Филипа Грегъри - Бялата кралица

* * *

Отмъщението на крал Ричард се стоварва тежко върху лордовете и водачите на бунта: той прощава на по-нисшестоящите мъже, задето са били подведени. Открива, че Маргарет Боуфорт, съпругата на неговия съюзник лорд Станли, е била основна фигура в заговора, посредница на сина си и Бъкингамския херцог, и я отпраща в дома на съпруга ѝ, като нарежда да я държат под око. Съюзниците ѝ — епископ Мортън и д-р Луис — бягат от страната. Синът ми Томас Грей е успял да се измъкне и се намира в двора на Хенри Тюдор в Бретан. Това е двор от млади мъже, бунтовници, изпълнени с надежди, амбиция и страст.

Крал Ричард роптае срещу моя син Томас Грей, обявявайки го за бунтовник и прелюбодеец, сякаш измяната и любовта са еднакво големи престъпления. Повдига срещу него обвинение в измяна и определя цена за главата му. Томас ми пише от Бретан и ми съобщава, че ако Хенри Тюдор бе успял да слезе на суша, бунтът със сигурност е щял да се обърне в наша полза. Флотилията им е била разпръсната от бурята, която Елизабет и аз призовахме да се стовари върху Бъкингам. Младият човек, който каза, че идва да ни спаси, насмалко не се удавил. Томас не се съмнява, че Хенри Тюдор може да събере армия, достатъчно голяма да победи дори един принц на Йорк. Съобщава ми, че Хенри ще дойде отново в Англия, веднага щом зимните бури утихнат и че този път ще победи.

И ще се настани на трона, — пиша на сина си. — Той вече не се опитва да се преструва, че се сражава за наследството на синовете ми.

Синът ми отговаря:

Не, Хенри Тюдор не се сражава за никого освен за себе си и вероятно винаги е постъпвал така, и винаги ще го прави. Но принцът, както той нарича себе си, ще донесе короната на рода Йорк, защото ще се ожени за Елизабет и ще я направи кралица на Англия, а синът им ще бъде крал на Англия.

Твоят син трябваше да бъде крал на Англия — пише Томас. — Но дъщеря ти все още може да бъде кралица. Да кажа ли на Хенри, че Елизабет ще се омъжи за него, ако той победи Ричард? Така ще доведем на негова страна всичките си кръвни сродници и роднини по сватовство, а не мога да си представя какво бъдеще ще имате ти и моите полусестри, докато узурпаторът Ричард е на престола, и докато се криете в убежище.

Пиша в отговор:

Кажи му, че все още държа на обещанието, което дадох на майка му, лейди Маргарет. Елизабет ще стане негова съпруга, когато той победи Ричард и седне на трона на Англия. Нека Йорк и Ланкастър станат едно, и нека войните свършат.

Поколебавам се за миг и добавям бележка.

Попитай го дали майка му знае какво е станало с моя син Едуард.

Изчаквам до последната седмица от годината, до най-тъмната нощ от годината, а после чакам най-тъмния час, между полунощ и един, и тогава вземам свещ, намятам топла пелерина върху зимната си рокля и потропвам на вратата на Елизабет.

— Отивам сега — казвам ѝ. — Искаш ли да дойдеш?

Тя е готова. Държи свещ и си е сложила пелерината, с качулка, спусната напред върху светлите ѝ коси.

— Да, разбира се. Тази загуба е и моя — казва тя. — Аз също искам отмъщение. Онези, които убиха брат ми, ме поставиха с една стъпка по-близо до трона, отдалечиха ме с една стъпка от живота, който можех да си изградя, и ме тласнаха в сърцето на опасността. За което също не изпитвам към тях благодарност. А брат ми беше сам и беззащитен, далеч от нас. Само човек, направен от камък, би могъл да убие нашия принц и онзи беден малък паж. Който и да го е сторил, си е заслужил проклятието. Ще го прокълна.

— Проклятието ще се пренесе и върху сина му — предупреждавам я, — а сетне и върху неговия син. Ще сложи край на рода им.

В светлината на свещта, очите ѝ проблясват в зелено като на котка.

— Така да бъде — казва тя, както казваше баба ѝ Жакета, когато изричаше проклятие или благословия.

Тръгвам първа и ние минаваме през безмълвната крипта, надолу по каменните стълби до катакомбите, а после отново надолу, по нов ред студени каменни стълби, леденостудени и влажни под краката ни, докато чуваме лекото плискане на реката при шлюза.

Елизабет отключва желязната врата и заедно я дръпваме да се отвори. Реката е придошла, водата се е надигнала високо като при зимното пълноводие, тъмна и лъскава като стъкло, движеща се бързо покрай нас в тъмнината на нощта. Но това е нищо в сравнение с бурята, която Елизабет и аз призовахме, за да попречим на Бъкингам и Хенри Тюдор да влязат в Лондон. Само ако знаех, че някой идва да отведе сина ми онази нощ, щях да се кача на лодка в този потоп, и да отида при него. Щях да отплавам по дълбоките води, за да го спася.

— Как ще го направим? — Елизабет трепери от студ и от страх.

