На сутринта, когато слязъл на закуска в хана, където бил отседнал, Антъни открил, че вратите са залостени, а хората му — отпратени. Видял Ричард и Хенри Стафорд, Бъкингамския херцог, въоръжени като за битка; техните хора стояли с каменни лица в двора. И те го отвели, заедно с моя син Ричард Грей и със сър Томас Вон, по обвинение в държавна измяна, макар че и тримата били верни слуги на моя син, новия крал.

Антъни, в тъмницата, очаквайки смъртта си на сутринта, се ослушва за миг на прозореца, в случай че има такова нещо като силната сладка песен на Мелузина, с очакването да не чуе нищо, а след това се усмихва, когато чува звук, подобен на камбанен звън. Тръсва глава, за да прогони шума от ушите си, но той си остава — неземен глас, който го кара да се усмихне непочтително. Никога не е вярвал в легендата за девойката, която е наполовина риба и наполовина — жена, прародителката на неговия род, но сега открива, че изпитва утеха, като я слуша да вещае с песента си смъртта му. Остава на прозореца и обляга чело на хладния камък. Това, че чува гласа ѝ, висок и чист, около бойниците на замъка Понтефракт, доказва най-сетне, че майчините му дарби и тези на сестра му, и дарбите на нейната дъщеря са истински, както те винаги са твърдели, както той само наполовина е вярвал. Иска му се да можеше да каже на сестра си, че сега знае това. Тези дарби може да им потрябват. Тези дарби може би ще са достатъчни да ги спасят. Може дори да спасят цялото семейство, нарекло се Ривърс, за да отдаде почит на водната богиня, която е основателка на фамилията им. Може дори да спасят техните две момчета от династията Плантагенет. Ако Мелузина може да пее за него, един невярващ човек, тогава навярно може да напъти онези, които се ослушват за предупрежденията ѝ. Той се усмихва, защото високата ясна песен му дава надежда, че Мелузина ще бди над сестра му и нейните синове, особено над момчето, което бе поверено на грижите му; момчето, което обича: Едуард, новия крал на Англия. И той се усмихва, защото нейният глас е гласът на майка му.

Той прекарва нощта не в молитви, не в плач, а в писане. В последните си часове той не е авантюрист, нито рицар, нито дори брат или вуйчо, а поет. Донасят ми написаното от него и аз виждам, че накрая, в самия миг, когато се е изправял пред смъртта си и пред смъртта на всичките си надежди, е разбрал, че всичко е суета. Амбицията, властта, дори самият трон, който струваше на семейството ни толкова скъпо; накрая е разбрал, че всичко това е без значение. И не е умрял огорчен от това познание, а усмихвайки се на глупостта на човека и на собствената си глупост.

Той пише:

Гнети ме тежка мисъл,

че зле съм бил орисан,

от вопли няма смисъл —

застигна ме измама.

Щом всеки тъй отколе

играе свойта роля,

за милост не ще моля —

друг път за мене няма.

Тъгата е горчива,

когато си отиваш

душата ти изстива,

а нийде няма лек.

И унес ме обзема —

ще трябва да поемам,

съдбата да приема

и края си нелек.

Накрая виждам ясно —

мечтите ми прекрасни

осакати ужасно

жестоката съдба.

Ще тръгна, без да трепна

в оназ минута сетна,

в тъмата безпросветна,

на среща със смъртта.

Това е последното, което той пише на разсъмване, а сетне го извеждат и го обезглавяват по заповед на Ричард, херцог Глостър, новият лорд-протектор на Англия, който сега е отговорен за моята безопасност, за безопасността на всичките ми деца и особено за безопасността и бъдещето на сина ми принц Едуард, законния крал на Англия.

По-късно прочитам стихотворението на Антъни и мисля, че особено ми харесва това: „В тъмата безпросветна/ на среща със смъртта“. Съдбата се обърна против всички нас, цялото семейство Ривърс, в тези времена: в това отношение той се оказа прав.

А аз ще трябва да намеря начин да живея без него.

* * *

Нещо се е променило между дъщеря ми Елизабет и мен. Моето момиче, моето дете, моята първа рожба, внезапно е пораснала, пораснала е и се е отдалечила. Детето, което вярваше, че знам всичко, че имам власт над всичко, сега е млада жена, която е изгубила баща си и се съмнява в майка си. Тя смята, че греша, като държа всички ни в убежище. Вини ме за смъртта на вуйчо си Антъни. Обвинява ме — макар да не казва и дума — че не съм успяла да спася брат ѝ Едуард, че съм отпратила малкия ѝ брат Ричард, незащитен, в сивото безмълвие на вечерната река.

Тя се съмнява, че съм осигурила безопасно скривалище за Ричард, и че нашият план да го заменим с пажа ще проработи. Знае, че ако изпращам мним принц да прави компания на Едуард, то е защото се съмнявам, че ще успея да прибера Едуард благополучно у дома. Не храни надежди за бунта, който синът ми Томас Грей организира. Бои се, че така и няма да бъдем спасени.

От утринта, в която чухме песента на реката, а после същия следобед ни донесоха вестта за смъртта на Антъни и Ричард Грей, тя не вярва в моята преценка. Не е повторила убеждението си, че сме прокълнати, но има нещо в мрачното изражение на очите ѝ и бледността на лицето ѝ, което ми подсказва, че се измъчва от кошмари. Бог знае, че не съм я проклела, и не познавам никого, който би сторил подобно нещо на такова прекрасно момиче, но е вярно: тя изглежда, сякаш някой е поставил върху нея тъмен знак и я е набелязал за тежка участ.

