Вратата на спалнята се отваря бурно.

— Той е тук — изрича задъхано Ан. — Влиза на кон във вътрешния двор с около четирийсет мъже. Мама казва да дойдеш веднага.

— Малките Уорик горе в учебната стая ли са?

Тя кимва.

— Предупредени са да не слизат.

И така, аз слизам по стълбите, с вдигната глава, сякаш нося корона вместо тежката шапчица, зелената ми рокля мете леко благоуханните тръстики, когато разтварят двойните врати и Хенри Тюдор, завоевателят на Англия, току-що коронованият крал, убиецът на моето щастие, влиза в голямата зала под мен.

Първото, което изпитвам, е облекчение; той не е чак такъв мъж, какъвто очаквах да видя. Всичките тези години, през които знаехме, че съществува претендент за трона, който очаква шанса си да нахлуе в страната, го превърнаха в нещо, вдъхващо ужас, в звяр, в огромно зло. Говореше се, че при Бозуърт бил охраняван от грамаден мъж, и си представях, че той също е гигант. Но мъжът, който влиза в залата, е с крехко телосложение, висок, но слаб и сух, близо трийсетгодишен, с енергична походка, но с напрегнато лице; с кестенява коса и тесни кафяви очи. За първи път си давам сметка, че сигурно е тежко да прекараш живота си в изгнание и накрая да спечелиш кралството си в една битка, чийто изход виси на косъм, благодарение на постъпката на един изменник; и да знаеш, че по-голямата част от страната не се радва на успеха ти, а жената, за която трябва да се ожениш, обича друг: твоя мъртъв враг и законен крал. Представях си го тържествуващ; но сега виждам мъж, обременен от един странен обрат на съдбата, от това, че е постигнал победата чрез долна измяна в един горещ августовски ден, несигурен дори сега дали Бог е с него.

Спирам за миг на стълбите, с ръка върху студената мраморна балюстрада, надвесвайки се да погледна надолу към него. Червеникавокафявата му коса оредява леко на темето; виждам това отвисоко, когато той си сваля шапката и се свежда ниско над ръката на майка ми, а после се изправя и ѝ се усмихва без топлота. Изражението му е сдържано, което е разбираемо, тъй като той идва в дома на изключително ненадеждна съюзница. Случваше се почитаемата ми майка да подкрепя плановете му срещу Ричард, друг път обаче тя се изправяше против него. Тя изпрати собствения си син Томас Грей в двора му като негов поддръжник, но после го повика отново у дома, когато заподозря Хенри в убийството на нашия принц. Предполагам, че никога не е знаел дали тя е приятел или враг; разбира се, че храни недоверие към нея. Сигурно изпитва недоверие към всички нас, двуличните принцеси. Сигурно се бои да не съм нечестна, да не се окажа невярна — това най-много от всичко.

Той целува върховете на майчините ми пръсти възможно най-леко, сякаш не очаква нищо, освен преструвки, от нея, може би от всички нас. После се изправя, проследява нейния поглед нагоре и ме вижда, застанала над него, на стълбите.

Веднага разбира коя съм, а моето кимване за поздрав му подсказва, че разпознавам в негово лице човека, за когото ще се омъжа. Приличаме повече на двама непознати, които се съгласяват да предприемат заедно свързана с много неудобства експедиция, отколкото на влюбени, които се срещат. Допреди четири месеца бях любовница на неговия враг и по три пъти на ден се молех за поражението на Тюдор. Довчера той е търсил съвети, за да разбере дали може да избегне годежа с мен. Нощес сънувах, че той не съществува, и се събудих, желаейки да беше денят преди битката при Бозуърт и той да предприеме своето нашествие само за да се сблъска с поражение и смърт. Но той победи при Бозуърт, и сега не може да се измъкне от обета си да се ожени за мен, а аз не мога да се измъкна от обещанието, което дадох на майка си — че ще се омъжа за него.

Слизам бавно по стълбите, докато двамата се преценяваме взаимно, за да видим истината за един враг, когото дълго сме си представяли. Струва ми се извънредно странно да си мисля, че независимо дали ми харесва или не, ще трябва да се омъжа за него, да споделя легло с него, да му родя деца, и да живея с него до края на живота си. Ще го наричам свой съпруг, той ще бъде мой господар, аз ще бъда негова съпруга и собственост. Няма да избягам от властта му над мен чак до смъртта му. Питам се хладнокръвно дали ще прекарам остатъка от живота си, желаейки всекидневно смъртта му.

— Добър ден, ваша светлост — казвам тихо, слизам по последните стъпала, правя реверанс и му поднасям ръката си.

Той се навежда да целуне пръстите ми, а после ме притегля към себе си и ме целува по едната буза, а после по другата, като френски придворен — изискани обноски, които не значат нищо. Излъчва чист, приятен мирис, долавям уханието на свежия зимен ден в косата му. Той отстъпва назад, и аз виждам кафявите му сдържани очи и предпазливата му усмивка.

— Добър ден, принцесо Елизабет — казва той. — Радвам се да ви срещна най-сетне.

— Нали ще приемете чаша вино? — предлага майка ми.

— Благодаря ви — казва той; но не отмества поглед от лицето ми, сякаш ме преценява.

— Насам — казва спокойно майка ми и ни въвежда в уединена стая отстрани до голямата зала, където ни чакат гарафа и високи чаши от венецианско стъкло, и вино за трима ни. Кралят се настанява на един стол, но проявява грубост, като не ни подканва да сторим същото, затова трябва да останем прави пред него. Майка ми налива виното и поднася първо на него. Той вдига чаша към мен и пие, сякаш е в някоя кръчма, но не произнася тост. Изглежда доволен да седи мълчаливо, оглеждайки ме замислено, докато аз стоя пред него като дете.

