Кимвам. Разбира се. Разбира се. После ще бъдем прокудени в изгнание и херцог Ричард ще стане крал Ричард, а бледият му и болнав син ще заеме мястото на моето красиво момче.

— И най-лошото от всичко — прошепва тя, — херцогът те подозира, че събираш собствена армия. Предупреди членовете на съвета, че готвиш да унищожиш него и всички стари лордове на Англия. И затова замина за Йорк, за да събере хора, които са му верни. Готви се да ни удари с армия от северняци.

Усещам как хватката ми върху ръката ѝ се затяга.

— Събирам хората си — потвърждавам. — Имам планове. Кога ще пристигнат мъжете от Севера?

— Току-що ги свика — казва тя. — Ще им бъдат необходими няколко дни. Може би седмица, може би повече. Готови ли сте да се вдигнете на оръжие сега?

— Не — отронвам едва чуто. — Не още.

— Не знам какво можеш да направиш оттук. Не е ли по-добре да излезеш и да се явиш лично пред Частния съвет? Някои от лордовете в Частния съвет срещат ли се с теб? Имаш ли план?

Кимвам.

— Бъди сигурна, че имам план. Ще освободя Едуард и начаса ще изпратя тайно сина си Ричард на безопасно място. Ще подкупя стражите в Тауър да освободят Едуард. Той е заобиколен от надеждни мъже. Мога да им имам доверие, че ще си затворят очите за бягството му. Синът ми Томас Грей ще се измъкне оттук. Ще се обърне към шерифа Хътън да спаси брат му Ричард Грей и вуйчо му Антъни, а след това ще се въоръжат, ще се върнат и ще измъкнат всички ни. Ще вдигнат на оръжие хората ни. Ще спечелим тази битка.

— Първо ще отпратиш момчетата?

— Едуард подготвя бягството ни още отпреди години, още преди те да се родят. Заклех се, че ще опазя момчетата, каквото и да се случи. Спомнете си, че стигнахме до трона чрез толкова битки: той никога не е смятал, че сме в безопасност. Винаги сме били подготвени за опасност. Дори ако Ричард няма намерение да им стори зло, не мога да позволя да ги държи в плен и да заяви пред света, че са незаконородени. Брат ни сър Едуард ще доведе флота да атакува херцог Ричард, а един от корабите ще отведе момчетата при Маргарет във Фландрия и там ще бъдат в безопасност.

Тя стисва лакътя ми, а лицето ѝ е побеляло.

— Скъпа моя… О, Елизабет! Мили Боже! Нима не знаеш?

— Какво? Какво сега?

— Брат ни Едуард е изчезнал. Моряците от флота са вдигнали метеж срещу него в полза на лорд-протектора.

За миг съм толкова потресена, че онемявам.

— Едуард? — обръщам се към нея и стисвам ръцете ѝ. — Мъртъв ли е? Убили ли са брат ни Едуард?

Тя поклаща глава.

— Не знам. Не мисля, че някой знае. Със сигурност не е обявен за мъртъв. Не е екзекутиран.

— Кой е настроил мъжете срещу него?

— Томас Хауард — тя назовава един издигащ се на власт благородник, който се присъедини към каузата на Ричард с надеждата за облаги и пост. — Обикалял сред моряците от флота. Те и без друго не били уверени, че трябва да се отправят в морето. Обърнали се срещу командването на Ривърс. Мнозина обикновени хора мразят нашето семейство.

— Изчезнал — изричам. И все още не мога да възприема огромния мащаб на поражението ни. — Изгубихме Едуард, изгубихме и флота, изгубихме и съкровището, което той носеше — прошепвам. — Уповавах се на него да ни спаси. Той щеше да дойде по реката и да ни отведе на безопасно място. А със съкровището щяхме да съберем армия във Фландрия и да платим на поддръжниците си тук. Флотът трябваше да атакува Лондон и да го превземе откъм реката.

Тя се поколебава, а после, сякаш моето отчаяние я е накарало да вземе решение, пъхва ръка в наметката си и изважда късче тъкан, ъгълче от платнена кърпичка. Подава ми го.

— Какво е това?

— Това е късче, което отрязах от салфетката на херцог Ричард, когато вечеряше със съпруга ми — казва тя. — Държеше я в дясната си ръка: избърса с нея устата си — тя снижава глас и свежда очи. Винаги се е страхувала от силите на майка ни. Никога не пожела да усвои някое от нашите умения. — Помислих си, че можеш да я използваш — казва тя. — Помислих си, че навярно можеш да я използваш — поколебава се. — Трябва да спреш херцог Глостър. Той става все по-могъщ и влиятелен с всеки изминал ден. Помислих си, че можеш да му докараш болест.

— Отрязала си това от салфетката на херцога? — питам невярващо. Катрин винаги е мразила всякаква форма на магьосничество: отказва дори на циганките на панаира, които ѝ предлагат да прочетат бъдещето ѝ.

— Заради Антъни — прошепва тя ожесточено. — Толкова се страхувам за брат ни Антъни. Знам, че ще опазиш момчетата. Ще ги отпратиш. Но херцогът задържа Антъни, а както съпругът ми, така и херцогът го мразят. Завиждат му за начетеността и смелостта му, задето е толкова обичан, и се страхуват от него, а аз го обичам толкова много. Трябва да спреш херцога, Елизабет. Наистина трябва. Трябва да спасиш Антъни.