Д-р Луис идва отново и аз го моля да я погледне и да ми каже дали е добре. Тя почти е престанала да се храни и е бледа.

— Тя има нужда да бъде свободна — казва той простичко. — Като лекар ви казвам онова, което се надявам да видя скоро като съюзник. Всичките ви деца и вие самата, ваша светлост, не можете да останете тук. Имате нужда да бъдете навън на чист въздух, наслаждавайки се на лятото. Тя е крехко момиче — нуждае се от движение и слънце. Нуждае се от компания. Тя е млада жена — би трябвало да танцува и да флиртува. Има нужда да планира бъдещето си, да мечтае за годежа си, а не да се крие тук, боейки се от смъртта.

— Имам покана от краля — заставям се да изрека титлата, сякаш Ричард би могъл някога да я заслужи, сякаш короната на главата му и елеят върху гърдите му могат да го превърнат в нещо повече от предателя и изменника, какъвто е. — Кралят много настоява да заведа момичетата в къщата си в провинцията това лято. Казва, че принцовете може да бъдат изпратени при мен там.

— И ще отидете ли? — очаква напрегнато отговора ми. Навежда се напред, за да чуе по-добре.

— Първо, моите момчета трябва да ми бъдат предадени. Нямам гаранция за безопасността си или за тази на момичетата ми, освен ако моите момчета не ми бъдат върнати, както той обеща.

— Пазете се, ваша светлост, пазете се. Лейди Маргарет се бои, че Ричард ще ви измами — отронва той. — Тя казва, че според херцог Бъкингам той ще нареди момчетата ви да бъдат… — той се поколебава, сякаш му е непоносимо да изрече думите — убити. Тя казва, че Бъкингамският херцог е толкова ужасѐн от това, че е готов да избави вашите момчета, да ви ги върне, ако се съгласите да гарантирате безопасността и благополучието му, когато се върнете на власт. Ако му обещаете приятелството си, вечното си приятелство, когато отново си върнете онова, което ви принадлежи. Лейди Маргарет казва, че ще го убеди да сключи съюз с вас и семейството ви. Трите фамилии: Стафорд, Ривърс и династията Ланкастър, срещу мнимия крал.

Кимвам. Очаквах това.

— Какво иска той? — питам без заобикалки.

— Дъщеря му — когато има такава — да се ожени за сина ви, младия крал Едуард — казва той. — Самият той да бъде посочен за регент и лорд-протектор, докато младият крал навърши пълнолетие, и да получи северната част на кралството — точно както херцог Ричард. Ако го направите толкова велик херцог, колкото вашият съпруг направи херцог Ричард, той ще предаде своя приятел и ще избави синовете ви.

— А какво иска тя? — питам, сякаш не мога да се досетя, сякаш не знам, че тя е прекарала всеки ден от последните дванайсет години, още откакто синът ѝ беше изпратен в изгнание, в опити да го върне благополучно в Англия. Той е единственото дете, което тя някога е заченала, единственият наследник на семейното ѝ състояние, на титлата на мъртвия ѝ съпруг. Всичко, каквото постигне в живота си, ще е нищожно, ако не успее да върне сина си в Англия, за да поеме наследството.

— Иска споразумение, че синът ѝ може да вземе титлата си и да наследи земите ѝ, а зет ѝ Джаспър да получи обратно земите си в Уелс. Иска и двамата да бъдат свободни да се върнат в Англия, иска да сгоди сина си Хенри Тюдор за дъщеря ви Елизабет и да бъде посочена за наследница след вашите момчета — изрича той на един дъх.

Не се колебая дори за миг. Чакала съм само условията, и те са точно каквито знаех, че ще бъдат. Не благодарение на някакви пророчески дарби, а чрез обикновеното усещане какво щях да поискам аз, ако бях в силната позиция на лейди Маргарет: омъжена за третия по величие мъж в Англия, в съюз с втория, планираща да предаде първия.

— Съгласна съм — казвам. — Съобщете на херцог Бъкингам, а също и на лейди Маргарет, че съм съгласна. И им кажете цената ми: синовете ми трябва да ми бъдат върнати веднага.

* * *

На другата сутрин брат ми Лайънъл идва при мен усмихнат.

— При шлюза има някой, който иска да те види — казва той. — Един рибар. Поздрави го тихо, сестро. Помни, че дискретността е най-голямата добродетел на една жена.

Кимвам и се забързвам към вратата.

Лайънъл слага длан върху ръката ми — държи се не толкова като епископ, колкото като брат.

— Недей да пищиш като момиче — казва безцеремонно, и ме пуска да вървя.

Промъквам се през вратата и слизам по каменните стъпала, които водят към каменния коридор. Той е сенчест, осветен само от дневната светлина, която прониква през желязната порта, водеща към реката. Пред входа се полюшва малка лодка; на кърмата е намотана на купчинка малка рибарска мрежа. На входа чака мъж в мръсно наметало и нахлупена ниско шапка, но нищо не може да прикрие високия му ръст. Предупредена от Лайънъл, не надавам вик и, възпряна от вонята на риба, не се хвърлям в обятията му. Просто прошепвам: „Братко, братко мой, от все сърце се радвам да те видя.“