— Чакайте — казвам настойчиво. — Чакайте. Какво искате да кажете?

Върху едрото му лице изведнъж се изписва ужас.

— О, Бог да ми е на помощ, нима искате да кажете, че не знаете, а аз ви съобщих като истински глупак? — той мачка шапката в ръцете си така, че перото пада в речната вода, която се плиска леко при стълбите. — О, любезна госпожо, аз съм глупак. Трябваше да се уверя… — той нервно хвърля поглед из тъмния коридор зад мен. — Повикайте някоя придворна дама — казва той. — Не припадайте.

Вкопчвам се здраво в решетката, макар че главата ми е замаяна.

— Няма — обещавам му с пресъхнали устни. — Аз не припадам. Нима искате да кажете, че младият крал Едуард е екзекутиран?

Той поклаща глава.

— Мъртъв — това е всичко, което знам. Бог да благослови милото ви лице и да ми прости, че бях този, който ви съобщи такава мрачна вест. Такава лоша вест и тъкмо на мен да се падне да ви я донеса! Когато искахме единствено да узнаем каква е вашата воля сега.

— Не е екзекутиран?

Той поклаща глава.

— Нищо публично. Клетите момчета. Не знаем нищо със сигурност. Само ни казаха, че принцовете са умъртвени, Бог да ги прости, и че бунтът срещу крал Ричард, който все още е узурпатор, ще продължи, но че ще поставим Хенри Тюдор на трона като следващ наследник и като следващ най-подходящ владетел на страната.

Изсмивам се: накъсан, безрадостен звук.

— Синът на Маргарет Боуфорт? Вместо моя?

Той се оглежда наоколо за помощ, уплашен от нотката на безумие в смеха ми.

— Не знаехме. Бяхме дали клетва да освободим принцовете. Всички се събрахме в подкрепа на каузата ви, ваша светлост. Затова не знаем какво би трябвало да направим сега, когато вашите принцове вече ги няма. А хората на Томас Хауард са завардили пътя към лагера на брат ви, затова не можахме да питаме него. Сметнахме за най-добре аз да се измъкна безшумно и да дойда в Лондон да ви попитам.

— Кой ви каза, че са мъртви?

Той се замисля за миг.

— Беше един мъж от хората на Бъкингамския херцог. Донесе ни злато и оръжия за онези, които нямаха никакви. Каза, че можем да имаме доверие на господаря му, който се бил обърнал срещу мнимия крал Ричард, задето убил момчетата. Каза, че херцогът служел предано на крал Ричард, смятайки го за закрилник на момчетата, но когато научил, че той е убил нашите принцове, в ужаса си се обърнал срещу него. Каза, че херцогът знаел всичко, което мнимият крал правел и казвал, но не могъл да предотврати това убийство — той отново ме поглежда предпазливо. — Бог да пази ваша светлост. Не трябва ли при вас да има някоя придворна дама?

— Пратеникът на херцога ви е казал всичко това?

— Добър човек е: каза ни всичко. И плати на мъжете да изпият по едно за здравето на Бъкингамския херцог. Каза, че мнимият крал Ричард тайно дал заповед за смъртта на момчетата, преди да тръгне на път, и че когато казал на херцога какво е направил, херцогът се заклел, че повече не може да търпи царуването на този убиец, а ще се опълчи срещу крал Ричард, и че всички трябва да се вдигнем срещу този човек, който е готов да убие нашите момчета. От самия херцог би излязъл по-добър крал от Ричард, а и той има право да претендира за трона и така нататък.

Нима не бих разбрала, ако синът ми е мъртъв? Чух реката да пее за брат ми. Ако моят син и наследник, наследникът на моя род, наследникът на престола на Англия беше мъртъв, нима нямате да знам това? Със сигурност синът ми не може да бъде убит на по-малко от три мили от мен и аз да не узная това. Затова не го вярвам. Няма да го повярвам, докато не ми покажат тялото му. Той не е мъртъв. Не мога да повярвам, че е мъртъв. Няма да повярвам, че е мъртъв, докато не го видя в ковчега.

— Чуйте ме — приближавам се до решетките и му заговарям искрено. — Върнете се в Кент и съобщете на другарите си, че трябва да се вдигнат в защита на принцовете, защото моите момчета са още живи. Херцогът греши, кралят не ги е убил. Знам това: аз съм им майка. Кажете им също и че дори Едуард да е мъртъв, брат му Ричард не е с него, а благополучно отпратен. Той е в безопасност, укрива се, ще се върне и ще заеме трона, който му принадлежи. Върнете се в Кент и когато получите заповед да съберете войска и да потеглите, поемете с гордост в сърцето, защото трябва да унищожите мнимия крал Ричард, да освободите моите момчета и да освободите мен.

— А херцогът? — пита той. — А Хенри Тюдор?

Правя гримаса и пропъждам мисълта за онези двамата с махване на ръка.

— Предани съюзници на нашата кауза, сигурна съм — изричам с увереност, каквато вече не чувствам. — Бъдете ми верен, сър Джон, и аз ще си спомня за вас и за всеки един човек, който се бие за мен и синовете ми, когато отново си върна онова, което ми принадлежи.

