— Но се надявам, че делото още не е сторено, и се надявам да го предотвратя.

Той кимва.

— Уви, боя се, че може би сме твърде закъснели, и че вече сме ги изгубили. Ваша светлост, скърбя за вас с цялото си сърце.

— Благодаря ви за съчувствието — казвам въздържано. Слепоочията ми пулсират. Не мога да мисля. Сякаш гледам към змията, а тя отвръща на погледа ми.

— Дай Боже този бунт да унищожи чичото, който можа да стори подобно нещо. Бог ще бъде на наша страна срещу такъв Ирод.

— Ако наистина е бил Ричард.

Той ме поглежда внезапно, сякаш това го стряска, макар да изглеждаше напълно способен да понесе мисълта за убийство на деца.

— Кой друг би могъл да стори такова нещо? Кой друг би имал облага от това? Кой уби сър Уилям Хейстингс и брат ви, и другия ви син? Кой е убиецът на вашите близки и ваш най-лош враг, ваша светлост? Не може да подозирате никой друг!

Усещам как се разтрепервам и сълзите започват да идват: те изгарят очите ми.

— Не знам — казвам колебливо. — Просто изпитвам увереност, че момчето ми не е мъртво. Щях да знам, ако беше загинал. Една майка би разбрала това. Попитайте лейди Маргарет: тя щеше да знае, ако нейният Хенри е мъртъв. Една майка знае. А и във всеки случай, поне моят Ричард е в безопасност.

Той захапва стръвта и виждам реакцията му — виждам как в кроткия му поглед проблясва шпионската искрица.

— О, нима? — пита подканващо.

Казала съм достатъчно.

— И двамата са в безопасност, поне така се надявам — поправям се. — Но кажете ми — защо вие сте толкова сигурен, че са мъртви?

Той внимателно слага ръка върху моята.

— Не исках да ви натъжавам. Но никой не ги е виждал, откакто мнимият крал замина от Лондон, а както херцогът, така и лейди Маргарет вярват, че е наредил да ги убият, преди да тръгне. Никой от нас не можеше да направи нищо, за да ги спаси. Когато обсадихме Тауър, вече са били мъртви.

Издърпвам ръката си от успокояващата му хватка и я вдигам към пулсиращото си от болка чело. Иска ми се да можех да мисля ясно. Спомням си, Лайънъл ми каза, че чул как слугите викат да отведат момчетата по-навътре в Тауър. Спомням си как ми каза, че само вратата го деляла от Едуард. Но защо му е на д-р Луис да ме лъже?

— Нямаше ли да е по-добре за каузата ни, ако херцогът си беше мълчал? — питам. — Приятелите, семейството и съюзниците ми набират мъже, за да спасят принцовете, но херцогът им казва, че те вече са мъртви. Защо моите хора биха се вдигнали на оръжие, ако техният принц е мъртъв?

— Със същия успех могат да го научат сега, както и по-късно — казва той, без да се поколебае нито за миг, сякаш е подготвен за този въпрос.

— Защо? — питам. — Защо да узнават сега, преди битката?

— За да узнаят всички, че именно мнимият крал е дал заповедта — казва той. — За да може вината да бъде стоварена върху херцог Ричард. Вашите хора ще се вдигнат да отмъстят.

Не мога да мисля, не мога да проумея защо това има значение. Долавям лъжа някъде в тези думи, но не мога да я посоча точно. Нещо не е наред, убедена съм.

— Но кой би се усъмнил, че именно крал Ричард е наредил да ги убият? Както казвате — нали той уби други мои сродници. Защо да разгласяваме страховете си сега и да объркваме хората си?

— Никой не би се усъмнил в това — уверява ме той. — Никой друг освен Ричард не би сторил подобно нещо. Никой друг не би имал полза от такова престъпление.

Скачам на крака във внезапен пристъп на нетърпение, събарям масата и преобръщам свещника.

— Не разбирам.

Той посяга да улови свещта, пламъкът потрепва и хвърля ужасна сянка върху дружелюбното му лице. За миг той изглежда така, както в мига, когато го видях за първи път, когато Сесили дойде да ми каже, че Смъртта е на вратата. Ахвам уплашено и се отдръпвам от него, докато той внимателно поставя свещта отново на масата и се изправя, както е редно, тъй като аз, вдовстващата кралица, стоя права.

— Можете да си вървите — казвам без връзка с всичко, казано досега. — Простете ми, разстроена съм. Не зная какво да мисля. Можете да ме оставите.

— Да ви дам ли някаква отвара, за да ви помогне да заспите? Толкова съжалявам за скръбта ви.

— Не, сега ще заспя. Благодаря ви за компанията — поемам си дъх. Отмятам косата от лицето си. — Вие ме успокоихте с мъдростта си. Сега съм спокойна.

Той изглежда озадачен.

— Но аз не съм казал нищо.

Поклащам глава. Нямам търпение да си тръгне.

— Вие споделихте тревогите ми, а това е постъпка на приятел.

— Първата ми работа тази сутрин ще бъде да се видя с лейди Маргарет и да ѝ кажа за страховете ви. Ще я помоля да постави свои хора в Тауър, за да научат новини за синовете ви. Ако са живи, ще намерим хора да ги пазят. Ще ги опазим.

— Поне Ричард е в безопасност — отбелязвам отново непредпазливо.

— В по-голяма безопасност от брат си?