— Нищо няма да правим — отвръщам аз. — Просто ще кажем на Мелузина. Тя е наша прародителка, тя е наша съветница, ще почувства загубата на нашия син и наследник, както я чувстваме ние. Ще открие онези, които ни го отнеха, и в замяна ще отнеме техния син.

Разгъвам парче хартия от джоба си и го давам на Елизабет.

— Прочети го на глас — казвам ѝ. Държа двете свещи, докато тя го чете на бързо движещите се води.

— „Знай следното: че нашият син Едуард бе в Лондонския Тауър, държан там в плен най-вероломно от своя чичо Ричард, сега наричан крал. Знай това: че ние му дадохме спътник, едно клето момче, което представихме за нашия втори син Ричард, а самия Ричард изпратихме благополучно във Фландрия, където ти бдиш над него от водите на реката Шелда. Знай, че някой или е дошъл и е отвел нашия син Едуард, или го е убил в леглото му, но, Мелузина, ние не можем да го намерим и не ни дадоха тялото му. Не можем да узнаем кои са убийците му и не можем да ги изправим на съд, нито пък, ако момчето ни е още живо, можем да го намерим и да го доведем у дома при нас“ — гласът ѝ потрепва за миг, а аз трябва да забия нокти в дланите си, за да не се разплача.

— „Знай това: че няма да бъде въздадена справедливост за тази злина, която някой ни причини, затова се обръщаме към теб, наша Майко Повелителко, и пред твоите мрачни дълбини изричаме това проклятие: нека ти отнемеш първородния син на онзи, който ни лиши от нашия. Нашето момче ни бе отнето, когато още не беше мъж, още не беше крал — макар да беше роден да бъде и двете. Затова погуби сина на неговия убиец, докато е още само момче, преди да стане мъж, преди да поеме владенията си. А сетне погубѝ и неговия внук и когато го погубиш, по смъртта му ще разберем, че това е дело на нашето проклятие и е възмездие за загубата на нашия син.“

Тя свършва да чете и очите ѝ са пълни със сълзи.

— Сгъни го като книжна лодка — казвам.

Тя охотно взема листа и прави съвършена миниатюрна лодка: момичетата правят книжни лодки още откакто за пръв път бяхме затворени като в капан тук до реката.

Подавам ѝ свещта.

— Запалѝ я — прошепвам и тя поднася сгънатата книжна лодка в пламъка на свещта, така че носът да се подпали. — Пусни я в реката — казвам и тя взема пламтящата лодка, и я поставя внимателно върху водата.

Лодката се поклаща, пламъкът потрепва, когато вятърът подухва към него, но после се разгаря. Бързото течение на водата поема лодката и тя се обръща, и вихрено се отдалечава. За миг я виждаме — пламък върху отражение на пламък, проклятието и огледалният му образ, събрани върху тъмното течение, а после бързо движещата се речна вода ги завихря и отнася, ние се взираме в чернотата, а Мелузина вече е чула думите ни и е отнесла нашето проклятие в своето водно кралство.

— Готово — казвам, извръщам се от реката и задържам шлюза отворен за нея.

— Това ли е всичко? — пита тя, сякаш е очаквала да отплавам надолу по течението на реката в черупка от раковина.

— Това е всичко. Това е всичко, което мога да направя, сега, когато съм кралица без кралство, с изчезнали синове. Всичко, което мога да направя сега, е да пожелавам злото на враговете си. Но Бог ми е свидетел — правя го.

Устройвам веселие заради моите момичета. Изпращам Джема да им купи нов брокат и шием нови рокли, а за коледния ден те носят като корони на главите си последните диаманти от кралската съкровищница. Победеното графство Кент щедро ни изпраща хубав скопен петел, вино и хляб за коледното ни пиршество. Ние сами сме си коледари, сами сме си пътуващи актьори, сами си устройваме гуляи. Когато най-сетне слагам момичетата в леглата, те са щастливи, сякаш са забравили кралския двор на Йорк по Коледа, когато всички посланици казваха, че никога не са виждали по-богат и пищен двор и баща им беше крал на Англия, а майка им — най-красивата кралица, която страната бе виждала някога.

Дъщеря ми Елизабет седи до късно с мен пред огъня, като чупи орехи и хвърля черупките в разжарените въглени и те припламват и пращят.

— Твоят вуйчо Томас Грей ми пише, че Хенри Тюдор смята да се обяви за крал на Англия и твой годеник в катедралата на Рен днес. Би трябвало да те поздравя — казвам аз.

Тя се обръща и ми се усмихва весело.

— Аз съм една многократно омъжвана жена — казва тя. — Бях сгодена за племенника на Уорик, а после — за престолонаследника на Франция, помниш ли? Вие с баща ми ме наричахте Дофина, вземах допълнителни уроци по френски и се мислех за много велика. Бях предопределена да бъда кралица на Франция, сигурна бях в това, и въпреки всичко погледни ме сега! Затова мисля, че ще изчакам Хенри Тюдор да слезе на суша, да проведе своята битка, да короняса себе си за крал и сам да ми направи предложение, и едва тогава ще се смятам за сгодена.

— И въпреки това време ти е да се омъжиш — казвам почти на себе си, като си спомням как се изчерви, когато чичо ѝ Ричард каза, че е пораснала толкова много, та едва я познал.