Предполагам, че Станли, съпругът на Маргарет Боуфорт, е трябвало да говори крайно убедително, за да увери своя разтревожен монарх, че макар съпругата му да е бунтовница и заговорница, той самият дори за миг не е помислял за облагите, които може да получи, ако доведеният му син седне на трона. Но изглежда, че го е направил. Станли Sans Changer си запазва благоволението на узурпатора, а съпругата му Маргарет е затворница в собствения си дом, лишена от обичайните си слуги, със забрана да изпраща съобщения на когото и да е — особено на сина си — а земите, богатството и наследството са ѝ отнети. Но всички те са дадени на съпруга ѝ при условие, че той ще я държи под контрол.

За влиятелна и властна жена, тя не изглежда твърде обезсърчена от това, че нейният съпруг поема в собствените си ръце цялото ѝ богатство и всичките ѝ земи и я затваря като пленница в къщата ѝ, като се кълне, че тя никога няма да напише ново писмо и да подбуди друг заговор. Явно има основание да не губи кураж, защото ето че ми пише и отново заговорничи. Поради което мога да предположа, че Станли Sans Changer вярно и предано следва собствените си интереси, както навярно е правил винаги — като от една страна, обещава вярност на краля, а от друга, оставя съпругата си да заговорничи с бунтовниците.

Ваша светлост, скъпа сестро — защото именно така е редно да наричам вас, която сте майка на момичето, което ще ми бъде дъщеря и което ще бъде майка на децата на сина ми, — започва тя. Тя е цветиста в стила си на писане и темпераментна в живота. Върху писмото има размазано петно, сякаш очите ѝ са преливали от сълзи на радост при мисълта за сватбата на нашите деца. Поглеждам го с неприязън. Дори и да не я подозирах в най-коварно предателство, това нямаше да събуди у мен топли чувства.


С голяма тревога научавам от сина си, че вашият син Томас Грей е смятал да напусне неговия двор и се е наложило да го убедят да се върне там. Ваша светлост, скъпа сестро, какво ли става с вашето момче? Можете ли да го уверите, че интересите на вашето семейство и тези на моето са едни и същи и че той е любим приятел на моя син Хенри? Моля ви, умолявам ви, като любяща майка му наредете да понесе трудностите на изгнанието, за да бъдат после сигурни, че ще си получат заслужената награда, когато възтържествуват. Ако е чул нещо или се опасява от нещо, редно е да говори със сина ми Хенри Тюдор, който може да успокои ума му. Светът е пълен с клюки и Томас едва ли иска да изглежда като изменник или малодушен човек сега.

Не научавам нищо, понеже съм затворена под ключ, но разбирам, че тиранинът Ричард планира да вземе по-големите ви момичета в двора си. Умолявам ви да не ги пускате да заминат. На Хенри едва ли ще му се понрави годеницата му да е в двора на неговия враг, изложена на всякакви изкушения, а знам, че вие като майка сигурно изпитвате огромно отвращение при мисълта дъщеря ви да е в ръцете на човека, който уби двамата ви сина. Помислете си — да поставите момичетата си във властта на човека, който уби техните братя! Сигурно и на самите тях им е непоносимо дори да го гледат. По-добре да останете в убежище, отколкото да ги принуждавате да му целуват ръка и да живеят под господството на неговата съпруга. Знам, че и вие ще почувствате същото, което чувствам и аз: че това е невъзможно.

Най-малкото за свое собствено добро, наредете на момичетата си да останат с вас на тихо и спокойно място в провинцията, ако Ричард склони да ги освободи, или на спокойствие в убежището, ако откаже, до онзи Щастлив Ден, когато Елизабет ще бъде кралица на свой собствен двор и както ваша, така и моя възлюбена дъщеря.

Ваша най-вярна приятелка в целия свят, пленница също като вас, Лейди Маргарет Станли.

Занасям писмото на моята Елизабет и гледам как усмивката ѝ става все по-широка, докато откровено се разсмива.

— О, Боже мой, каква стара вещица! — възкликва тя.

— Елизабет! Това е бъдещата ти свекърва!

— Да, в онзи Щастлив Ден. Защо не иска да отидем в двора? Защо трябва да бъдем предпазвани от изкушение?

Вземам писмото обратно от нея и го препрочитам.

— Ричард ще знае, че си сгодена за Хенри Тюдор. Тюдор го обяви, така че всички знаят. Ричард знае, че по този начин роднините по сватовство на семейство Ривърс ще застанат на страната на Тюдор. Родът Йорк сега следва теб. Ти си нашата единствена наследница. В негов интерес ще бъде да отведе всички вас, момичетата, в двора и да ви омъжи изгодно за някои от собствените си близки и приятели. По този начин Тюдор отново е изолиран, а вие, наследниците на династията Йорк, ще сте омъжени в по-нископоставени семейства. Последното нещо, което лейди Маргарет иска, е ти да се омъжиш щастливо за някой красив лорд, оставяйки нейния Хенри да изглежда като глупак без годеницата си и без твоите поддръжници.

Тя свива рамене.

— Стига да се измъкнем оттук, с радост ще живея с вас в провинцията, почитаема майко.

— Знам — казвам. — Но Ричард иска вие, по-големите момичета, да бъдете в двора, където хората могат да виждат, че сте в безопасност, поверени на неговите грижи. Ще отидете ти, Сесили и Ан, а Бриджет и Катрин ще останат при мен. Той ще иска хората да знаят, че съм ви позволила да отидете при него, че според мен сте в безопасност под неговите грижи. А и аз бих предпочела да сте навън, част от живота на света, вместо затворени вкъщи.