Той се покланя и, приведен, слиза отново по стълбите, качва се предпазливо в люлеещата се лодка, а после се изгубва в тъмната мъгла над реката. Изчаквам той да изчезне и тихият плясък на веслата да заглъхне, а после поглеждам надолу към тъмните води.

— Херцогът — прошепвам във водите. — Бъкингамският херцог казва на всички, че моите синове са мъртви. Защо би направил това? Когато се закле да ги спаси. Когато изпраща злато и оръжия на бунта. Защо би казал на тези хора, в същия миг, когато ги призовава, че принцовете са мъртви?

* * *

Вечерям с момичетата си и с малцината слуги, които са останали с нас в убежището, но не чувам как седемгодишната Ан чете внимателно Библията, нито се присъединявам към Елизабет, когато изпитва момичетата върху онова, което току-що са чули. Също толкова невнимателна съм, колкото Катрин, която е само на четири. Не мога да мисля за нищо освен за това: защо трябва да се разпространяват слухове, че момчетата ми са мъртви?

Изпращам момичетата да си легнат рано: непоносимо ми е да ги слушам как играят карти или пеят канон. През цялата нощ се разхождам нагоре-надолу из стаята си, като пристъпвам по единствената дъска на пода, която не скърца, до прозореца с изглед към реката и обратно в другата посока. Защо му е на Ричард да убива моите момчета сега, когато и без смъртта им постигна всичко, което искаше? Убеди съвета да ги обяви за незаконородени, прокара указ на Парламента, който отрича брака ми. Назова себе си за следващия законен наследник и сам архиепископът положи короната върху тъмнокосата му глава. Болнавата му съпруга Ан е коронясана за кралица на Англия, а синът им е провъзгласен за Уелски принц. Всичко това беше постигнато, след като аз бях затворена в убежище, а синът ми — в тъмница. Ричард възтържествува. Защо би искал смъртта ни? Защо му е нужна смъртта ни сега? И как би се надявал да не бъде обвинен за престъплението, когато всички знаят, че момчетата са поверени на неговите грижи? Всички знаят, че той отведе сина ми Ричард против волята ми: той го стори напълно открито, а сам архиепископът се закле, че нищо лошо няма да му се случи.

Освен това не е присъщо на Ричард да се откаже от работа, която трябва да бъде свършена. Когато той и братята му решиха, че бедният крал Хенри трябва да умре, тримата се събраха пред вратата му и влязоха заедно, с мрачни лица, но с твърда решимост. Те са принцове на Йорк: те не възразяват срещу коварните дела, но не ги оставят на други, вършат ги сами. Да поеме риска, изпращайки друг да убие двама невинни принцове по кръв, да подкупи стражите, да скрие телата — това би било непоносимо за Ричард. Виждала съм го как убива: направо, без предупреждение, но открито, без срам. Човекът, който обезглави сър Уилям Хейстингс върху един пън, би затиснал с възглавница лицето на едно малко момче, без да му мигне окото. Ако това е трябвало да се свърши, готова съм да се закълна, че би предпочел да го стори сам. Най-малкото, щеше да даде заповедта и да гледа, за да е сигурен, че тя ще бъде изпълнена.

Всичко това трябва да ме убеди, че сър Джон от Райгейт греши и моят син Едуард е още жив. Но отново и отново, докато се обръщам към прозореца и хвърлям поглед надолу към реката в тъмнината и мъглата, се питам дали не греша, дали не греша във всичко, дори в доверието си в Мелузина. Навярно Ричард е успял да намери някой, който да убие момчетата. Навярно Едуард е мъртъв и навярно аз съм изгубила Зрението. Просто не знам. Навярно вече не зная нищо.

* * *

В ранните часове на утрото вече не мога да понеса да остана сама дори миг повече и изпращам човек да доведе при мен д-р Луис. Казвам им да го събудят и да го измъкнат от леглото, защото съм тежко болна. По времето, когато стражите го пускат да влезе, лъжата ми вече започва да става истина, защото ме обзема треска, породена от мислите, които измъчват ума ми.

— Ваша светлост? — пита той предпазливо.

В светлината на свещта изглеждам изтощена и изпита, косата ми е прибрана в хлабава плитка, робата се е усукала около тялото ми.

— Трябва да изпратите ваши слуги, доверени мъже, в Тауър да пазят сина ми Едуард, тъй като не можем да го измъкнем — казвам направо. — Лейди Маргарет трябва да използва влиянието си, трябва да използва името на съпруга си, за да се погрижи синовете ми да бъдат добре пазени. Те са в опасност. Те са в страшна опасност.

— Новини ли имате?

— Разпространява се слух, че моите момчета са мъртви — казвам аз.

Той не показва изненада.

— Да пази Бог, ваша светлост, но се опасявам, че е нещо повече от слух. Стана така, както ни предупреждаваше Бъкингамският херцог. Той каза, че мнимият крал ще убие племенниците си, за да превземе трона.

Отдръпвам се, съвсем леко, сякаш съм протегнала ръка и съм видяла някоя змия да се припича на слънце точно на мястото, което съм се готвела да докосна.

— Да — казвам, внезапно заставайки нащрек. — Точно това чух и този, който го каза, беше пратеник на Бъкингамския херцог.

Той се прекръства.

— Бог да ни е на помощ.