— Не е Ричард… — подхващам, когато, подобно на призрак, от вратата към реката на стълбите се появява Елизабет: долният край на роклята ѝ е подгизнал.

— Елизабет. Какво правиш, за Бога?

— Отидох да поседя край реката — казва тя. Лицето ѝ е странно и бледо. — Тази сутрин тя беше толкова спокойна и красива, а после започна да става все по-развълнувана. Почудих се защо реката е толкова неспокойна. Изглеждаше тъй, сякаш самата река искаше да ми каже нещо — тя се обръща да погледне лекаря. — Кой е това?

— Пратеник на лейди Маргарет Станли — казвам. Гледам мократа ѝ рокля, която се влачи зад нея като опашка.

— Къде си се намокрила така?

— От баржите, които минаваха край мен — отвръща тя. Лицето ѝ е бледо и враждебно. — Всички баржи, които отиваха надолу по реката до замъка Бейнард, където херцог Ричард поддържа бляскав двор. Локвата, която оставиха след себе си, беше толкова голяма, че преля над стълбите. Какво става там днес? Половин Лондон се е отправил на баржи към дома на херцога, а това би трябвало да е денят на коронацията на брат ми.

Д-р Луис придобива смутен вид.

— Канех се да съобщя на царствената ви майка — казва той колебливо.

— Самата река е свидетелка — продължава грубо дъщеря ми. — Тя заля краката ми, сякаш за да ми каже. Всеки би могъл да се досети.

— Да се досети за какво? — обръщам се настоятелно и към двамата.

— Парламентът се събра и обяви херцог Ричард за законен крал — казва той тихо, макар че думите му отекват в сводестата каменна зала, сякаш крещи прокламация. — Постановиха, че женитбата ви с краля е била проведена без знанието на първите лордове на страната, както изисква законът, и постигната чрез магьосничество от страна на майка ви и самата вас. И че кралят вече е бил женен за друга жена.

— Следователно с години си била блудница, а ние сме копелета — завършва хладно Елизабет. — Ние сме победени и опозорени. Свършено е, всичко е свършено. Сега можем ли да вземем Едуард и Ричард и да заминем?

— Какво искаш да кажеш? — питам я. Толкова съм смутена от тази моя дъщеря с рокля като мокра опашка, като русалка, излязла от реката, колкото и от новината, че Ричард е узурпирал трона, а ние сме отхвърлени. — Какво искаш да кажеш? Какво си мислила, като си седяла край реката? Елизабет, толкова си странна днес. Защо си такава?

— Защото мисля, че сме прокълнати — нахвърля се тя върху мен. — Мисля, че сме прокълнати. Реката ми нашепваше проклятие и аз обвинявам теб и нашия баща, задето ни доведохте на бял свят и ни поставихте в лапите на амбицията, а същевременно не държахте властта си достатъчно здраво, за да ни донесете справедливост.

Сграбчвам здраво студените ѝ ръце и я прегръщам, сякаш искам да ѝ попреча да отплува.

— Не си прокълната, дъще. Ти си най-прекрасното и най-ценното от всичките ми деца, най-красивата, най-обичаната. Знаеш това. Какво проклятие би могло да те застигне?

Погледът, който обръща към мен, е потъмнял от ужас, сякаш е видяла смъртта си.

— Никога няма да се откажеш, никога няма да ни оставиш да живеем спокойно. Твоята амбиция ще убие братята ми, а след като те загинат, ти ще поставиш на трона мен. Би предпочела да имаш трона, отколкото синовете си, а след като и двамата умрат, ще поставиш мен на трона на мъртвия ми брат. Ти обичаш короната повече, отколкото децата си.

Поклащам глава, за да отхвърля силата на думите ѝ. Това е моето малко момиче, това е моето спокойно, искрено дете, това е моята любимка, моята Елизабет. Тя е мое истинско превъплъщение. Никога не е имала мисъл, която да не ѝ е била внушена от мен.

— Не можеш да твърдиш такова нещо: това не е вярно. Не можеш да знаеш. Реката не може да ти каже такива неща, не можеш да го чуеш и не е вярно.

— Ще взема трона на родния си брат — казва тя, сякаш не може да ме чуе. — И ти ще бъдеш доволна, защото твоята амбиция е твоето проклятие: така казва реката.

Хвърлям поглед към лекаря и се питам да не би Елизабет да има треска.

— Елизабет, реката не може да ти говори.

— Разбира се, че ми говори, и разбира се, че я чувам! — възкликва тя нетърпеливо.

— Няма никакво проклятие…

Тя се завърта рязко и се плъзва през стаята — роклята ѝ оставя влажно петно като пътека — и рязко отваря прозореца. Д-р Луис и аз я следваме, изплашени за миг, че е полудяла и възнамерява да скочи навън, но изведнъж ме спира висок, подобен на мелодия жален вопъл откъм реката; изпълнен с копнеж звук, жалейна песен, плач, изпълнен с такава болка, че покривам ушите си с длани, за да го заглуша, и поглеждам към доктора за обяснение. Той поклаща объркано глава, защото не чува нищо, освен веселия шум от преминаващите баржи, докато се спускат по течението на път за коронацията на краля, ревящите тръби и биещите барабани. Но вижда сълзите в очите на Елизабет и вижда как се отдръпвам от отворените прозорци, като затулвам уши, за да прогоня натрапчивите шумове.

— Това не е за теб — казвам, задавена от собствената си скръб. — Ах, Елизабет, любов моя, това не е за теб. Това е песента на Мелузина: песента, която чуваме, когато домът ни ще бъде сполетян от смърт. Това не е предупредителна песен за теб. Тя сигурно е за моя син Ричард Грей: чувам я. Тя е за сина ми и за брат ми Антъни: брат ми Антъни, когото се зарекох, че ще опазя.