— Защо? — пита тя, като обръща към мен сивите си очи. — Кажи ми. Не ми харесва как звучи това. Навярно кроиш нещо, почитаема майко, а не искам повече да бъда в центъра на кроежи.

— Ти си наследницата на династията Йорк — казвам простичко. — Винаги ще бъдеш в центъра на заговори.

— Но къде ще отидеш ти? Защо няма да дойдеш в двора с нас?

Поклащам глава.

— Не бих могла да понеса да видя онази кльощава сврака Ан Невил на моето място, да носи моите рокли, преправени, за да ѝ стават, с моите накити около мършавата ѝ шия. Не бих могла да ѝ направя реверанс като на кралица на Англия. Не бих могла да го сторя, Елизабет, дори не и за да си спася живота. А за мен Ричард никога няма да бъде крал. Аз видях един истински крал и го обикнах. Бях истинска кралица. За мен те са обикновени натрапници — не бих могла да ги понеса.

— Ще бъда поверена на Джон Несфийлд, който е наш пазач тук. Ще живея в имението му в Хийтсбъри и мисля, че това ще ми приляга много добре. Ти можеш да отидеш в двора и с другите момичета можете да усвоите малко дворцови маниери. Време е да се отделите от майка си и да излезете в света.

Тя идва при мен като малко момиче и ме целува.

— Ще ми хареса повече, отколкото да бъда затворница — казва тя. — Макар че ще е толкова странно да бъда далече от теб. Не съм се делила от теб през целия си живот. — После прави пауза. — Но няма ли да си самотна? Няма ли да ти липсваме твърде много?

Поклащам глава и я притеглям до себе си, за да прошепна:

— Няма да съм самотна, защото се надявам, че Ричард ще се прибере у дома. Надявам се да видя отново момчето си.

— А Едуард? — пита тя.

Срещам изпълнения ѝ с надежда поглед, без да отбягвам очите ѝ.

— Елизабет, мисля, че той е мъртъв, защото не проумявам кой би го отвел, без да ни каже. Мисля, че Бъкингам и Хенри Тюдор са наредили да бъдат убити и двете момчета, без да знаят, че сме скрили Ричард на безопасно място, като са смятали да си разчистят пътя към трона и да стоварят вината върху крал Ричард. Ако Едуард е жив, то дай Боже да успее да стигне до мен. На прозореца ми винаги ще има запалена свещ, за да осветява пътя му към дома, и вратата ми никога няма да се заключва, в случай че някой ден неговата ръка посегне към резето.

Очите ѝ са пълни със сълзи.

— Но вече не го очакваш?

— Не го очаквам — казвам аз.

Април 1484 г.

Новият ми дом, Хийтсбъри, се намира в красива част на страната, Уилтшър, в откритата хълмиста област на равнината Солсбъри. Джон Несфийлд е снизходителен пазач. Вижда ползата от това да бъде на страната на краля: няма истинско желание да играе ролята на моя бавачка. Щом се увери в безопасността ми и отсъди, че няма да се опитам да избягам, той замина при краля в Шериф Хътън на север, където Ричард е разположил големия си двор. Той си обзавежда дворец, който да може да се мери с Гринич, сред хората на север, които го уважават и обичат съпругата му, последната Невил.

Несфийлд нарежда да управлявам къщата му, както ми е угодно и аз много бързо се обграждам с мебелите и вещите, които поръчвам да ми донесат от кралските дворци. Имам истинска детска стая и учебна стая за момичетата. Отглеждам любимите си плодове в градините и съм купила няколко добри коня за конюшните.

След толкова много месеци в убежище се будя всяка сутрин с усещането за безкрайна наслада, че мога да отворя вратата и да изляза на въздух. Пролетта е топла и това да слушам птиците как пеят, да поръчам да ми доведат кон от конюшните и да изляза на езда е такава огромна радост, че се чувствам преродена. Слагам пачи яйца под кокошките и гледам как патетата се излюпват и щъпукат из двора. Смея се, когато ги виждам как тръгват към патешкото езеро, а кокошките кудкудякат сърдито на брега, боейки се от водата. Гледам жребчетата в малката заградена ливада до конюшнята и обсъждам с главния коняр от кои може да излязат добри ездитни коне и кои трябва да бъдат научени да теглят каруца. Излизам в пасбищата с пастира и виждам новите агънца. Говоря с краваря за теленцата и кога трябва да бъдат отбити от майките си. Превръщам се отново в онова, което бях някога — жена от английската провинция, чиито мисли са съсредоточени върху земята.

По-малките момичета почти полудяват от радост, че са освободени от своя затвор. Всеки ден ги хващам да правят нещо забранено — да плуват в бързата дълбока река, да се катерят по купите сено и да ги развалят, по ябълковите дървета, кършейки цветовете; да тичат по поляната, където е бикът, и да се втурват към портите, пищейки, когато бикът повдига едрата си глава и ги поглежда. Не мога да ги наказвам за такива изблици на радост. Те са като теленца, пуснати на полето за пръв път в живота си. Изпитват желание да лудуват и да тичат с всичка сила и не знаят какво да направят, за да изразят удивлението си от това колко високо е небето и колко широк — светът. Ядат два пъти повече, отколкото в убежището. Мотаят се из кухнята и врънкат готвачката за остатъци от храна, а млекарките с удоволствие им дават прясно избито масло, за да го мажат върху топлия хляб. Те отново са се превърнали в безгрижни деца, вече не са затворници, които се страхуват дори от самата светлина.