— Беше добър човек — признавам.

— Сега, когато той си отиде, загубихте един закрилник. Всички сте в ужасна опасност — заявява тя. — А също и аз.

Тя отново издърпва качулката върху косата си и отива до вратата.

— Желая ви късмет — казва тя. — А също и на синовете на Едуард. Ако мога да ви услужа, ще го сторя. Но междувременно не трябва да ме виждат да идвам при вас. Не смея да дойда отново.

— Чакай — казвам. — Не каза ли, че лорд Станли остава верен на младия крал Едуард?

— Станли, епископ Мортън и архиепископ Родърам са хвърлени в тъмница по заповед на херцога, заподозрени, че работят за вас и вашите близки. Ричард смята, че те заговорничат срещу него. Сега единствените мъже от съвета, останали свободни, са онези, които са готови да действат по повеля на херцога.

— Да не е полудял? — питам невярващо. — Да не би Ричард да е полудял?

Тя поклаща глава.

— Мисля, че е решил да предяви претенции за трона — казва тя простичко. — Помните ли как кралят казваше, че Ричард винаги прави каквото е обещал? Че ако Ричард се закълне, че ще направи нещо, го прави — каквото и да му струва?

Не искам да слушам как тази жена цитира пред мен съпруга ми, но се съгласявам.

— Мисля, че Ричард е взел решение, мисля, че е дал обещание на себе си. Мисля, че е решил, че най-доброто нещо за него и за Англия е един силен нов крал, а не момче на дванайсет години. А сега е решил: ще направи всичко, каквото е нужно, за да постави себе си на трона. Каквато и да му струва.

Тя открехва леко вратата и надзърта навън. Взема кошницата, за да остави впечатлението, че е идвала да ни донесе някакви продукти. Надзърта обратно към мен иззад вратата.

— Кралят винаги казваше, че Ричард няма да се спре пред нищо, щом вече има план — казва тя. — Ако не се спре пред нищо сега, вие няма да бъдете в безопасност. Надявам се, че можете да се погрижите за себе си, ваша светлост, за себе си и децата… за себе си и за синовете на Едуард — тя прави малък реверанс и прошепва: — Бог да ви благослови в негово име — после вратата щраква зад нея и тя изчезва.

* * *

Не се колебая. Сякаш глухото стоварване на брадвата върху врата на Хейстингс на Тауър Грийн е тръба, която дава сигнал за началото на надпревара. Но това е надпревара да опазя сина си от заплахата на чичо му, който сега е готов да убива. Вече не се съмнявам, че херцог Ричард ще убие и двамата ми сина, за да разчисти пътя си към трона. Не бих дала и пукнат грош за живота на сина на Джордж, където и да е настанен. Видях Ричард да влиза в стаята на спящия крал Хенри, за да убие един беззащитен човек, защото правото му да претендира за трона бе също толкова основателно, колкото и това на Едуард. Не се съмнявам, че Ричард ще последва същата логика, която последваха тримата братя онази нощ. Един свят и миропомазан крал беше пречка между техния род и трона и те го убиха. Сега моето момче е пречка между Ричард и трона. Той ще го убие, ако може, и може би няма да мога да го предотвратя. Но се кълна: той няма да залови по-малкия ми син Ричард.

Подготвила съм го за този момент, но когато му казвам, че ще трябва да замине веднага, тази вечер, той е удивен, че времето е дошло толкова скоро. Цветът се отдръпва от бузите му, но живата му момчешка смелост го кара да изправи високо глава и да прехапе долната си устна, за да не се разплаче. Той е само на девет, но е възпитан да бъде принц от династията Йорк. Възпитан е да показва смелост. Целувам го по светлокосата глава и му казвам да бъде добро момче и да помни всичко, което са го учили да прави, а когато започва да се стъмва, го повеждам надолу през криптата, надолу по стълбите и още по-надълбоко, надолу в катакомбите под сградата, където трябва да минем покрай каменните саркофази и сводестите помещения на погребалните ниши с един фенер пред нас и един в малката му ръчичка. Светлината не потрепва. Той не се разтреперва дори когато минаваме покрай потъналите в сенки гробове. Крачи бързо до мен, с вдигната глава.

Пътят извежда до скрита желязна порта, а отвъд нея има каменен кей, простиращ се навътре в реката. Една полюшваща се гребна лодка е закотвена безмълвно до него. Тя е малка, наемана за плавания по реката, една от стотици. Надявах се да го изпратя на път с бойния кораб, командван от брат ми Едуард, с тежко въоръжени войници, заклели се да го защитават, но Бог знае къде е Едуард тази нощ, а флотът се обърна срещу нас и ще плава в подкрепа на херцог Ричард. Нямам бойни кораби на разположение. Ще трябва да се задоволим с това. Момчето ми трябва да замине без друга защита освен двама верни слуги и благословията на майка си. Един от приятелите на Едуард го чака в Гринич. Сър Едуард Брамптън, който обичаше Едуард. Така поне се надявам. Не мога да знам. Не мога да бъда сигурна в нищо.