Бързо пъхвам късчето в ръкава си, та никой, дори децата, да не може да го види.

— Остави това на мен — казвам. — Дори не мисли за това. Имаш твърде честно и открито лице, Катрин. Всички ще разберат какво правя, ако веднага не изхвърлиш тази мисъл от ума си.

Тя се изкикотва нервно.

— Никога не бих могла да излъжа.

— Забрави напълно за това.

Връщаме се до входната врата.

— Върви с Бога — казвам ѝ. — И се моли за мен и нашите момчета.

Усмивката се оттегля от лицето ѝ.

— Това са мрачни дни за нас, семейство Ривърс — казва тя. — Моля се да опазиш децата си и себе си, сестро.

— Той ще съжалява, че е започнал това — предричам. За миг правя пауза, защото изведнъж, като в пророческо видение, виждам Ричард, който изглежда малък като изгубено момче, препъващ се сред бойно поле с голям меч, висящ отпуснато в немощната му ръка. Оглежда се наоколо, търсейки с поглед приятели, но няма никакви. Оглежда се за коня си, но конят му е изчезнал. Опитва се да събере сили, но няма никакви. Потресеното му изражение би накарало всеки да го съжали.

Моментът отминава и Катрин докосва ръката ми.

— Какво има? Какво видя?

— Виждам, че той ще съжалява, че е започнал това — казвам тихо. — Това ще бъде неговият край и този на рода му.

— А за нас? — пита тя, като се взира настоятелно в лицето ми, сякаш може да види онова, което съм видяла аз. — Антъни? И всички ние?

— Боя се, че и за нас също.

* * *

Тази нощ, когато вече е ударил среднощният час и цари непрогледна тъмнина, ставам от леглото си и вземам късчето лен, което Катрин ми даде. Виждам петънцето от храна на мястото, където херцогът е избърсал устните си, поднасям го към носа си и го подушвам. Месо, помислям си, макар че той се храни въздържано и не пие. Усуквам плата в нишка и го връзвам около дясната си ръка толкова стегнато, че чувствам как ръката ме заболява. Лягам си, а на сутринта бялата плът на ръката ми е посиняла и пръстите ми са така изтръпнали, че сякаш усещам боцкането на карфици и игли. Усещам болка в ръката и когато я развързвам, простенвам. Усещам слабостта в ръката си, докато хвърлям тънката нишка в огъня.

— И тъй, отслабни — казвам на пламъка. — Изгуби силата си. Нека дясната ръка ти изневери, нека ръката, с която държиш меча, отслабне, нека пръстите ти изгубят силата си. Нека при първия дъх, който поемеш, почувстваш как той засяда в гърдите ти. Нека вторият, който поемеш, те задави. Нека те сполети болест и умора. И да догориш като това парче плат.

Нишката припламва в огнището и аз я наблюдавам как догаря.

* * *

Брат ми Лайънъл идва при мен рано сутринта.

— Получих писмо от членовете на съвета. Молят ни да излезем от убежището и да изпратим сина ти принц Ричард да бъде с брат си в кралските покои в Тауър.

Обръщам се към прозореца и гледам към реката, сякаш тя може да ми даде съвет.

— Не знам — казвам. — Не, не искам и двамата принцове да са в ръцете на чичо си.

— Няма съмнение, че коронацията ще се състои — казва той. — Всички лордове са в Лондон, мантиите се шият, абатството е готово. Редно е да излезем сега и да заемем мястото, което ни се полага по право. Като се крием тук, изглеждаме така сякаш сме виновни в нещо.

Гриза устната си.

— Херцог Ричард е един от синовете на Йорк — казвам. — Той видя трите слънца да пламтят в небето, докато братята яздеха към победата заедно. Не можеш да мислиш, че ще се отдръпне от възможността да владее Англия. Не можеш да мислиш, че ще предаде цялата власт над кралството на едно малко момче.

— Мисля, че той ще управлява Англия чрез сина ти, ако теб те няма да предотвратиш това — казва той без заобикалки. — Ще го постави на трона и ще го направи своя марионетка. Той ще бъде втори Уорик, втори Създател на крале. Той не иска трона за себе си — иска да бъде регент и лорд-протектор. Ще назначи себе си за регент и ще управлява чрез сина ти.

— Едуард ще бъде крал от мига, в който бъде коронясан — казвам аз. — Ще видим в кого ще се вслушва тогава!

— Ричард може да откаже да предаде властта, докато Едуард навърши двайсет и една години — казва той. — Може да господства над кралството през следващите осем години. Ние трябва да бъдем там, представени в Частния съвет, защитавайки интересите си.

— Ако мога да бъда сигурна, че синът ми е в безопасност.

— Ако Ричард имаше намерение да го убие, щеше да го направи в Стоуни Стратфорд, когато арестуваха Антъни. Тогава нямаше кой да го защити и никакъв свидетел освен Бъкингам — казва Лайънъл с равен тон. — Но той не го направи. Вместо това падна на едно коляно, даде пред него клетва за вярност и го въведе с почести в Лондон. Ние сме тези, които създадоха недоверие. Съжалявам, сестро: това бе твое дело. Никога не съм спорил с теб в живота си, знаеш това. Но сега грешиш.

— О, лесно ти е да го кажеш — казвам раздразнено. — Аз имам седем деца, които трябва да защитя, и кралство, което да управлявам.