В края на август се чува викът на един от лодкарите по реката, аз отварям широко прозореца и поглеждам навън. Понякога ми носят подаръци, често пъти — само кошница с риба, но този човек държи в ръката си топка.

— Можете ли да ловите топка, ваша светлост? — пита той, като ме вижда на прозореца.

Усмихвам се.

— Да, мога — казвам.

— Тогава уловете я — казва той и подхвърля бялата топка нагоре към мен. Тя се издига през прозореца над главата ми, аз посягам и я улавям с две ръце, и се разсмивам за миг от удоволствието да играя отново. После виждам, че топката е увита в бяла хартия, и се връщам при прозореца, но човекът си е отишъл.

Развивам топката, оглаждам хартията и притискам ръка до сърцето си, а после я вдигам към устата си, за да заглуша вика си, защото разпознавам закръгления детински почерк на малкото си момче Ричард:

Моя най-скъпа госпожо майко,

Поздрави и благословии [започва внимателно той]. Не ми е позволено да пиша често, нито да ти кажа точно къде съм, в случай, че писмото бъде откраднато, освен да ти кажа, че пристигнах благополучно и тук всичко е съвсем наред. Те са мили хора и вече се научих как да карам гребна лодка, и те казват, че съм добър и сръчен. Не след дълго ще замина на училище, понеже тук не могат да ме научат на всичко, което е нужно да знам, но ще се връщам през лятото и ще ходя на лов за змиорки, които са много вкусни, когато свикнеш с тях, освен ако не мога да се върна при теб у дома.

Предай на сестрите ми моята обич, и обичта ми и предаността ми на моя брат, краля, и приеми почитта и любовта ми към теб.

Подпис,

твой син, Ричард, херцог Йорк

Макар че сега ме наричат Питър, и аз не забравям винаги да отговарям на името „Питър“. Жената тук, която е много добра и мила към мен, ме нарича своя малък Пъркин и аз нямам нищо против това.

Прочитам думите през сълзи, после избърсвам очи и ги прочитам отново. Усмихвам се при мисълта, че го хвалят за сръчността му, и се налага да си поема дъх, за да не изкрещя при мисълта, че го наричат „Пъркин“. Идва ми да заплача за това, че го отведоха от мен, толкова малък, такова малко момче, но все пак той е в безопасност. Би трябвало да се радвам за това: единственото от всичките ми деца, което е далече от опасността, надвиснала над него, понеже принадлежи към тази фамилия в тази страна, в тези войни, които ще започнат отново. Момчето, което сега отговаря на името „Питър“, ще ходи кротко и спокойно на училище, ще учи езици и музика и ще чака. Ако победим, той ще се върне у дома като принц по кръв; ако загубим, той ще бъде оръжието, което те не знаят, че притежаваме — укритото момче, принцът в очакване, възмездието на техните амбиции и моето отмъщение. Той и неговите близки ще преследват всеки крал, който дойде след нас, като призраци.

— Майко Богородице, бди над него — прошепвам с глава в ръцете си, със стиснати очи, за да възпра сълзите си. — Мелузина, закриляй момчето ни.

Септември 1483 г.

Всеки ден получавам новини за въоръжаването и подготовката на нашите хора не само в графствата, където действат братята ми, а из цялата страна. Докато из страната бавно се разнася вестта, че Ричард е узурпирал короната, все повече и повече обикновени хора, дребни земевладелци и търговци, и по-високопоставените от тях — началниците на гилдиите и дребните арендатори, и по-изтъкнатите мъже в страната питат: Как може един по-млад брат да вземе наследството на сина на мъртвия си брат? Как може човек да отиде спокойно при своя Създател, щом е възможно да се случи такова нещо и то без да е предизвикано? Защо човек да се бори цял живот да донесе величие на семейството си, щом малкият му брат, изтърсакът на котилото, може да го измести в мига, щом силите му отпаднат?

А има мнозина, на многото места, където ходехме някога, които помнят Едуард като красив и храбър мъж, а мен — като красивата му съпруга; хора, които помнят момичетата ни в тяхната хубост и нашите силни и умни малки момчета. Хора, които ни наричаха златно семейство, донесло мир на Англия и многобройни наследници на престола. Тези хора казват, че е истински позор да не бъдем в дворците си с нашето момче на трона.

Пиша на сина си, малкия крал Едуард, и му заръчвам да не пада духом, но писмата ми вече се връщат неотворени. Връщат се недокоснати, с неразчупени печати. Дори не ме шпионират. Сякаш отричат, че той изобщо е в кралските покои в Тауър. С вълнение чакам избухването на войната, която ще го освободи, и ми се иска да побързаме да я започнем, а не да чакаме бавния тщеславен поход на Ричард на север през Оксфордшър, после Глостършър, а след това — към Понтефракт и Йорк. В Йорк той коронясва сина си — слабото и болнаво момче — за Уелски принц. Дава на сина си титлата на моя Едуард, сякаш моето момче е мъртво. Прекарвам този ден на колене, молейки се на Бог да ми изпрати възмездие за това оскърбление. Не се осмелявам да мисля, че това може да е нещо по-лошо от обида. Непоносимо ми е да си мисля, че титлата е свободна, че синът ми е мъртъв.

