— Тогава го управлявай — казва той. — Настани се в кралските си покои в Тауър и присъствай на коронацията на сина си. Седни на трона си и дай заповеди на херцога, който е само твой девер и настойник на сина ти.

* * *

Размишлявам върху това. Може би Лайънъл е прав и аз трябва да бъда в сърцето на плановете за коронацията, да печеля хората на страната на новия крал, да им обещавам услуги и почести в неговия двор. Ако изляза сега с прекрасните си деца и отново създам свой двор, ще мога да управлявам Англия чрез сина си. Редно е да предявя правата си за нашето място, а не да се крия уплашено. Мисля си: мога да се справя с това. Не е нужно да потеглям на война, за да си спечеля трона. Мога да направя това като властваща кралица, като обичана кралица. Хората са на мое разположение, готови да ми служат. Мога да ги спечеля на своя страна. Навярно би трябвало да изляза от убежището, да пристъпя под лятното слънце и да заема мястото си.

На вратата се потропва леко и мъжки глас казва:

— Изповедникът на вдовстващата кралица.

Отварям решетката. Отвън стои отец от доминиканския орден с вдигната качулка, така че лицето му е скрито.

— Наредено ми е да дойда при вас да изслушам изповедта ви — казва той.

— Влезте, отче — отвръщам и му отварям широко вратата. Той влиза тихо: сандалите му не издават никакъв шум по големите каменни плочи. Покланя се и изчаква да затворят вратата зад гърба му.

— Дойдох по заповед на епископ Мортън — казва той тихо. — Ако някой ви пита — дошъл съм да ви предложа възможност да се изповядате, вие сте ми говорили за греха на тъгата и безмерната скръб, а аз съм ви посъветвал да не изпадате в отчаяние. Съгласна ли сте?

— Да, отче — казвам.

Той ми подава късче хартия.

— Ще изчакам десет минути, а след това ще си тръгна — казва. — Не ми е позволено да отнеса отговор.

Той отива при ниското столче до вратата и сяда, докато чака времето да мине. Занасям бележката до прозореца на светло, и докато реката клокочи под прозореца, я прочитам. Подпечатана е с герба на фамилията Боуфорт. Изпратена е от Маргарет Станли, някогашната ми почетна дама. Макар да е потомка на рода Ланкастър и майка на техния наследник, тя и съпругът ѝ Томас Станли са ни предани през последните единайсет години. Може би тя ще ми остане вярна. Може би дори ще вземе моята страна срещу херцог Ричард. Тя има интерес да е с мен. Разчиташе, че Едуард ще опрости на сина ѝ произхода му от фамилията Ланкастър и ще му позволи да се завърне у дома от изгнанието си в Бретан. Говореше ми за обичта на една майка към сина ѝ, и как би дала всичко, за да бъде той отново у дома при нея. Обещах ѝ, че това ще стане. Тя няма причина да обича херцог Ричард. Вероятно си мисли, че шансовете ѝ да върне сина си у дома са по-добри, ако остане приятелка с мен и подкрепи връщането ми на власт.

Но тя не е написала нищо за заговор, нито думи на подкрепа. Написала е само няколко реда:

Ан Невил няма да пътува до Лондон за коронацията. Не се е разпоредила да подготвят коне или стражи за това пътуване. Не са ѝ взели мерки за специални одежди за коронацията. Помислих си, че бихте искали да знаете.

М. С.

Държа писмото в ръка. Ан е болнава, а синът ѝ е слаб. Може би ще предпочете да си остане у дома. Но Маргарет, лейди Станли, не си е дала целия този труд и не се е изложила на цялата тази опасност, само за да ми съобщи това. Тя иска да знам, че Ан Невил не бърза трескаво към Лондон за величествената коронация, защото няма нужда да бърза. Щом не идва, това е по нареждане на нейния съпруг Ричард. Той знае, че няма да има нищо, на което да присъства. Ако Ричард не е наредил на съпругата си да бъде в Лондон навреме за коронацията, най-важното събитие на новото царуване, то тогава причината трябва да е в това, че няма да се състои никаква коронация.

Стоя загледана в реката много, много дълго, и си мисля какво означава това за мен и двамата ми скъпи кралски синове. После отивам и коленича пред монаха.

— Благослови ме, отче — казвам и усещам как ръката му леко се отпуска върху главата ми.

* * *

Кухненската прислужница, която излиза да купува хляба и месото всеки ден, се прибира у дома с пребледняло лице и говори с дъщеря ми Елизабет. Моето момиче идва при мен.

— Почитаема майко, почитаема майко, мога ли да говоря с вас?

Гледам през прозореца, отправила замислен поглед към водата, сякаш се надявам, че Мелузина може да се появи от лениво течащите летни води и да ме посъветва.

— Разбира се, скъпа. Какво има?

Нещо в напрегнатата ѝ настойчивост ме предупреждава да бъда нащрек.

— Не разбирам какво става, майко, но Джема се прибра от пазара и казва, че се говори нещо за схватка в Частния съвет, за арест. Сбиване в залата на съвета! А сър Уилям… — тя остава без дъх.

— Сър Уилям Хейстингс?

Назовавам името на най-скъпия приятел на Едуард, заклетият защитник на сина ми и мой отскорошен съюзник.

