Филипа Грегъри - Бялата кралица

На мнимия крал Ричард, ужасѐн от измяната на своя голям приятел и човека, когото бе издигнал до поста на главнокомандващ, му е нужен само миг да осъзнае, че войската, събрана от Бъкингамския херцог, е достатъчна да победи и два пъти войниците, които го охраняват. Той трябва да събере армия, нареждайки на всички здрави мъже в Англия да се притекат на негова страна, изисквайки от тях да покажат верността, която му дължат като на техен крал. Повечето се вдигат в негова подкрепа, макар и бавно. Норфолкският херцог е потушил бунта в южните графства. Той е сигурен, че Лондон е в безопасност, но не се съмнява, че Бъкингам събира войска в Уелс и че Хенри Тюдор ще доплава от Бретан, за да се присъедини към него там. Ако Хенри доведе хиляда души, бунтовниците и армията на краля ще бъдат равностойни противници и никой няма да се осмели да предполага какъв ще е изходът. Ако доведе по-голям брой, Ричард ще се бори за оцеляването си при твърде неравностойни шансове и срещу армия, водена от Джаспър Тюдор, един от най-големите пълководци, които родът Ланкастър някога е имал.

Ричард потегля към Ковънтри и държи лорд Станли — съпруг на лейди Маргарет и пастрок на Хенри Тюдор — неотлъчно до себе си. Синът на Станли, лорд Стрейндж, не може да бъде открит вкъщи. Слугите му казват, че е събрал огромна армия от свои васали и арендатори и потегля да служи на господаря си. Тревогата на Ричард е в това, че никой не знае кой е този господар.

Ричард повежда войската си южно от Ковънтри, за да препречи пътя на коварния си приятел Бъкингам към нашите разбунтувани сили в южните графства. Според неговия план Бъкингам ще пресече река Севърн, за да влезе в Англия, и няма да намери съюзници, а вместо това — кралската армия, която го чака мрачно в поройния дъжд.

Войските се придвижват бавно надолу по разпенената кал на пътищата. Водата е отнесла мостовете и те трябва да изминават допълнителни километри, за да намерят брод. Конете на офицерите и конната стража затъват до гърди в дълбока кал, която заплашва да ги погълне; мъжете вървят със сведени глави, подгизнали до кости, а нощем, когато отдъхват, не могат да запалят огньове, понеже всичко е мокро.

С мрачно изражение, Ричард ги подтиква да продължават. До известна степен го радва мисълта, че човекът, когото обичаше и на когото се доверяваше повече, отколкото на всички други, Хенри Стафорд, херцог Бъкингам, също си проправя с усилие път през калта, през придошли реки, през непрестанен дъжд. Това време трябва да е доста лошо за набиране на бунтовници, мисли си Ричард. Това време трябва да е лошо за младия херцог, който не е опитен във военните кампании като Ричард. Това време сигурно е лошо за човек, който зависи от отвъдморски съюзници. Едва ли Бъкингам се надява, че Хенри Тюдор е потеглил на плаване в такива бури и няма да успее да получи вест за войските на Ривърс в южните графства.

После кралят научава добри новини. Бъкингам не само се е сблъскал с поройния дъжд, който така и не спира, той е постоянно атакуван от фамилията Вон в Уелс. Тази територия е тяхна и не обичат младия херцог. Той се е надявал, че те ще го оставят да се вдигне на бунт срещу Ричард, може би дори ще го подкрепят. Но те не са забравили, че именно той отдели Томас Вон от неговия господар, младия крал, и го екзекутира. На всеки завой на пътя има по половин дузина от тях, с насочени пушки, готови да стрелят по първата редица от мъже и да избягат. При всяка долина има скрити в дърветата мъже, които мятат камъни, пускат стрели, хвърлят дъжд от копия надолу през дъжда в изоставащата войска на Бъкингам, докато мъжете осъзнават, че дъждът и копията са едно и също и че се бият с враг, подобен на водата, от който няма измъкване, и който връхлита безмилостно, и не спира дори за миг.

Бъкингам не може да изпрати вестоносците си да влязат в Уелс, за да доведат уелсци, които са верни на Тюдорите. Съгледвачите му биват покосени още в мига, когато се отдалечават от главната колона, така че армията му не може да увеличи числеността си с опитни бойци, както му е обещала лейди Маргарет. Вместо това, всяка нощ и при всяко спиране, и дори посред бял ден, неговите хора се измъкват и бягат. Казват, че той е злощастен предводител и че неговата кампания ще бъде унищожена. Всеки път, когато се строяват за поход, те са по-малобройни: той вижда, че колоната по залятия от водата път вече не се простира надалеч. Когато язди нагоре и надолу по протежение на колоната, насърчавайки мъжете, обещавайки им победа, те не го поглеждат в очите. Стоят със сведени глави, сякаш неговата бодра реч и барабаненето на дъжда са един и същ безсмислен шум.

