Филипа Грегъри - Бялата кралица

В двора на конюшнята съм, тъкмо слизам от коня си след сутрешна езда, когато с изненада виждам самия Несфийлд да язди към главния вход на къщата. Когато вижда коня ми, той се обръща да заобиколи към двора и слиза от ловния си кон, като хвърля поводите на един коняр. От самия начин, по който слиза от коня, тежко и с приведени рамене, разбирам, че се е случило нещо лошо. Ръката ми посяга към шията на коня ми и аз хващам шепа гъста грива, за да се успокоя.

— Какво има, сър Джон? Изглеждате много мрачен.

— Помислих си, че е редно да дойда и да ви съобщя новината — казва той кратко.

— Елизабет? Не и моята Елизабет!

— Тя е в безопасност и е добре — успокоява ме той. — Става дума за сина на краля, Едуард, Бог да го прости, Бог да го благослови. Дано Бог го прибере до небесния Си престол.

Усещам как пулсът започва предупредително да блъска в слепоочието ми като чук.

— Мъртъв ли е?

— Винаги е бил крехък — казва сломено Несфийлд. — Никога не е бил силно момче. Но на церемонията изглеждаше толкова добре — когато го провъзгласихме за Уелски принц и смятахме, че той със сигурност ще наследи… — той млъква насред изречението, спомняйки си, че аз също имах син, който беше Уелски принц и изглеждаше сигурно, че ще наследи трона. — Съжалявам — казва той. — Не исках да кажа… във всеки случай, кралят обяви траур за двора. Помислих си, че е редно да узнаете веднага.

Кимвам мрачно, но умът ми препуска. Дали тази смърт е изпратена от Мелузина? Дали това е дело на проклятието? Дали това е доказателството, което казах, че ще видим — че синът и наследникът на убиеца на моя син и наследник ще умре и така ще го позная? Това ли е нейният знак към мен, че Ричард е убиецът на сина ми?

— Ще изпратя съболезнованията си на краля и кралица Ан — казвам и се обръщам да вляза в къщата.

— Той няма наследник — повтаря Джон Несфийлд, сякаш не може да повярва колко мрачна и ужасна е новината, която ми е донесъл. — Всичко това, всичко, което направи, неговата защита на кралството, неговото… неговото приемане на трона, всичко, което направи, цялата борба… и сега няма наследник, който да дойде след него.

— Да — съгласявам се: думите ми са като замръзнали камъни. — Той направи всичко това напразно и изгуби сина си, и родът му ще отмре.

Дъщеря ми Елизабет ми съобщава, че дворът потъва в траур, сякаш той е отворен гроб, и на всички им е непоносимо да живеят без своя принц. Ричард не иска да чува смях или музика; хората трябва да вървят безшумно с приковани в земята очи и няма игри или спорт, макар че времето се затопля и те са в самото сърце на раззеленяващата се Англия и хълмовете и долините навсякъде около тях гъмжат от дивеч. Ричард е неутешим. Дванайсетгодишният му брак с Ан Невил го дари само с едно дете, а сега той го изгуби. Невъзможно е да имат друго, твърде късно е, а дори и да имат, едно бебе в люлката не е гаранция за наличието на Уелски принц в тази жестока Англия, която ние, династията Йорк, създадохме. Кой знае по-добре от Ричард, че едно момче трябва да е напълно пораснало и достатъчно силно, за да отстоява правата си, да се сражава за живота си, ако смята да бъде крал на Англия?

Той посочва за свой наследник Едуард, сина на своя брат, Джордж Кларънс, единственото момче от династията Йорк, за което се знае, че е останало на света; но след няколко месеца чувам слух, че ще бъде лишен от наследство. Това не ме изненадва. Ричард е осъзнал, че момчето е твърде слабохарактерно, за да задържи трона, както знаехме всички. Джордж, херцог Кларънс, притежаваше фатална смесица от суетност, амбиция и неподправена лудост: никой негов син не би могъл да бъде крал. Той беше сладко, усмихнато бебе, но с ленив ум, бедното дете. Всеки, който иска трона на Англия, ще трябва да притежава бързината и лукавството на змия. Ще трябва да бъде момче, родено за принц, отгледано в кралски двор. Ще трябва да бъде момче, привикнало към опасности, възпитано в смелост. Бедното малоумно момче на Джордж никога не би могло да се справи. Но ако не той, кой тогава? Защото Ричард трябва да посочи наследник и да остави наследник, а сега родът Йорк се състои само от момичета, доколкото му е известно. Само аз знам със сигурност, че има принц, който като в приказките чака в Турне, който живее като бедно момче, изучава книги и музика, учи езици, наглеждан от разстояние от леля си. Едно цвете на Йорк, което расте силно и здраво в чужда почва и чака своето време. Сега той е единственият наследник на трона на Йорк и ако чичо му знае, че е жив, навярно ще го посочи за свой наследник.