— Да, той. Майко, на пазара се говори, че той е обезглавен.

Хващам се за каменния перваз на прозореца, когато стаята се залюлява.

— Не е възможно — тя сигурно е разбрала погрешно.

— Тя казва, че сър Ричард разкрил заговор срещу себе си, арестувал двама изтъкнати мъже и обезглавил сър Уилям.

— Тя сигурно греши. Той е един от най-изтъкнатите мъже в Англия. Не може да бъде обезглавен без съдебен процес.

— Тя казва така — прошепва Елизабет. — Казва, че го извели и му отсекли главата върху един пън на Тауър Грийн без предупреждение, без процес, без обвинение.

Коленете ми се подгъват и тя ме улавя, докато падам. Стаята притъмнява пред очите ми, а после пак виждам Елизабет с килната настрана диадема и разпилени по гърба светли коси: моята красива дъщеря се вглежда в лицето ми и шепне:

— Почитаема майко, мамо, кажи нещо. Добре ли си?

— Добре съм — казвам аз. Гърлото ми е пресъхнало. Откривам, че лежа на пода, а ръцете ѝ ме крепят. — Добре съм, скъпа. Но ми се стори, че те чух да казваш… помислих си, че каза… стори ми се, че каза, че сър Уилям Хейстингс е обезглавен?

— Така каза Джема, майко. Но мислех, че ти дори не го харесваш.

Сядам: главата ме наболява.

— Дете, тук вече не става въпрос за харесване. Този лорд е най-големият защитник на брат ти, единственият защитник, който ми предложи помощта си. Той не ме харесва, но е готов да пожертва живота си, за да постави брат ти на трона и да удържи на думата, дадена на баща ти. Ако е мъртъв, сме загубили най-големия си съюзник.

Тя объркано поклаща глава:

— Възможно ли е да е извършил нещо много погрешно? Нещо, което е обидило лорд-протектора?

На вратата се потропва леко и всички замръзваме. Един глас се обажда на френски:

— C’est moi.

— Това е жена, отвори вратата — казвам. За миг бях сигурна, че е палачът на Ричард, сега дошъл за нас с остра брадва, все още изцапана от кръвта на Хейстингс. Елизабет изтичва да отвори страничната врата в голямата дървена порта и блудницата Елизабет Шор се вмъква вътре с качулка върху русата глава, плътно увита в наметало около скъпата брокатена рокля. Тя ми прави нисък реверанс, докато аз още стоя сгушена на пода.

— Значи сте чули — казва тя кратко.

— Хейстингс не е мъртъв, нали?

Очите ѝ са пълни със сълзи, но тя говори стегнато.

— Да, мъртъв е. Затова дойдох. Беше обвинен в измяна срещу херцог Ричард.

Дъщеря ми Елизабет се отпуска на колене до мен и взема леденостудената ми ръка в своята.

— Херцог Ричард арестува сър Уилям по обвинение, че крои заговор за смъртта му. Каза, че Уилям наел вещица, за да действа срещу него. Херцогът каза, че се задъхва и се чувства зле, и че губи сили. Каза, че е изгубил силата на ръката, с която държи меча си, и оголи ръката си в залата на съвета, и я показа на сър Уилям от китката до рамото, и каза, че той със сигурност ще види, че ръката изсъхва и вехне. Каза, че враговете му са му направили заклинание.

Очите ми остават приковани върху бледото ѝ лице. Дори не хвърлям поглед към огнището, където изгорих усуканото късче лен от салфетката на херцога, след като го вързах около горната част на ръката си, а после го проклех, за да му отнема дъха и силата, да направя ръката му, с която държи меча, слаба като на сакат човек.

— Коя жена назовава той като вещица?

— Вас — казва тя. Усещам как Елизабет трепва.

А после добавя:

— И мен.

— Нас двете?

— Да — казва тя простичко. — Затова дойдох да ви предупредя. Ако той може да докаже, че сте вещица, може ли да влезе със сила в убежището ви и да отведе вас и децата ви оттук?

Кимвам. Може.

А си спомням и битката при Тюксбъри, когато собственият ми съпруг нахълта в свято убежище без причина или обяснение, извлече ранени мъже от абатството и ги изкла в гробището, а след това влезе в абатството и уби още хора на стълбите към олтара. Трябваше да изстържат кръвта от пода на олтарната част на църквата, трябваше да осветят отново цялото място — толкова осквернено беше от смъртта.

— Може — казвам. — И по-лоши неща са правени преди.

— Трябва да си вървя — казва тя уплашено. — Той може би ме следи. Уилям би искал да направя каквото мога, за да опазя децата ви, но не мога да направя повече. Редно е да ви кажа: лорд Станли направи каквото можа, за да спаси Уилям. Предупреди го, че херцогът се готви да действа срещу него. Явил му се сън, че ще бъдат разкъсани от глиган1 с окървавени бивни. Той предупреди Уилям. Само че Уилям не мислеше, че ще е толкова бързо… — сега сълзите вече се стичат по бузите ѝ, а гласът ѝ е задавен. — Толкова несправедливо — прошепва тя. — И срещу такъв достоен човек. Да изпрати войници да го извлекат от съвета! Да отсекат главата му дори без да го е изповядал свещеник! Без да има време да се помоли!