Връщат на майката на Хенри семейното ѝ състояние и имущество; нищо не е по-важно от натрупването на богатството на тази изключително властна кралска майка. После обещават да плащат на майка ми пенсия като на вдовстваща кралица. Съгласяват се също и че указът на Ричард, който постановяваше, че майка ми и баща ми никога не са били законно женени, трябва да бъде отхвърлен като клевета. Нещо повече, той трябва да бъде забравен, и никой не бива да го споменава занапред. С едно драсване на перото в парламента на Тюдорите нашето семейно име е възвърнато и аз, и всичките ми сестри отново сме законни принцеси от рода Йорк. Първата женитба на Сесили е забравена, сякаш никога не е била. Тя отново е принцеса Сесили Йоркска, и е свободна да бъде омъжена за сродника на лейди Маргарет. В двореца Уестминстър слугите сега подгъват коляно, когато ни поднасят някое блюдо, и всички наричат всяка от нас „Ваша светлост“.

Сесили е във възторг от внезапното възвръщане на титлите ни, всички ние, принцесите на Йорк, се радваме отново да бъдем себе си; но аз откривам майка си да се разхожда мълчаливо край студената река, с качулка на главата, сключила студени ръце в маншона си, приковала сивите си очи в сивата вода.

— Почитаема майко, какво има?

Пристъпвам, улавям ръцете ѝ и се вглеждам в бледото ѝ лице.

— Той вярва, че моите момчета са мъртви — прошепва тя.

Поглеждам надолу и виждам калта по обувките ѝ и по полите на роклята ѝ. Вървяла е покрай реката поне час, шепнейки на вдигащата леки вълнички вода.

— Елате вътре, замръзвате — казвам.

Тя се оставя да я хвана за ръката и да я поведа по чакълената пътека към градинската порта, и да ѝ помогна да се качи по каменните стълби до личните си покои.

— Хенри сигурно има безспорно доказателство, че момчетата ми са мъртви.

Свалям наметката ѝ и я принуждавам да седне в един стол до огъня. Сестрите ми са навън, обикалят къщите на търговците на коприна, със злато в кесиите, със слуги, които да отнесат покупките им у дома; обслужвани са коленопреклонно, радват се на възстановяването на положението си. Само майка ми и аз се борим тук, сковани от скръб. Коленича пред нея и чувствам как сухите тръстики под коленете ми изпускат студеното си ухание. Вземам ледените ѝ ръце в моите. Главите ни са толкова близо една до друга, че никой, нито дори човек, който подслушва на вратата, не може да чуе разговора, който водим шепнешком.

— Почитаема майко — казвам тихо. — Откъде знаете?

Тя навежда глава, сякаш са я ударили силно в гърдите.

— Трябва да има. Трябва да е напълно сигурен, че и двамата са мъртви.

— Нима все още се надявахте, че Едуард е жив, дори сега?

Едно малко движение, като на ранено животно, ми подсказва, че никога не е преставала да се надява, че най-големият ѝ син някак е избягал от Тауър и още е жив, някъде, въпреки всичко.

— Наистина ли?

— Мислех си, че ще разбера — казва тя много тихо. — В сърцето си. Мислех си, че ако моето момче Едуард е било убито, бих разбрала в същия миг. Мислех си, че духът му не може да е напуснал този свят и да не ме е докоснал, докато си е отивал. Знаеш ли, Елизабет, обичам го толкова много.

— Но, майко, и двете чухме пеенето онази нощ, пеенето, което се разнася, когато някой от нашата фамилия умира.

Тя кимва.

— Да, чухме го. Но въпреки това продължих да се надявам.

Между нас се възцарява кратко мълчание, докато съзерцаваме смъртта на надеждата ѝ.

— Мислиш ли, че Хенри е предприел издирване и е намерил телата?

Тя поклаща глава. Сигурна е в това.

— Не. Защото, ако разполагаше с телата, той щеше да ги покаже пред света и да им устрои пищно погребение, та всички да узнаят, че вече ги няма. Ако разполагаше с телата, щеше да им устрои кралско погребение. Щеше да нареди на всички ни да се обвием в най-тъмното синьо, да носим траур в продължение на месеци. Ако имаше някакво твърдо доказателство, щеше да го използва, за да очерни името на Ричард. Ако имаше някой, когото да може да обвини в убийство, щеше да го изправи на съд и да го обеси публично. Най-хубавото нещо на света за Хенри би било откриването на две тела. Сигурно от мига, в който слезе на суша в Англия, се е молел да ги открие мъртви и погребани, така че правото му над трона да е сигурно, така че никой да не може да се появи и да се представи за един от тях. Единственият човек в Англия, който иска по-силно от мен да узнае къде са синовете ми тази вечер, е новият крал Хенри.

— Следователно не може да е намерил телата, но явно е сигурен, че са мъртви. Някой трябва да му се е заклел, че са убити. Някой, комуто трябва да се довери. Защото той никога нямаше да възстанови титлите на всички от нашето семейство, ако мислеше, че от рода ни има оцеляло момче. Никога не би обявил вас, момичетата, за принцеси на Йорк, ако мислеше, че някъде съществува и оцелял принц.

— Значи са го уверили, че и Едуард, и Ричард са мъртви?

