Филипа Грегъри - Бялата кралица

Елизабет излиза мълчаливо, с наведена глава.

— Напоследък той не е добре — казвам на кардинала. — Трябва да го държите топло увит.

— Имайте ми доверие — казва кардиналът. — Нищо лошо няма да му се случи, докато е под моите грижи.

Елизабет се връща с подмененото момче — малкия паж. Той е облечен в дрехите на моя Ричард, около гърлото му е вързан шал, който закрива долната част от лицето му. Когато го притискам към себе си, той има дори уханието на собственото ми момче. Целувам светлата му коса. Тялото му на малко момче е крехко в ръцете ми и въпреки това той се държи храбро, както подобава на един принц. Елизабет го е обучила добре.

— Върви с Бога, синко — казвам му. — Ще те видя отново на коронацията на брат ти след няколко дни.

— Да, почитаема майко — изрича той като малък папагал. Гласът му е съвсем малко по-висок от шепот, но всички го чуват.

Хващам го за ръката и го завеждам при кардинала. Той е виждал Ричард в двора, но само отдалече, а това момче е скрито от обшитата със скъпоценни камъни шапка на главата си и вълнения парцал около гърлото и челюстта си.

— Ето го синът ми — казвам с треперещ от вълнение глас. — Оставям го в ръцете ви. Тук предавам него и брат му на вашата закрила — обръщам се към момчето и му казвам: — Сбогом, мой скъпи сине, нека Всевишният те закриля.

Той обръща личице към мен, цял увит в шала, който го крие, и за миг изпитвам прилив на истинско вълнение, докато целувам топлата му буза. Може да изпращам това дете в опасност вместо своето, но то все пак е дете и това все така е опасност. В очите ми има сълзи, когато слагам ръчичката му в голямата мека длан на кардинал Баучър и изричам над главицата му:

— Пазете това момче, моето момче, моля ви, милорд. Опазете това момче.

Чакаме, докато те вземат момчето и излязат един по един от стаята. След като си отиват, мирисът на дрехите им остава да витае в стаята. Това е мирисът на света отвън, на конска пот, на печено месо, на свеж ветрец, повяващ над окосена трева.

Елизабет се обръща към мен и лицето ѝ е бледо.

— Ти изпрати пажа, защото смяташ, че не е безопасно брат ми Ричард да отиде в Тауър — отбелязва тя.

— Да — казвам.

— Тогава сигурно смяташ, че нашият Едуард не е в безопасност в Тауър.

— Не знам. Да. От това се страхувам.

Тя рязко пристъпва до прозореца и за миг ми напомня за майка ми, своята баба. Притежава същата решителност — виждам я как се мъчи да прецени кой е най-добрият начин на действие. За първи път си помислям, че Елизабет ще стане жена, с която е добре да се съобразяваш. Вече не е малко момиче.

— Мисля, че трябва да повикаш чичо ми и да поискаш да се споразумеете — казва тя. — Можеш да се съгласиш да му дадем престола, ако той посочи Едуард за свой наследник.

Поклащам глава.

— Би могла — казва тя. — Той е чичо на Едуард, човек на честта. Сигурно иска да намери изход от това, не по-малко, отколкото го искаме и ние.

— Няма да се откажа от престола на Едуард — казвам решително. — Ако херцог Ричард го иска, ще трябва да го вземе насила и да опозори себе си.

— А ако го стори? — пита ме тя. — Какво ще стане с Едуард тогава? Какво ще стане със сестрите ми? Какво ще стане с мен?

— Не знам — казвам предпазливо. — Може да се наложи да се борим, може да се наложи да спорим. Но няма да се откажем. Ние не се предаваме.

— А онова малко момче — казва тя, кимвайки към вратата, през която е излязъл пажът, със завързана с вълнен плат челюст, за да не говори. — Нима го отнехме от баща му, изкъпахме го и го облякохме, и му казахме да мълчи, за да го изпратим на смърт? Така ли ще водим тази война — като използваме едно дете като щит? Като изпращаме едно малко момче на смърт?

— Какво? — изсъсквам към притихналото утринно небе като разгневена котка, на която са взели котенцата, за да ги удавят. — Няма кралски баржи? Оръдията в Тауър не гърмят? От градските фонтани не се лее вино? Не бият барабани, чираците не пеят гръмогласно песните на своите гилдии? Няма музика? Няма викове? Няма ликуване по пътя на шествието? — отварям рязко прозореца, който гледа към реката, и виждам по нея да плават обичайните баржи, корабчета и гребни лодки и казвам на майка ми и на Мелузина: — Явно няма да го коронясат днес. Нима вместо това ще умре?

Мисля за момчето си така, сякаш рисувам негов портрет. Мисля си за правата линия на малкия му нос, все още заоблен на върха като на бебе, и пухкавата закръгленост на бузите му, и бистрите му невинни очи. Мисля си за извивката на тила му, точно колкото ширината на дланта ми, когато го докосвах, и правото чисто очертание на раменете му, когато се привеждаше над книгите си, за да учи. Той беше храбро момче, момче, което неговият вуйчо Антъни беше научил да скача на седлото и да язди по време на турнирите. Антъни обеща, че той ще стане безстрашен, като се научи да гледа страха право в лицето. Беше момче, което обичаше да бъде извън града. Обичаше замъка Лъдлоу, защото можеше да язди из хълмовете и да гледа соколите скитници, реещи се високо над скалните зъбери, и да плува в студената вода на реката. Антъни казваше, че той има усет за пейзажа: нещо рядко срещано у младите. Той беше момче с истински бляскаво и златно бъдеще. Беше роден по време на война, за да бъде дете на мира. Не се съмнявам, че щеше да бъде велик крал от династията на Плантагенетите, а баща му и аз щяхме да се гордеем с него.

