Елизабет

Онова, което не знам, е, че Хейстингс пише на Ричард — листът е зацапан с петна от сълзите му, но достатъчно четлив — за да съобщи, че семейство Ривърс се въоръжава и се събира около своя принц и че ако Ричард иска да поеме длъжността на протектор, ако иска да опази младия принц Едуард от собственото му алчно семейство, е по-добре да дойде веднага, с толкова мъже от най-важните си владения на север, колкото успее да събере, преди принцът да бъде похитен от собствените си сродници. Той пише:

Кралят остави под ваша опека всичко — имуществото си, своя наследник, кралството. Осигурете закрилата на вашия суверен Едуард V и елате в Лондон, преди семейство Ривърс да ни залее.

Онова, което не знам и което не си позволявам да помисля, е, че след като се научих да се боя от постоянните войни за престола на Англия, тепърва започвам своя собствена и че на карта този път е заложено наследството и дори животът на обичния ми син.

* * *

Той го отвлича.

Ричард се придвижва по-бързо и е по-добре въоръжен и по-решителен, отколкото някой от нас е можел да си представи. Придвижва се толкова бързо и решително, колкото щеше да го стори и Едуард — и е точно толкова безмилостен. Той причаква сина ми в засада по пътя му към Лондон, прогонва мъжете от Уелс, които са били предани на него и мен, арестува брат ми Антъни, сина ми Ричард Грей и нашия братовчед Томас Вон и взема Едуард под свое така наречено попечителство. Момчето ми още няма и тринайсет години, за Бога. Моят син все още е едва дванайсетгодишно момче. Гласът му мутира, брадичката му е гладка като на момиче, по горната му устна е набол съвсем лек мъх, който може да се види само когато лицето му е в профил срещу светлината. А когато Ричард отпраща неговите предани слуги — вуйчо му, когото обожава и полубратът, когото обича, той ги защитава с леко потрепване в гласа. Казва, че е сигурен, че баща му би го заобиколил само с добри и достойни мъже и че иска да ги задържи на служба при себе си.

Той е само момче. Трябва да излезе срещу един закален в битки мъж, решен да извърши вероломство. Когато Ричард казва, че родният ми брат Антъни, който е бил приятел, настойник и закрилник на сина ми през целия му живот, и по-младият от моите синове от първия брак, Ричард, трябва да се отделят от него, моят малък син се опитва да ги защити. Казва, че неговият полубрат Ричард му е близък сродник и другар, че знае, че вуйчо му Антъни винаги е вършил само това, което приляга на един изтъкнат рицар, на благороден рицар, какъвто е. Но херцог Ричард му казва, че всичко ще се уреди, а междувременно той и Бъкингамският херцог, бившия ми повереник, когото ожених против волята му за сестра ми Катрин и който сега се появява в тази изненадваща компания, ще бъдат спътници на принца в пътуването до Лондон.

Той е само едно малко момче. Винаги е бил внимателно пазен. Не знае как да се опълчи на чичо си Ричард, облечен в черно и с лице като буреносен облак, с две хиляди души свита и готов да се бие. Затова оставя вуйчо си Антъни да си отиде; оставя брат си Ричард да си отиде. Как би могъл да ги спаси? Той плаче горчиво. Съобщават ми това. Той заплаква като дете, когато никой не му се подчинява, но ги оставя да си отидат.

Май 1483 г.

Елизабет, моята седемнайсетгодишна дъщеря, дотичва сред виковете и суматохата на двореца Уестминстър.

— Майко! Почитаема майко! Какво става?

— Оттегляме се в убежище — казвам рязко. — Побързай. Събери всичко, което ти трябва, и дрехите за децата. И се погрижи да изнесат килимите и гоблените от кралските покои. Заръчай да отнесат всичко това в Уестминстърското абатство — отново се оттегляме в убежище. Вземи и кутията си за бижута, и кожите. А след това мини през кралските апартаменти и се погрижи да изнесат оттам всичко ценно.

— Защо? — пита тя с треперещи бледи устни. — Какво се е случило сега? Ами Едуард?

— Брат ти, кралят, е похитен от чичо си, лорд-протектора — казвам аз. Думите ми са като ножове и виждам, че я раняват. Тя се възхищава на чичо си Ричард; винаги му се е възхищавала. Надяваше се, че той ще се грижи за всички нас — че ще ни закриля наистина. — По волята на баща ти синът ми беше поверен на грижите на моя враг. Ще видим какъв лорд-протектор ще излезе от него. Но по-добре да го видим от безопасно място. Оттегляме се в убежище днес, още в тази минута.

— Майко — от страх тя подскача на място. — Не е ли редно да изчакаме, не е ли редно да се допитаме до Частния съвет? Не трябва ли да изчакаме тук Бебето? Ами ако херцог Ричард просто води Бебето на сигурно място при нас? Ами ако прави това, което би трябвало като лорд-протектор? Да закриля Бебето?

— За теб той вече не е Бебето, а крал Едуард — казвам ожесточено. — И дори за мен. И нека ти кажа, дъще, че само глупаците чакат, когато враговете им идват, за да видят дали може да се окажат приятели. Ще бъдем в толкова голяма безопасност, колкото успея да ни осигуря. В свято убежище. Ще вземем и брат ти, принц Ричард, и ще скрием на сигурно място и него. А когато лорд-протекторът дойде в Лондон с личната си армия, може да се опита да ме убеди, че е безопасно да изляза.