Усмихвам се като жена, която си има тайна.

— Докторе, ако имахте два редки скъпоценни камъка и се опасявахте от крадци, щяхте ли да сложите и двете си съкровища в едно и също ковчеже?

— Ричард не е бил в Тауър? — гласът му е почти недоловим, сините му очи — втренчени; той целият трепери.

Вдигам пръст към устните си.

— Тихо.

— Но две момчета са били убити в леглата си…

Дали? О, дали? Откъде сте толкова сигурни в това? Запазвам изражението си неподвижно като мрамор, когато той се извръща от мен, покланя се и отива до вратата.

— Кажете на лейди Маргарет, че я умолявам да пази сина ми в Тауър, сякаш е неин роден син — казвам.

Той се покланя отново и си отива.

* * *

Когато децата се събуждат, им казвам, че съм болна и оставам в стаята си. Отпращам Елизабет, която е пред вратата, и ѝ казвам, че имам нужда да поспя. Нямам нужда от сън. Имам нужда да разбера. Обхващам главата си с длани и се разхождам нагоре-надолу из стаята боса, за да не ме чуят, че крача, докато си блъскам ума. Аз съм сама в свят на опитни заговорници. Бъкингамският херцог и лейди Маргарет работят заедно или навярно работят за себе си. Преструват се, че ми служат, че са мои съюзници, или може би са верни, а аз греша, като изпитвам недоверие към тях. Умът ми се върти безспир и аз дърпам косата по слепоочията си, сякаш болката може да ме накара да мисля.

Аз пожелах злото на тиранина Ричард, но смъртта му може да почака. Той плени моите момчета, но не той разпространява слуха, че са мъртви. Той ги държеше в тъмница против волята им, против моята воля, но не подготвяше народа за тяхната смърт. Той завзе трона, завзе и титлата „Уелски принц“ чрез лъжи и измама. Не е нужно да ги убива, за да постигне своето. Той вече възтържествува, без да убива сина ми. Получи всичко, което искаше, без да омърси с кръв ръцете си, затова не му е нужно да убива Едуард сега. Ричард си осигури трона, съветът го прие, лордовете го приеха, той пътува като крал в една страна, която го приветства с радост. Готви се бунт, аз готвя бунт, но той смята, че Хауард го е потушил. Поне доколкото му е известно, той е в безопасност. Трябва само да задържи момчетата ми в плен, докато бъда готова да приема поражението си, както Елизабет ме подтиква да сторя.

Но Бъкингамският херцог има основание да претендира за унаследяване на трона, което има право след рода на Ричард — но само ако синовете ми са мъртви. Неговото право няма стойност, освен ако синовете ми не са мъртви. Ако болнавият син на Ричард умре, а Ричард загине в битка и Бъкингам е начело на победоносния бунт, тогава Бъкингам може да вземе короната. Никой не би отрекъл, че той е следващият наследник — особено ако всички знаят, че моите синове вече са мъртви. Тогава Бъкингам ще постъпи точно както постъпи моят Едуард, когато предяви претенции за короната; но в Тауър имаше претендент, който бе негов съперник. Когато моят Едуард влезе в Лондон начело на победна армия, той отиде с двамата си братя право в Тауър, където бе затворен истинският крал, и те го убиха, макар Хенри да нямаше повече сили от невръстно момче. Когато Бъкингамският херцог победи Ричард, ще влезе триумфално в Лондон и в Тауър с думите, че иска да научи истината за моите момчета. След това ще настъпи затишие, достатъчно, та хората да си спомнят слуховете и да изпитат опасения, след което Бъкингам ще се яви пред тях с трагично изражение и ще каже, че е намерил моите момчета мъртви, заровени под някоя плоча от настилката или скрити в някой шкаф, убити от коварния си чичо Ричард. Това е истината за слуха, който самият той разпространи. Ще каже, че тъй като те са мъртви, той ще заеме трона и няма да има останал никой жив, който да му възрази.

А Бъкингам е главнокомандващ на кралските войски. Държи ключовете за Тауър в ръцете си точно сега.

Загризвам нокътя си и спирам за миг на прозореца. Толкова за Бъкингам. Нека сега помисля за голямата си приятелка лейди Маргарет Станли и нейния син Хенри Тюдор. Те са наследници на династията Ланкастър: тя може би смята, че е време Англия отново да се върне към Ланкастър. Трябва да се съюзи с Бъкингам и с моите последователи: това момче Тюдор не може да доведе достатъчно чужди наемници, за да победи само̀ Ричард. Той е живял в изгнание, а това е шансът му да се върне в Англия и да се върне като крал. Тя би била глупачка, ако поеме риск като този да се вдигне на бунт срещу Ричард за по-малка награда от трона. Новият ѝ съпруг е важен съюзник на Ричард: те имат добро положение в този нов кралски двор. Тя успя да издейства пред Ричард помилване и безпрепятствено завръщане в Англия за сина си. Позволиха ѝ да предаде своите земи на сина си като негово наследство. Нима ще изложи всичко това на опасност заради удоволствието да постави моя син на трона, за да ми направи услуга? Защо ѝ е да го прави? Защо, за Бога, би поела подобен риск? Не е ли по-вероятно да работи за възможността собственият ѝ син да предяви претенции за трона? Тя и Бъкингам заедно подготвят страната да узнае, че моите синове са мъртви, убити от Ричард.