Бъкингам няма как да знае, но се досеща, че Хенри Тюдор, съюзникът, когото той възнамерява да предаде, също е победен от водната стена, която така и не спира. Той е заклещен в пристанището от същата буря, чийто вятър отблъсква армията на Бъкингам. Хенри Тюдор има пет хиляди наемници — огромна войска, непобедима войска, платена и въоръжена от херцога на Бретан — достатъчно, за да превземе Англия сам. Той има рицари и коне, и оръдия, и пет кораба: експедиция, която не може да се провали — ако не броим вятъра и поройния дъжд. Корабите се мятат и отклоняват от курса си: дори подслонени в пристанището, те се мятат и опъват въжетата, с които са завързани. Мъжете, наблъскани вътре за краткото плаване през Английско море, повръщат от морска болест, измъчени и страдащи в трюма. Хенри Тюдор кръстосва по кея като лъв в клетка, търсейки с поглед пролука в облаците, промяна във вятъра. Пороят се лее безжалостно върху меднокосата му глава. Хоризонтът е почернял от още дъждовни облаци, вятърът вее близо до брега, и разтърсва корабите му, притиснати към пристанищните стени.

Точно отвъд морето, знае той, се решава съдбата му. Ако Бъкингам победи Ричард без него, Хенри е наясно, че няма да има шанс да заеме трона. Един узурпатор ще бъде заменен с друг, а той все така ще бъде в изгнание. Трябва да участва в битката и да убие онзи, който излезе победител. Знае, че трябва да отплава веднага, но не може да опъне платна: дъждът се лее поройно. Той не може да отиде никъде.

Бъкингам не може да знае това: той не знае нищо. Животът му се е свел до продължителен поход в пороен дъжд и всеки път, щом погледне назад през рамо, зад него има все по-малко и по-малко войници. Те са изтощени, от дни не са яли топла храна, препъват се в кал до колене, а когато той им казва: „Скоро ще бъдем на брода, на брода към Англия и към сушата, слава Богу“, те кимат, но не му вярват.

Пътят им минава по един завой към брода на река Севърн, където водите са достатъчно плитки и широки, та армията да влезе в Англия и да се изправи срещу врага си, вместо да се бори с природните стихии. Всички познават този брод — Бъкингам го обещава от цели мили насам. Речното корито е твърдо и каменисто, твърдо като път, а водата навсякъде е само по няколко сантиметра дълбока. Хората пресичат на това място на път към Уелс и на връщане вече от векове: това е входът към Англия. Откъм уелската страна на реката има хан, а откъм английската страна — малко селце. Те очакват, че бродът ще е залят от водата, че реката ще е станала по-дълбока. Може би на прага на хана дори ще има торби с пясък, но когато чуват рева на водите, спират като един човек, в пълен ужас.

Брод няма. Не се вижда суша. Ханът в Уелс е залят от водата, селото в далечния край е напълно изчезнало. Няма дори река: тя е излязла така бурно от бреговете си, че сега е езеро, водна пустош. Те не виждат другия бряг, брега на Англия. Дори не виждат долно и горно течение. Това вече не е река, а вътрешно море с вълни и собствени бури. Водата е превзела сушата, погълнала я е, сякаш тя никога не е съществувала. Това не е Англия или Уелс, това е вода, тържествуваща вода. Водата е превзела всичко и никой човек няма да дръзне да я предизвика.

Със сигурност никой не може да я пресече. Те напразно търсят с поглед познати ориентири, пътеката, която се спускаше във водните плитчини, но тя е дълбоко под водата. На някои им се струва, че виждат нещо в течението, и с потръпване осъзнават, че това са корони на дървета. Реката е удавила цяла гора: самите дървета на Уелс като обезумели се мъчат да си поемат въздух. Светът не е същият като някога. Армиите не могат да се срещнат: водата се е намесила и е завладяла всичко. Бунтът на Бъкингам е приключил.

Бъкингам не казва нито дума; не издава никаква заповед. Прави лек жест с ръка, сякаш се предава; махва с вдигната нагоре длан: не към войниците си, а към този потоп, който го е унищожил. Сякаш признава победата на водата, на силата на водата. Обръща коня си и се отдалечава от огромните ѝ разбунени дълбини, а войниците му го оставят да си отиде. Те знаят, че всичко е приключило. Знаят, че бунтът е приключен, потушен от водите на Англия, надигнали се, сякаш призовани от самата богиня на водата.

Тъмно е, почти единайсет часът. Коленичила съм за молитва преди сън до леглото, когато чувам леко почукване на голямата външна врата. Сърцето ми мигом подскача, мигом си помислям за сина си Едуард, за сина си Ричард, мигом си помислям, че те са се върнали у дома при мен. С усилие се изправям на крака, намятам пелерина върху нощницата си, покривам косата си с качулката и изтичвам до вратата.

Долавям, че сега улиците са тихи, макар че цял ден бяха изпълнени с оживление заради завръщането на крал Ричард в Лондон и неспирно се говореше по какъв начин ще отмъсти той на бунтовниците; дали ще наруши правото на убежище и ще тръгне срещу мен сега, когато разполага с доказателства, че съм вдигнала страната на бунт срещу него. Той знае това, познава и съюзниците, които избрах: лейди Маргарет и вероломния херцог Бъкингам.

Никой не може да ми каже дали моите сродници са в безопасност, пленени или мъртви: моите трима обични братя и синът ми Томас Грей, които тръгнаха с бунтовниците в Хампшър и Кент. Чувам всякакви слухове: че са избягали да се присъединят към Хенри Тюдор в Бретан, че са били намерени мъртви в някаква нива, че са екзекутирани от Ричард, че са станали изменници и са се присъединили към него. Както всички в страната, и аз трябва да чакам достоверни новини.