* * *

Говоря без заобикалки с моето смело момиче, вече млада жена, чийто собствен живот е разбит от това внезапно падение от положението ѝ като принцеса на Англия до момиче, което се укрива, но в действителност сме много паднали духом, когато барикадираме вратата към криптата на „Сейнт Маргарет“ в Уестминстър, и сме сами — брат ми Лайънъл, епископ на Солсбъри, порасналият ми син Томас Грей, малкият ми син Ричард и момичетата ми: Елизабет, Сесили, Ан, Катрин и Бриджет. Когато бяхме тук за последен път, бях бременна с първото си момче и имах всички основания да се надявам, че един ден то ще претендира за трона на Англия. Майка ми беше жива и беше моя другарка и най-близката ми приятелка. Никой не би могъл да се страхува дълго, когато майка ми замисляше кроежи в негова помощ, правеше своите заклинания и се смееше на собствената си амбиция. Съпругът ми беше жив, макар и в изгнание, и подготвяше завръщането си. Никога не съм се съмнявала, че ще дойде. Никога не съм се съмнявала, че ще постигне победа. Знаех, че никога не е губил битка. Знаех, че ще дойде, знаех, че ще победи, знаех, че ще ни спаси. Знаех, че времената са лоши, но се надявах на по-добри.

Сега отново сме тук, но този път е трудно да се надявам. Тук сме през този сезон, ранното лято, който винаги преди е бил любимият ми, изпълнен с пикници, турнири и празненства. Мракът в криптата е потискащ. Сякаш съм погребана жива. И наистина няма голям повод за надежда. Синът ми е във вражески ръце, майка ми отдавна вече я няма, а съпругът ми е мъртъв. Няма го красивият, висок мъж, който да заблъска по вратата и да препречи светлината когато влезе, викайки ме по име. Синът ми, който беше бебе тогава сега е дванайсетгодишен юноша и в ръцете на нашия враг. Дъщеря ми Елизабет, която така нежно си играеше със сестрите си миналия път, когато бяхме затворени, сега е на седемнайсет години. Тя обръща към мен бледото си лице и пита какво ще правим. Миналия път чакахме, уверени, че ако успеем да оцелеем, ще бъдем избавени. Този път няма нищо сигурно.

В продължение на почти седмица се ослушвам на мъничкото прозорче, вградено във входната врата. От зори до здрач надзъртам през решетката, напрягайки слух да чуя какво правят хората, да дочуя шума от улиците. Когато се отдръпвам от вратата, отивам до прозореца с изглед към реката, стоя загледана в минаващите лодки, като следя за кралската баржа и се ослушвам да чуя Мелузина.

Всеки ден изпращам пратеници да питат за новини от брат ми и сина ми и да говорят с лордовете, които би трябвало да се вдигнат да ни защитят, чиито арендатори би трябвало да се въоръжават, за да ни дойдат на помощ. И на петия ден го чувам: усилващ се шум, ликуващите възгласи на чираците и друг звук под него, по-дълбок и плътен звук — дюдюкане. Чувам дрънченето на сбруя и тропота от копитата на много коне. Това е армията на Ричард, херцог Глостър, братът на моя съпруг, човекът, на когото той повери безопасността ни, влизащ в столицата на Едуард, приет със смесени чувства. Когато поглеждам навън през прозореца към реката, неговите кораби вече са образували верига около двореца Уестминстър: плаваща барикада, която ни държи в плен. Никой не може да влезе или да излезе.

Чувам тропот като при кавалерийска атака и викове. Започвам да се питам: ако бях вдигнала града на оръжие срещу него, ако бях обявила война още в първия миг, дали можех да се изправя срещу него сега? Но после си помислям: ами синът ми Едуард в свитата на чичо си? Ами брат ми Антъни и синът ми Ричард Грей, държани като заложници за доброто ми поведение? И въпреки това може би нямам от какво да се страхувам. Просто не знам. Синът ми е или млад крал, отправил се с високи почести към коронацията си, или похитено дете. Дори не знам със сигурност кое от двете.

Лягам си, а този въпрос се набива в главата ми като барабанни удари. Лежа облечена и изобщо не заспивам. Знам, че някъде, недалеч от мен тази вечер, синът ми също лежи буден. Неспокойна съм, една изтерзана жена, измъчвана от нуждата да бъда с него, да го видя, да му кажа, че отново е на сигурно място при мен. Не мога да повярвам, че бидейки дъщеря на Мелузина, не мога да се провра през решетките на прозореца и просто да доплувам до него. Той е моето момче: може би се страхува, може би е в опасност. Как мога да не бъда с него?

Но трябва да лежа тихо и да чакам небето да смени цвета си от най-наситено черно до сиво в малките стъкла на прозореца, преди да си позволя да се надигна, да прекося криптата до вратата и да отворя капачето на шпионката, за да погледна навън и да видя тихите улици. Тогава осъзнавам, че никой не се е вдигнал на оръжие да защити сина ми Едуард, никой няма да отиде да го избави, никой няма да освободи мен. Може и да дюдюкаха, когато лорд-протекторът влезе в града начело на армията си с моя син в свитата си, може и да са вдигнали малък метеж и да са предизвикали някоя дребна схватка, но нямат намерение тази сутрин да се въоръжат и да щурмуват замъка му. Снощи единствена аз в цял Лондон бях будна и нащрек, тревожейки се за малкия крал през всички тези дълги часове.