Двамата мъже чакат мълчаливо в лодката, удържайки я срещу течението с въже, прокарано през халката на каменните стъпала, аз побутвам момчето си към тях, те го вдигат на борда и го слагат да седне на кърмата. Няма време за сбогувания, а и без друго не мога да кажа нищо освен молитва той да е в безопасност, която засяда в гърлото ми, сякаш съм погълнала кинжал. Лодката потегля, отблъсната с веслата, аз вдигам ръка да му помахам и виждам побелялото му личице под голямата шапка да гледа назад към мен.

Заключвам желязната порта зад гърба си, а после се качвам обратно по каменните стъпала, безмълвна през безмълвните катакомби, и поглеждам навън през прозореца. Лодката се влива в движението по реката; двамата мъже са на веслата, момчето ми — на кърмата. Никой няма причина да ги спре. Има десетки, стотици такива лодки, които кръстосват реката, поели по собствените си дела — двама работници заедно с едно момче, тръгнали да изпълнят някаква поръчка. Отварям прозореца си, но няма да го повикам. Няма да го повикам обратно. Просто искам да може да ме види, ако вдигне очи. Искам да знае, че не съм го оставила да замине с леко сърце, че съм го търсила с поглед до последно, до най-последния миг. Искам да ме види как го гледам през здрача и да знае, че ще бдя за него до края на живота си, ще бдя за него до смъртния си час, ще бдя над него и след смъртта си, а реката ще нашепва името му.

Той не вдига очи. Прави каквото му е казано. Той е добро момче, смело момче. Не забравя да държи главата си сведена, а шапката — смъкната на челото, за да крие светлата му коса. Трябва да запомни да отговаря на името Питър и да не очаква да му прислужват на едно коляно. Трябва да забрави живите картини и кралските пътувания, лъвовете в Тауър и шута, който се премята презглава, за да го разсмее. Трябва да забрави тълпите от хора, които викат радостно името му, и красивите си сестри, които си играеха с него и го учеха на френски и латински, дори на малко немски. Трябва да забрави обожавания си брат, който бе роден да бъде крал. Трябва да бъде като птица, лястовица, която зиме влита под водите на реките и замръзва неподвижна и безмълвна и не излита отново, докато не дойде пролетта, за да размрази водите и да ги пусне да потекат. Той трябва да влезе като мила малка лястовица в реката, под грижите на своята прародителка Мелузина. Трябва да вярва, че реката ще го скрие и ще го пази, защото аз вече не мога да правя това.

Гледам лодката от прозореца си и отначало още го виждам на кърмата, полюляващ се, докато малката лодка се движи с равномерни тласъци, когато лодкарят натиска веслата. После течението улавя лодката, те поемат по-бързо, виждат се други лодки, баржи, рибарски лодки, търговски кораби, фериботи, увеселителни корабчета, дори два огромни сала, които влачат дървени трупи, и вече не мога да виждам момчето си, то е отишло при реката, а аз трябва да го поверя на Мелузина и водата, и оставам без него, изоставена, без последния си син, застанала като вкоренена на брега на реката.

* * *

Порасналият ми син, Томас Грей, заминава същата нощ. Измъква се през вратата към задните улички на Лондон, облечен като коняр. Имаме нужда от човек навън, който да научава новините и да събере войски за нас. Има стотици мъже, които са ни верни, и хиляди, които са готови да се бият срещу херцога. Но те трябва да бъдат събрани и организирани и Томас трябва да направи това. Не е останал никой друг, който може да го стори. Той е на двайсет и седем години. Знам, че го изпращам в опасност, може би — на смърт.

— Късмет — пожелавам му. Той коленичи пред мен и аз полагам ръка върху главата му за благословия. — Къде ще отидеш?

— На най-безопасното място в Лондон — казва той с печална усмивка. — Място, където обичаха твоя съпруг и никога няма да простят на херцог Ричард, задето го предаде. Където упражняват единствения честен занаят в Лондон.

— Кое място имаш предвид?

— Публичния дом — казва той с широка усмивка. После потъва в мрака и изчезва.

* * *

На другата сутрин, рано, Елизабет води при мен малкия паж. Той беше на служба при нас в Уиндзор и се съгласи да ни служи отново. Елизабет го държи за ръката, защото тя е мило момиче, но той мирише на конюшните, където спи.

— Ще отговаряш на името Ричард, херцог на Йорк — казвам му. — Хората ще се обръщат към теб с „милорд“ и „сир“. Няма да ги поправяш. Няма да казваш нито дума. Просто кимай.

— Да, г’спожо — промърморва той.

— И ще ме наричаш „почитаема майко“ — казвам.

— Да, г’спожо.

— Да, почитаема майко.

— Да, почитаема майко — повтаря той.

— И ще се изкъпеш и ще си сложиш чисти дрехи.

Уплашеното му личице рязко се вдига към мен.

— Не! Не мога да се къпя! — протестира той.

Елизабет изглежда ужасена.

— Всички ще разберат веднага — казва тя.

— Ще кажем, че е болен — хрумва ми. — Ще кажем, че има простуда или възпалено гърло. Ще му вържем челюстта с парцал и ще му увием шал около устата. Ще му кажем да мълчи. Това е само за няколко дни. Само за да спечелим време.