Докторът е пребледнял от страх.

— Аз не чувам нищо — казва той. — Само глъчката на хората, които приветстват новия крал.

Елизабет е до мен. Сивите ѝ очи са тъмни като буря в развълнувано море.

— Брат ти? Какво искаш да кажеш?

— Брат ми и синът ми са мъртви, убити от Ричард, херцог Глостър, точно както брат ми Джон и баща ми бяха убити от Джордж, херцог Кларънс — предричам. — Синовете на Йорк са жестоки зверове, а Ричард не е по-добър от Джордж. Те погубиха най-добрите мъже от семейството си, и разбиха сърцето ми. Чувам го. Чувам това. Това пее реката. Реката пее жалейна песен за моя син и за брат ми.

Тя пристъпва по-близо. Тя отново е моето нежно момиче, дивата ѝ ярост е изчезнала. Слага ръка на рамото ми:

— Майко…

— Мислиш ли, че той ще спре дотук? — избухвам трескаво. — Той държи в плен момчето ми, държи в плен моя син с кралска кръв. Щом се осмелява да ми отнеме Антъни, щом можа да ми отнеме Ричард Грей, мислиш ли, че ще се спре да ми отнеме и Едуард? Днес той ми отне брат и син. Никога няма да му простя. Никога няма да забравя това. За мен той е мъртъв. Ще го видя как вехне, ще видя как ръката, с която държи меча, му изневерява, ще го видя как се озърта, търсейки приятелите си като изгубено дете на бойното поле, ще го видя как се проваля.

— Майко, успокой се — прошепва тя. — Замълчи и слушай реката.

Това е единствената дума, която може да ме успокои. Изтичвам през стаята и отварям широко всички прозорци, а топлият летен въздух полъхва в хладния мрак на криптата. Водата се удря с леко клокочене ниско в бреговете. Вони на отлив и тиня, но реката продължава да тече, сякаш за да ми напомни, че животът продължава, сякаш за да каже, че Антъни си е отишъл, моят син Ричард Грей си е отишъл, а синът ми, малкият принц Ричард, е заминал надолу по течението при непознати, с малка лодка. Но все още можем да заллаваме още веднъж по течението.

От някои от минаващите лодки се носи музика: благородници, които се веселят заради възшествието на херцог Ричард. Не разбирам как не чуват песента на реката, как не знаят, че една светлина си отиде от този свят със смъртта на брат ми Антъни и на моето момче… моето момче.

— Той не би искал да скърбиш — казва тя бързо. — Вуйчо Антъни те обичаше толкова много. Той не би искал да скърбиш.

Слагам длан върху нейната.

— Той би искал да живея и да преведа вас, деца, през тази опасност, да ви спася живота. Засега ще се скрием в убежището, но се кълна, че ще излезем отново, за да заемем истинското си място. Можеш да наречеш това „проклятието на амбицията“, ако искаш, но без него нямаше да се боря. А аз ще се боря. Ще ме видиш да се боря, и ще ме видиш да побеждавам.

— Ако трябва да отплаваме за Фландрия, ще го направим. Ако трябва да се зъбим като приклещени в ъгъла кучета, ще го направим. Ако трябва да се крием като селяни в Турне и да се прехранваме със змиорки от река Шелда, ще го направим. Но Ричард няма да ни унищожи. Никой човек на тази земя няма да ни унищожи. Ще се въздигнем. Ние сме децата на богинята Мелузина — може и да се налага да се оттеглим, както се оттегля отливът, но със сигурност ще изплуваме отново. И Ричард ще разбере това. Сега ни е хванал натясно, на ниско и сухо място, но, кълна се в Бога, ще ни види да връхлитаме като прилив.

Говоря много дръзко, но щом млъквам, се отдавам на скръб за сина си Ричард и за брат си, най-скъпия ми брат Антъни. Отново си спомням Ричард Грей като малко момче, седнал толкова високо върху коня на краля, стиснал ръката ми отстрани край пътя, докато чакаме кралят да мине. Той беше моето момче, той беше моето прекрасно момче, баща му загина в битка срещу един от братята Йорк, а сега той е убит от ръката на друг. Спомням си как майка ми оплакваше сина си и казваше, че когато си успяла да преведеш благополучно едно дете през бебешката възраст, си мислиш, че си в безопасност. Но една жена не може да е в безопасност. Не и в този свят. Не и в този свят, където брат се бие срещу брата и никой не може да остави меча си настрани или да има доверие на закона. Представям си го като бебе в люлката, като невръстно дете, когато се учеше да ходи, като се държеше за пръстите ми, нагоре-надолу, нагоре-надолу по галерията в Графтън, докато гърбът ме заболеше от привеждане, а после си го спомням като младия мъж, какъвто беше и обещаваше да остане: един добър и достоен мъж.

А брат ми Антъни беше най-скъпият ми и най-доверен приятел и съветник още откакто бяхме деца. Едуард с право го наричаше най-големия поет и най-изтънчения рицар в двора. Антъни, който искаше да отиде на поклонение в Йерусалим и който щеше да замине, ако аз не го бях спряла. Ричард сподели трапеза и с двамата в Стоуни Стратфорд, когато се срещнаха на пътя за Лондон, и говори приятелски за онази Англия, която щяхме да съградим заедно, всички ние — фамилиите Ривърс и Плантагенет, за нашия наследник, моя син, когото щяхме да поставим на престола. Антъни не беше глупак, но се довери на Ричард — и защо да не го стори? Те бяха сродници. Бяха заставали редом един до друг в битка; братя по оръжие. Бяха заминали в изгнание заедно и се бяха върнали в Англия триумфално. И двамата бяха чичовци и настойници на скъпоценния ми син.