Дали Хенри Тюдор ще бъде достатъчно коравосърдечен да влезе в Тауър, заявявайки, че идва като спасител, да удуши две момчета и да излезе навън с ужасната вест, че принцовете, за които храбро се е борил, са мъртви? Възможно ли е той и големият му приятел и съюзник Бъкингам да поделят кралството помежду си: Хенри Тюдор да вземе полагащото му се по силата на титлата Уелски принц владение в Уелс, а Бъкингам да вземе Севера? Или, ако Бъкингам загине в битка, дали Хенри няма да е безспорният наследник на трона? Дали майка му ще изпрати слугите си в Тауър, не за да спасят момчето ми, а за да го задушат, докато спи? Би ли събрала сили да стори това — тази набожна и свята жена? Дали заради сина си би приела всичко, дори смъртта на моя? Не знам. Не мога да знам. Мога да съм уверена единствено в това, че дори сега, докато потеглят да се сражават в името на принцовете, херцогът и лейди Маргарет разнасят мълвата, че според тях принцовете вече са мъртви, а нейният съюзник уж случайно се изпуска да каже, че двете момчета са убити, докато са спели. Единственият, който не подготвя света да скърби за смъртта им, единственият, който няма облага от тяхната смърт, е онзи, когото смятах за свой смъртен враг: Ричард Глостър.

Изминава цял ден, докато успея да преценя в колко голяма опасност се намирам, и дори когато идва време за вечеря, не мога да съм сигурна в нищо. Възможно е животът на сина ми да зависи от това кого чувствам като свой враг и на кого се доверявам като на приятел и въпреки това не мога да съм сигурна. Намекът ми — че поне синът ми Ричард е в безопасност и далече от Тауър — би трябвало да накара всеки убиец да се поколебае: надявам се, че съм си откупила малко време.

Следобеда пиша на братята си, които набират войници в южните графства на Англия, за да ги предупредя за този заговор, който може би се мъти, както змия мъти яйцата си, в рамките на нашия заговор. Казвам, че Ричард все още е наш враг, но че неговото зложелателство може да се окаже нищо в сравнение с опасността, каквато представляват нашите съюзници. Разпращам вестоносци, без да съм сигурна дали изобщо ще стигнат до братята ми, нито дали ще стигнат до тях навреме. Но казвам ясно:

Сега смятам, че безопасността на синовете ми и моята собствена, зависи от това Бъкингамският херцог и неговият съюзник Хенри Тюдор да не стигнат до Лондон. Ричард е наш враг и узурпатор, но вярвам, че ако Бъкингам и Тюдор влязат в Лондон като победители, те ще дойдат като наши убийци. Трябва да спрете похода на Бъкингам. Каквото и да правите, трябва да стигнете до Тауър преди него и преди Хенри Тюдор и да спасите нашето момче.

Тази нощ заставам на прозореца с изглед към реката и слушам. Елизабет отваря вратата на спалнята, където спят момичетата, и идва да застане зад мен: младото ѝ лице е мрачно.

— Какво става сега, майко? — пита тя. — Моля ви, кажете ми. Стоите заключена цял ден. Лоши вести ли получихте?

— Да — казвам. — Кажи ми, чувала ли си реката да пее, както пееше в онази нощ, когато брат ми Антъни и синът ми Ричард Грей умряха?

Погледът ѝ се отдръпва от моя.

— Елизабет?

— Не както онази нощ — уточнява тя.

— Но чуваш нещо?

— Много слабо — казва тя, — много тихо, приглушено пеене като приспивна песен, като оплакване. Ти не чуваш ли нищо?

Поклащам глава.

— Не, но съм изпълнена със страх за Едуард.

Тя идва и слага ръка върху моята.

— Нова опасност ли заплашва клетия ми брат, дори в този миг?

— Така смятам. Мисля, че Бъкингамският херцог ще се обърне срещу нас, ако спечели тази битка срещу мнимия крал Ричард. Писах на вуйчовците ти, но не зная дали могат да го спрат. Бъкингамският херцог има голяма армия. Придвижва се по протежение на река Севърн в Уелс, а после ще влезе в Англия и аз не знам какво бих могла да направя. Не знам какво мога да направя оттук, за да опазя сина си в безопасност от него, да опазя всички ни от него. Трябва да му попречим да стигне до Лондон. Ако мога да го подмамя в капан в Уелс, ще го направя.

Тя придобива замислено изражение и отива до прозореца. Влажният въздух от реката полъхва в задушните стаи.

— Иска ми се да завали — казва тя безцелно. — Толкова е горещо. Толкова ми се иска да завали.

Хладен бриз повява с тих шепот в стаята, сякаш в отговор на желанието ѝ, а после се чува тихото потропване на дъждовни капки по обрамчените с олово стъкла на отворения прозорец. Елизабет разтваря прозореца по-широко, за да може да види небето и тъмните облаци, които се задават, тласкани от вятъра, надолу по речната долина.