Говоря за него, сякаш е мъртъв, защото почти не се съмнявам, че след като няма да го коронясат днес, то ще го убият тайно, също както извлякоха и обезглавиха Уилям Хейстингс на Тауър Грийн върху един пън, след като палачът припряно е избърсал ръце от закуската си. Мили Боже, когато си помисля за тила на моето момче и си представя секирата на палача, самата аз се чувствам толкова зле, че мога да умра.

Не оставам на прозореца да гледам реката, която тече безразлично, сякаш животът на момчето ми не е в опасност. Обличам се и прикрепвам косата си с игли, а после кръстосвам из убежището ни като някоя от лъвиците в Тауър. Утешавам се, като кроя планове: не ни липсват приятели, не съм лишена от надежда. Знам, че синът ми Томас Грей ще се среща тайно на скрити места с онези, които могат да бъдат убедени да се вдигнат на оръжие в наша защита, а в страната и в Лондон сигурно има мнозина, които започват да се съмняват какво точно има предвид херцог Ричард под „протекторат“. Маргарет Станли безспорно работи за нас: съпругът ѝ лорд Томас Станли предупреди Хейстингс. Зълва ми, херцогиня Маргарет от Йорк, ще работи за нас в Бургундия. Дори французите би трябвало да се заинтересуват от опасността, в която се намирам, та дори да е само за да създадат проблеми на Ричард. Във Фландрия има защитена и безопасна къща, където едно добре платено семейство е готово да приеме едно малко момче и да го научи как да се слива с тълпата в Турне. Херцогът може и да има надмощие сега, но онези, които го мразят, са също толкова многобройни, както и онези, които мразеха нас, семейство Ривърс, а мнозина още мислят за мен с привързаност, сега, когато съм в опасност. Най-вече ще има хора, които предпочитат да видят на трона сина на Едуард, а не брат му.

Чувам забързания шум на припрени стъпки и се обръщам да посрещна новата опасност, когато дъщеря ми Сесили преминава тичешком криптата и разтваря със замах вратите към покоите ми. Пребледняла е от страх.

— Има нещо на вратата — казва тя. — Нещо ужасно стои пред вратата.

— Какво има на вратата? — питам. Разбира се, веднага помислям, че е палачът.

— Създание, високо като мъж, но с образа на Смъртта.

Намятам главата си с шал, отивам до вратата и плъзгам решетката, за да я отворя. Наистина изглежда така, сякаш ме чака самата Смърт. Мъжът е облечен в черен вълнен плат с висока шапка на главата и нещо като бял, тънък и остър нос скрива цялото му лице. Това е лекар с дълга конусовидна маска за нос, натъпкана с билки, за да го предпази от изпаренията на чумата. Той обръща проблясващите цепки на очите си към мен и аз усещам как потръпвам.

— Тук няма чумави — казвам.

— Аз съм доктор Луис от Карлеон, лекарят на лейди Маргарет Боуфорт — казва той; гласът му отеква причудливо изпод маската. — Тя казва, че страдате от женски болести и че бихте имали полза от лекар.

Отварям вратата.

— Влезте, не съм добре — казвам. Но щом вратата се затваря за външния свят, аз се обръщам дръзко към него:

— Съвсем добре съм. Защо сте тук?

— Лейди Боуфорт — би трябвало да кажа, лейди Станли — също е добре, благодаря на Бога. Но искаше да намери начин да говори с вас, а аз съм неин близък и съм ви верен, ваша светлост.

Кимвам.

— Свалете си маската.

Пратеникът сваля конуса от лицето си и отмята качулката от главата си. Той е дребен мургав мъж с усмихнато, вдъхващо доверие лице. Покланя се ниско.

— Тя иска да разбере дали сте измислили план да спасите двамата принцове от Тауър. Иска да знаете, че и тя, и съпругът ѝ лорд Станли са на ваше разположение и иска да знаете също, че Бъкингамският херцог се пита докъде ще стигне херцог Ричард в амбицията си. Тя смята, че младият херцог е готов да промени възгледите си.

— Бъкингам положи всички усилия да постави херцога на мястото, на което е сега — казвам аз. — Защо би променил решението си в този ден на тяхната победа?

— Лейди Маргарет смята, че Бъкингамският херцог може да бъде убеден — казва той, като се навежда напред, за да говори само в ухото ми. — Смята, че той започва да се съмнява в своя предводител. Смята, че той ще се интересува от други, по-големи печалби и придобивки от онези, които херцог Ричард може да му предложи, а той е млад човек, няма още и трийсет години: лесно може да бъде привлечен на друга страна. Той се опасява, че херцогът крои планове да завземе трона за себе си; бои се за безопасността на синовете ви. Вие сте негова балдъза, те са и негови племенници. Той е загрижен за бъдещето на принцовете, неговите малки сродници. Лейди Маргарет ме моли да ви кажа, че според нея слугите в Тауър могат да бъдат подкупени, и иска да знае как може да ви бъде от полза в плановете ви да освободите принцовете Едуард и Ричард.