казвам. — А една жена може да пропусне месечното си кървене поради нещастие или потрес.

— Тогава се надявам, че не сте нещастна или потресена — казва той весело, сякаш иска да забрави, че съм сломена и че съм била изнасилена. — И се надявам да носите момче за Тюдорите там вътре — потупва ме по корема, сякаш вече сме женени, докосва ме със собственически жест. — Това е най-важното от всичко — казва. — Съобщихте ли на майка си?