Отивам да застана до нея. Виждам как дъждът пада по тъмната вода на реката — тлъсти дъждовни капки, които образуват първите няколко кръга като мехурчетата, вдигнати от някоя риба, а после още и още, докато гладката като коприна речна повърхност се покрива с падащи дъждовни капки, а после бурята връхлита толкова силно, че не виждаме нищо освен вихър от падаща вода, сякаш самите небеса се разтварят и се изсипват върху Англия. Засмиваме се и затваряме прозореца, за да се предпазим от бурята, по лицата и ръцете ни вече се стича вода, преди да успеем да спуснем резето. А после отиваме в другите стаи, затваряме прозорците и залостваме капаците срещу пороя, който се лее навън, сякаш моята скръб и тревога са буря, разразила се над Англия.

— Този дъжд ще донесе потоп — предричам и дъщеря ми кимва мълчаливо.

Вали цяла нощ. Елизабет спи в леглото ми, както правеше някога като дете, и ние лежим на топло и сухо, и слушаме потрепването на капките. Чуваме постоянното удряне на дъждовните струи в прозореца и плискането на реката. После канавките започват да преливат и водата от покривите потича със звук като от бълбукащи водоскоци, а ние заспиваме като две водни богини под звука на пороен дъжд и прииждаща вода.

Когато се събуждаме на сутринта, е тъмно почти като нощ и още вали. Настъпил е приливът, Елизабет слиза до шлюза и казва, че водата се е вдигнала над стъпалата. Всички плавателни съдове по реката са оставени на котва заради лошото време, а малобройните гребни лодки, които се осмеляват да излязат по търговски дела, се управляват от мъже, сгърбени срещу вятъра, с чували на главите, лъснали от дъжда. Момичетата прекарват сутринта на прозорците, докато гледат как преминават подгизналите лодки. Те се движат по-високо от обикновено, докато реката се пълни и започва да приижда, а после всички малки лодки са прибрани и завързани на кея или извлечени на суша — реката продължава да приижда и теченията са твърде силни. Палим огън, за да се стоплим в бурния ден; тъмно и влажно е като през ноември и аз играя карти с момичетата, и ги оставям да печелят. Как обичам звука на този дъжд.

Елизабет и аз заспиваме прегърнати, заслушани във водата, която се излива от покрива на абатството и пада като водопад върху настилката. В ранните часове на утринта започвам да долавям капещия звук на дъжд, който се процежда през плочестия покрив, и ставам, за да наклада отново огъня и да сложа съд, който да улавя капещата дъждовна вода. Елизабет отваря капака на прозореца и казва, че вали по-силно от всякога: изглежда, че ще вали цял ден.

Момичетата си играят на Ноевия ковчег, Елизабет им чете историята от Библията, а после подготвят жива картина с играчките си и с грубо напълнени възглавници, които изпълняват ролята на двойките животни. Ковчегът е преобърнатата ми маса, с чаршафи, завързани по протежение на краката ѝ. Позволявам им да вечерят в „ковчега“ и преди лягане ги успокоявам, че големият Потоп на Ной се е случил много, много отдавна и че Бог няма да прати друг, дори не и като наказание за коварство. Този дъжд няма да стори нищо, освен да задържи лошите мъже в къщите им, където те не могат да сторят нищо лошо. Един потоп ще задържи всички лоши мъже далече от Лондон и ние ще бъдем в безопасност.

Елизабет ме гледа с лека усмивка, а след като момичетата си лягат, взема свещ и слиза долу през катакомбите, за да види колко се е вдигнала речната вода.

Казва, че се е надигнала много повече от когато и да било преди. Смята, че ще залее коридора към стълбите — ще се надигне с няколко фута. Ако скоро не спре да вали, ще се вдигне дори по-високо. Не сме застрашени — до реката се слиза по два реда каменни стъпала — но бедните хора, които живеят по речните брегове, сигурно събират нещата си и оставят домовете си на водата.

На другата сутрин Джема влиза при нас, вдигнала нагоре роклята си, в кал до колене. Улиците в ниското са наводнени и водата отнася цели етажи от къщи, а нагоре срещу течението има разрушени мостове и откъснати от света села. Никой досега не е виждал такъв дъжд през септември, а той все още не спира. Джема казва, че на пазара няма пресни храни, тъй като много от пътищата са отнесени от водата и фермерите не могат да докарат стоката си. Хлябът е по-скъп поради липсата на брашно, а някои пекари не могат да запалят пещите си, защото имат само мокри дърва. Джема казва, че тази нощ ще остане при нас — страхува се да си тръгне през наводнените улици.

На сутринта още вали и момичетата, застанали отново на прозореца, съобщават за странни гледки. Бриджет се уплашва от една удавена крава, която се носи под прозореца, преобърната каруца е била завлечена във водите. Покрай нас се носят греди от някаква сграда, които потопът подмята и преобръща отново и отново, и чуваме тупването, когато нещо тежко се удря в стъпалата на шлюза. Тази сутрин шлюзът служи като вход единствено за водата: коридорът е наводнен и виждаме само най-горната част на железните части и късче дневна светлина. Реката сигурно се е вдигнала поне с десет фута, а приливът ще напълни с вода катакомбите и ще залее спящите мъртъвци.

Не гледам в очакване да видя пратеник от братята ми. Не очаквам някой да успее да се добере от западните графства до Лондон в такова време. Но не е нужно да получавам вести от тях, за да знам какво става. Реките са се надигнали срещу Бъкингам, приливът се е устремил срещу Хенри Тюдор, дъждът се излива върху техните армии, водите на Англия са придошли, за да защитят своя принц.