— Трябва да е сигурен. В противен случай никога нямаше да постанови с указ, че ние с баща ти сме били женени. Указът, който те превръща отново в принцеса на Йорк, превръща братята ти в принцове на Йорк. Ако нашият Едуард е мъртъв, тогава по-младият ти брат е крал Ричард IV Английски, а Хенри е узурпатор. Хенри никога не би възстановил кралската титла на жив съперник. Трябва да е сигурен, че и двете момчета са мъртви. Някой трябва да му се е заклел, че убийството наистина е извършено. Без съмнение някой трябва да му е казал, че е убил двете момчета и ги е видял мъртви.

— Възможно ли е това да е майка му? — прошепвам.

— Тя е единственият жив човек, който е имал причина да ги убие и е бил тук по време на изчезването им — казва майка ми. — Хенри беше в изгнание, чичо му Джаспър беше с него. Съюзникът на Хенри, Бъкингамският херцог, може да го е сторил; но той е мъртъв, така че никога няма да узнаем. Ако някой точно сега е уверил Хенри, че е в безопасност, това трябва да е майка му. Двамата сигурно са се убедили, че са в безопасност. Мислят, че и двамата принцове на Йорк са мъртви. Следващата му стъпка е да ти предложи брак.

— Изчакал е, докато се увери, че двамата ми по-малки братя са мъртви, преди да ме обяви за принцеса и да ми предложи брак? — питам. Вкусът в устата ми е толкова горчив, колкото и въпросът ми.

Майка ми свива рамене.

— Разбира се. Какво друго би могъл да направи? Така върви светът.

* * *

Майка ми е права. Рано една зимна вечер отряд от наскоро назначените кралски стражи, внушителни в алените си ливреи, пристигат с маршова стъпка пред вратата на Уестминстърския дворец и един вестител донася съобщението, че крал Хенри ще има удоволствието да ме посети след около час.

— Тичай — казва майка ми, като схваща същността на писмото с един бърз поглед. — Бес! — обръща се към новата камериерка. — Върви с нейна светлост и донеси новата ми диадема и новата ѝ зелена рокля, и кажете на момчето веднага да донесе в стаята ѝ гореща вода и коритото! Сесили! Ан! Вие също се облечете, и накарайте сестрите си да се облекат, поръчайте на децата Уорик да идат в учебната стая, и заръчайте на учителя им да ги задържи там, докато ги повикам. Малките Уорик не бива да слизат долу, докато кралят е тук. Погрижете се да разберат това.

— Ще нося шапчица, черната си шапчица — казвам твърдоглаво.

— Новата ми диадема! — възкликва тя. — Диадемата ми със скъпоценните камъни! Ти ще бъдеш кралица на Англия, защо да изглеждаш така, като че ли си неговата икономка? Защо да изглеждаш като майка му? Скучна и безцветна като монахиня?

— Защото той сигурно харесва тъкмо това — казвам бързо. — Не разбирате ли? Той сигурно харесва момичета, които са скучни и безцветни като монахини. Никога не е бил в нашия двор, никога не е виждал фини рокли и прекрасни жени. Никога не е виждал танците и роклите, и блясъка в нашия двор. Водил е изолиран живот на бедно момче в Бретан, само с прислужнички и икономки. Живял е ту в една, ту в друга бедна странноприемница. А после пристига в Англия и прекарва цялото време с майка си, която се облича като монахиня и е грозна като смъртта. Трябва да изглеждам скромна, не бляскава.

Майка ми щраква с пръсти в пристъп на раздразнение към самата себе си.

— Каква глупачка съм! Точно така! Правилно! Е, тогава върви! — побутва ме леко в гърба. — Върви, побързай! — чувам я как се смее. — Бъди възможно най-обикновена и невзрачна! Ако успееш да не бъдеш най-красивото момиче в Англия, ще бъде отлично!

Забързвам се да изпълня поръчаното от нея, а момчето, което носи подпалките, дотъркулва голямата дървена каца за къпане в спалнята ми и с усилие качва по стълбите тежките кани с гореща вода, които подава през вратата. Налага се да се изкъпя припряно, прислужницата внася каните и пълни кацата, а после се подсушавам, вдигам влажната си коса и я прибирам под черната триъгълна шапчица, която стои тежко на челото ми, с по две големи „крилца“ на ушите ми. Обличам бельото и зелената си рокля, а Бес се стрелка около мен, нанизва връзките през дупките, за да пристегне корсажа, и скоро вече съм овързана като пиле, нахлузвам обувките си и се обръщам към нея, а тя ми се усмихва и казва:

— Прекрасно. Толкова сте красива, ваша светлост.

Вземам ръчното огледало и виждам лицето си неясно отразено в очуканото сребро. Поруменяла съм от горещата баня и изглеждам добре, с овално лице, с наситено сиви очи. Опитвам да се усмихна леко и виждам как устните ми се извиват нагоре — празно изражение, лишено дори от искрица радост. Ричард ми казваше, че съм най-красивото момиче, което се е раждало някога, че един мой поглед разпалвал в него огън от желание, че кожата ми била съвършена, че се възхищавал на косата ми, че никога не спи така добре, както когато е заровил лице в русата ми плитка. Не очаквам да чуя подобни думи на обич никога повече. Не очаквам някога пак да се чувствам красива. Погребаха радостта ми и момичешката ми суета заедно с моя любим, и не очаквам някога отново да изпитам едното или другото.