— Ето и другите ми дъщери — майка ми ги представя спокойно. Много нещо е нужно, за да стресне майка ми — това е жена, приела едно кралеубийство, — и кимва към вратата. Сесили и Ан влизат, сподирени от Бриджет и Катрин. И четирите правят много нисък реверанс. Неволно се усмихвам, забелязала изпълненото с достойнство снишаване и изправяне на Бриджет. Тя е още малка, но има изисканите обноски на истинска херцогиня. Поглежда ме укорително; тя е изключително сериозно петгодишно момиченце.

— Радвам се да се запозная с всички ви — казва новият крал, без да се обръща специално към някого, без да си прави труда да става на крака. — А удобно ли се чувствате тук? Имате ли всичко необходимо?

— Благодаря ви, да — казва майка ми, сякаш някога не е притежавала половин Англия, а това не беше любимият ѝ дворец, за чиято поддръжка се спазваха безусловно нейните заповеди.

— Издръжката ви ще се изплаща на всеки три месеца — казва ѝ той. — Нейна светлост майка ми урежда тези въпроси.

— Моля, предайте благопожеланията ми на лейди Маргарет — казва майка ми. — Нейното приятелство ме крепеше напоследък, а в миналото много ценях службата ѝ.

— А! — казва той, сякаш не му е особено приятно да му напомнят, че майка му е била придворна дама на моята. — Синът ви Томас Грей ще бъде освободен във Франция и ще може да се прибере у дома при вас — продължава, давайки да се разбере, че изпълнява поетите задължения.

— Благодаря ви. И моля, съобщете на майка си, че Сесили, нейната кръщелница, е добре — продължава настойчиво майка ми. — И че е признателна на вас и майка ви, че се погрижихте за предстоящата ѝ женитба. — Сесили прави още един реверанс, за да покаже на краля коя от нас е тя, и той кимва отегчено. Тя вдига поглед, сякаш копнее да му напомни, че само чака да назове деня на сватбата ѝ, че докато той го стори, тя не е нито вдовица, нито девойка. Но той не ѝ дава възможност да проговори.

— Моите съветници ме уведомяват, че хората нямат търпение да видят принцеса Елизабет омъжена — казва той.

Майка ми накланя глава.

— Исках да се уверя, че сте добре и сте щастлива — казва той направо на мен. — И че сте съгласна.

Сепната, вдигам поглед. Не съм добре, и далеч не съм щастлива; потънала съм в скръб по мъжа, когото обичам, мъжа, убит от този нов крал и погребан без почести. Този мъж, който седи пред мен сега, искайки така вежливо съгласието ми, бе позволил на своите войници да смъкнат доспехите на Ричард, а после и дрехите му, да завържат голото му тяло напряко върху седлото на коня му и да го откарат обратно така. Казаха ми, че клюмналата глава на мъртвия Ричард се ударила в една от колоните на Боу Бридж, докато минавали по него, за да влязат с тялото в Лестър. Този глух звук, звукът от удрянето на мъртвата глава в дървения стълб, се носи през дните ми, отеква в сънищата ми. После изложили голото му, покрито с рани тяло върху олтарните стъпала на църквата, та всички да разберат, че е наистина, безвъзвратно мъртъв, и че на всички възможности Англия да добрува под владичеството на династията Йорк е сложен твърдо и окончателно край.

— Дъщеря ми, вашата най-покорна слугиня, се чувства добре и е щастлива — казва любезно майка ми, нарушавайки краткото мълчание.

— А какъв девиз ще изберете? — пита той. — Когато станете моя съпруга?

Започвам да се питам дали е дошъл само за да ме изтезава. Не съм мислила за това. Защо, за Бога, бих мислила за девиза, който бих приела като негова жена?

— О, имате ли някакво предпочитание? — питам го със студен, незаинтересован глас. — Защото аз нямам никакво.

— Почитаемата ми майка предлага „смирена и разкаяна“ — казва той.

Сесили изхихиква, преструва се, че кашля и извръща поглед, изчервена. С майка ми си разменяме ужасѐн поглед, но и двете знаем, че не можем да кажем нищо.

— Както желаете — успявам да съхраня безразличния си тон и съм доволна от това. Ако не друго, мога да се преструвам, че не ме е грижа.

— Да бъде „смирена и разкаяна“ тогава — казва той тихо, на себе си, сякаш е доволен, и вече съм сигурна, че ни се присмива.

* * *

На следващия ден майка ми идва при мен, усмихната:

— Сега разбирам защо бяхме удостоени с кралска визита вчера — казва тя. — Лично говорителят на парламента слязъл от мястото си и помолил краля, от името на целия парламент, да се ожени за теб. Камарите на общините и на лордовете му казали, че трябва да стигнат до решение на въпроса. Хората няма да го подкрепят като крал, ако ти не си до него. Представили му такава петиция, че не могъл да им откаже. Обещаха ми това, но не бях сигурна, че ще се осмелят да го извършат. Всички толкова се страхуват от него; но повече от всичко на света искат момиче от династията Йорк на престола, и приключване на Войната на братовчедите чрез брак между братовчедите. Никой не може да се чувства сигурен, че мирът е дошъл с Хенри Тюдор, освен ако и ти не си на трона. В негово лице виждат просто един претендент, чийто късмет е проработил. Казали му, че искат той като крал да бъде присаден върху стъблото на Плантагенетите — тази здрава и издръжлива лоза.