Пиша на Елизабет:

Чакам момичетата си да пристигнат от двора в един мразовит следобед в средата на януари. Очаквам ги за вечеря и крача нагоре-надолу по прага, като духам върху облечените си в ръкавици пръсти, за да топля ръцете си, докато слънцето залязва, червено като розата на Ланкастър, над хълмовете на запад. Чувам тропот на копита и поглеждам надолу по алеята и ето че те се задават: голям ескорт за моите три момичета, почти кралска стража, и трите с поклащащи се глави и диплещи се рокли в средата. След миг те вече са спрели конете си и са се смъкнали припряно от тях, и аз целувам светлите им бузи и студените им носове съвсем безразборно, и държа ръцете им, и възклицавам колко високи са станали и колко красиви едновременно с това.

Те изтичват весело в къщата и се нахвърлят на вечерята си, сякаш умират от глад, и аз ги наблюдавам, докато се хранят. Елизабет никога не е изглеждала толкова добре. Щом излезе от убежището и се освободи от страха, тя разцъфна, както и знаех, че ще стане. Бузите ѝ са румени, очите ѝ искрят, а дрехите ѝ! Отново поглеждам невярващо дрехите ѝ: бродерията и броката, вшитите в плата скъпоценни камъни. Тези рокли са по-хубави от онези, които носех аз, когато бях кралица.

— Мили Боже, Елизабет — казвам аз. — Откъде си намираш роклите? Това е по-фино от всичко, което съм имала, когато бях кралица на Англия.

Очите ѝ се стрелват към моите и усмивката ѝ помръква. Сесили издава рязък сумтящ смях. Елизабет ѝ се нахвърля.

— Ти можеш да си затваряш устата. Разбрахме се.

— Елизабет!

— Майко, нямате представа как се държи тя. Не е годна да бъде придворна дама на една кралица. Не прави друго, освен да клюкарства.

— Е, момичета, изпратих ви в двора да се научите на елегантност, не да се карате като продавачки на риба.

— Питайте я дали се учи на елегантност! — прошепва високо Сесили. — Питайте Елизабет колко е елегантна.

— Със сигурност ще го сторя, когато разговаряме, а вие двете вече сте си легнали — казвам твърдо. — А това ще стане доста рано, ако не можете да разговаряте любезно помежду си — обръщам се от нея към Ан. — Е, Ан? — моята малка Ан вдига поглед към мен. — Залягаш ли над книгите си? И упражняваш ли се по музика?

— Да, почитаема майко — казва Ан покорно. — Но по Коледа ни организираха празник и аз отидох в двора в Уестминстър с всички останали.

— Тук имахме прасе-сукалче — казва важно Бриджет на по-големите си сестри. — И Катрин изяде толкова много марципан, че през нощта ѝ стана лошо.

Елизабет се засмива и тревожното изражение изчезва от лицето ѝ.

— Липсвахте ми, малки чудовища такива — казва тя нежно. — След вечеря ще посвиря, а вие можете да танцувате, ако искате.

— Или можем да играем карти — предлага Сесили. — В двора отново разрешиха картите.

— Кралят съвзе ли се от скръбта си? — питам я аз. — А кралица Ан?

Сесили стрелва с тържествуващ поглед сестра си Елизабет, която се изчервява като домат.

— О, съвзе се — казва Сесили: гласът ѝ потрепва от смях. — Изглежда доста възстановен. Всички сме напълно удивени. Не мислиш ли, Елизабет?

Търпението ми, което никога не е в състояние да понася дълго женската злоба, дори когато е проявена от собствените ми дъщери, в този момент се изчерпва.

— Достатъчно — казвам. — Елизабет, ела сега в личния ми кабинет. Вие, останалите, можете да вечеряте, а ти, Сесили, можеш да поразмишляваш върху поговорката, че една добра дума струва колкото дузина лоши.

Надигам се от масата и излизам устремено от стаята. Усещам неохотата на Елизабет, докато ме следва, а когато стигаме до стаята ми, тя затваря вратата и аз я питам простичко:

— Дъще, за какво е всичко това?

Само за миг тя изглежда, сякаш е готова да се съпротивлява, а после потреперва като хваната натясно кошута и казва:

— Толкова се нуждаех от съветите ти, но не можех да ти пиша. Трябваше да чакам да те видя. Смятах да изчакам до след вечеря. Не съм те измамила, почитаема майко…

Сядам и ѝ правя знак, че може да седне до мен.

— Става дума за моя чичо Ричард — казва тя тихо. — Той е… о, почитаема майко, той е всичко за мен.

Откривам, че седя съвсем неподвижно. Помръднали са единствено ръцете ми и аз ги стисвам, за да се накарам да мълча.

— Той беше толкова мил с мен, когато най-напред дойдохме в двора, после положи огромни усилия да се увери, че съм доволна от задълженията си като придворна дама. Кралицата е много мила, господарка, на която е много лесно да служиш, но той ме търси и ме пита как се чувствам — тя млъква рязко. — Попита ме дали ми липсваш и ми каза, че ще бъдеш добре дошла в двора по всяко време, а дворът ще те почита. Говореше за баща ми — казва тя. — Отбелязваше колко щял да се гордее баща ми с мен, ако може да ме види сега. Казваше, че приличам на него в някои отношения. О, майко, той е такъв прекрасен човек: не мога да повярвам, че той… че той…