Елизабет идва при мен, когато става време за вечеря, и ми помага да се изправя на крака.

— Знаеш ли какво е направил чичо ти днес? — питам я.

Тя извръща лице от мен.

— Знам — казва тя спокойно. — Градският глашатай крещеше вестта из целия площад. Чувах го от прага.

— Нали не си отваряла вратата? — питам нервно.

Тя въздиша.

— Не. Никога не отварям вратата.

— Херцог Ричард открадна короната на баща ти, а сега облече сина си в одеждите на твоя брат. Ще умре заради това — предричам.

— Не умряха ли вече достатъчно хора?

Хващам я за ръката и я обръщам към себе си, така че е принудена да ме погледне в лицето.

— Говорим за трона на Англия, който се полага на брат ти по силата на рожденото му право.

— Говорим за смъртта на цяло едно семейство — казва тя безцеремонно. — Ти имаш и дъщери, нали знаеш? Помисли ли за нашето рождено право? Крием се като плъхове тук цяло лято, докато ти по цял ден се молиш за отмъщение. Най-скъпият ти син е пленен или мъртъв — дори не знаеш кое от двете. Другия отпрати посред нощ. Не знаем къде е, нито дори дали е още жив. Жадуваш за трона, но дори не знаеш дали имаш син, който да поставиш на него.

Ахвам и отстъпвам назад.

— Елизабет!

— Иска ми се да пратиш вест на чичо ми, че приемаш управлението му — казва тя студено, а ръката ѝ в моята е като лед. — Иска ми се да му кажеш, че сме готови да приемем условия — всъщност всякакви условия, които реши да назове. Иска ми се да го убедиш да ни освободи и да ни позволи да бъдем обикновено семейство, да живеем в Графтън, далече от Лондон, далече от заговори и предателство, и смъртна заплаха. Ако се предадеш сега, може да върнем братята ми.

— Това ще означава да се върна право там, откъдето дойдох! — възкликвам.

— Не беше ли щастлива в Графтън с майка си и баща си, и със съпруга, който те дари с Ричард и Томас? — пита тя бързо, толкова бързо, че не подготвям отговора си внимателно.

— Да — казвам необмислено. — Да, бях.

— Това е всичко, което искам за себе си — казва тя. — Всичко, което искам за сестрите си. И въпреки това ти настояваш да ни превърнеш в наследници на нещастието си. Аз искам да бъда наследница на дните, преди да станеш кралица. Не искам трона: искам да се омъжа за човек, когото обичам, и да го обичам свободно.

Поглеждам я.

— Тогава ще отхвърлиш баща си, ще се отречеш от мен, ще се отречеш от всичко, което те прави Плантагенет, принцеса на Йорк. Със същия успех можеш да си слугинята Джема, щом не желаеш да бъдеш по-велика, отколкото си, щом не виждаш шансовете си и не се възползваш от тях.

Тя ме поглежда спокойно в отговор:

— Бих предпочела да бъда като прислужницата Джема, отколкото като теб — казва тя и гласът ѝ е изпълнен със суровото презрение на младо момиче. — Вечер Джема може да се прибере у дома и да си легне в собственото си легло. Джема може да откаже да работи. Джема може да избяга и да служи на друг господар. Но ти си прикована към трона на Англия, а пороби и нас.

Изправям се в цял ръст.

— Не можеш да ми говориш така — казвам ѝ студено.

— Говоря от сърце — казва тя.

— Тогава бъди откровена в сърцето си, но устата ти трябва да мълчи. Не искам нелоялност от собствената си дъщеря.

— Ние не сме армия във война! Не ми говори за нелоялност! Какво ще направиш? Ще ме обезглавиш за държавна измяна?

— Ние сме армия във война — казвам простичко. — И ти няма да предадеш мен, нито собственото си положение.

По-близо съм до истината, отколкото си давам сметка, защото ние наистина сме армия в поход и тази нощ ще предприемем първия си ход. Мъжете от Кент се вдигат първи и когато чуват призивите, тези от Съсекс се надигат заедно с тях. Но херцогът на Норфолк, който остава верен на Ричард, повежда войниците си южно от Лондон и нанася поражение на нашата армия. Те не могат да стигнат до другарите си на запад: той препречва единствения път при Гилдфорд. Един човек успява да се промъкне до Лондон, наема малка лодка и идва до шлюза на убежището, под прикритието на мъглата и дъжда.

— Сър Джон — казвам през решетката на портата. Не се осмелявам дори да отворя портата заради скърцането на желязото по мокрия камък, а освен това нямам доверие на никого.

— Дойдох да ви изкажа съчувствието си, ваша светлост — казва той неловко. — И да узная — братята ми и аз искаме да узнаем — дали вашата воля сега е да подкрепим Хенри Тюдор.

— Какво? — питам. — Какво искате да кажете?

— Молехме се за принца, молехме се всеки ден и палехме свещ за него, и всички ние в Райгейт съжаляваме ужасно много, че закъсняхме твърде много да го спасим. Ние…