— Мразя това място — казвам разсеяно.

— Кое място?

— Лондонския Тауър. Мразя го.

* * *

Злодеят, приближен на Джордж, предателят Бърдет, обявява невинността си на ешафода в Тайбърн, пред дюдюкаща тълпа, и въпреки това е обесен. Джордж, който не си извлича никаква поука от смъртта на своя довереник, потегля разярен от Лондон, нахълтва на срещата на кралския съвет в замъка Уиндзор и повтаря думите на Бърдет, крещейки в лицето на Едуард.

— Не може да бъде! — казвам на Антъни. Напълно съм скандализирана.

— Направи го! Наистина! — Антъни се дави от смях, докато се опитва да ми опише сцената в покоите ми в замъка: дамите ми са насядали в приемната ми, а брат ми и аз сме се усамотили в спалнята ми. — Ето ти го нашия Едуард, от ярост извисил се сякаш на цели седем фута. Ето ти ги и членовете на Частния съвет, с ужасени изражения. Трябваше да им видиш лицата — Томас Станли беше отворил уста като риба! Брат ни Лайънъл — стиснал ужасено кръста на гърдите си. Нашият Джордж — наперено изправен пред краля и ревящ речта си гръмко като някой актьор. Разбира се, половината от тях не схващат нищичко и не осъзнават, че Джордж рецитира речта на Бърдет, произнесена от ешафода, по памет като пътуващ актьор. Затова, когато той казва: „Аз съм стар човек, мъдър човек…“, всички са напълно объркани.

Надавам лек писклив смях.

— Антъни! Не е вярно!

— Кълна ти се, никой от нас не знаеше какво става, освен Едуард и Джордж. После Джордж го нарече тиранин!

Смехът ми рязко замира.

— Пред собствения му съвет?

— Тиранин и убиец.

— Нарекъл го е така?

— Да. В лицето. За какво говореше? За смъртта на Уорик?

— Не — казвам кратко. — Нещо по-лошо.

— Едуард Ланкастърски? Младият принц?

Поклащам глава.

— Това беше по време на битка.

— Нима за стария крал?

— Никога не говорим за това — казвам. — Никога.

— Е, Джордж ще заговори за това сега. Изглежда като човек, готов да каже всичко. Нали знаеш, той твърди, че Едуард дори не е син на династията Йорк. Че е копеле на стрелеца Блейбърн; така че Джордж е истинският наследник.

Кимвам.

— Едуард ще трябва да му затвори устата. Това не може да продължава.

— Едуард ще трябва да му затвори устата веднага — предупреждава ме той. — Или Джордж ще свали от престола теб и цялата династия Йорк. Така е, както казах. Гербът на вашата фамилия не би трябвало да е бялата роза, а старият знак на вечността.

— Вечността? — повтарям с надеждата, че той ще каже нещо успокояващо в това най-мрачно време от дните ни.

— Да, змията, която се самоизяжда. Синовете на Йорк ще се унищожат помежду си, един брат ще унищожи друг, чичовци ще поглъщат племенници, бащи ще обезглавяват синове. Те са род, който изпитва нужда да пролива кръв и са готови да пролеят своята, ако нямат друг враг.

Слагам ръце върху корема си, сякаш за да предпазя детето да не чува такива мрачни предсказания.

— Недей, Антъни. Не говори такива неща.

— Верни са — казва той мрачно. — Династията Йорк ще падне, каквото и да сторим ти или аз, защото нейните членове ще се самоизядат.

* * *

Влизам в затъмнената си спалня за шестседмичното оттегляне преди раждането, като оставям въпроса все още неуреден. Едуард не може да измисли какво може да се направи. Един нелоялен кралски брат не е нещо ново в Англия, не е нищо ново и за тази фамилия, но е истинско мъчение за Едуард.

— Остави нещата така, докато изляза — казвам му на самия праг на покоите си. — Навярно той ще се вразуми и ще помоли за прошка. Когато изляза, можем да вземем решение.

— А ти бъди смела — той хвърля поглед към потъналата в сенки стая зад мен, затоплена от малък огън, с бели стени, защото са свалили всички изображения, които могат да се отразят на формата на бебето, което предстои да се роди. Едуард се навежда напред.

— Ще идвам да те посещавам — прошепва.

Усмихвам се. Едуард винаги нарушава правилото родилната стая да бъде запазена територия само за жени.

— Носи ми вино и захаросани плодове — казвам, назовавайки забранените храни.

— Само ако ме целунеш сладко.

— Едуард, как можеш!

— Веднага щом излезеш тогава.

Той отстъпва назад и официално ми пожелава всичко добро пред придворните. Покланя ми се, аз му правя реверанс, а после се дръпвам назад и те затварят вратата пред лицата на усмихнатите придворни, и аз оставам сама с бавачките в малкия апартамент, без да имам какво друго да правя, освен да чакам новото бебе да се появи.

* * *

Раждането е продължително и трудно, но накрая идва и съкровището: момче. Той е сладко малко дете от рода Йорк, с рехава светла косица и очи, сини като яйце на червеношийка. Дребен и лек е и когато го слагат в ръцете ми, за миг ме пробожда страх, защото изглежда толкова миниатюрен.

— Ще порасне — казва акушерката успокоително. — Дребните бебета растат бързо.

Усмихвам се и докосвам крехката му ръчичка, и виждам как обръща глава и присвива устни.

Кърмя го сама през първите десет дни, а после наемаме едра дойка, която влиза и нежно го поема от мен. Когато я виждам седнала в ниското столче и нежността, с която го поднася към гърдите си, съм сигурна, че ще се грижи за него. Кръщаваме го Джордж, както обещахме на вероломния му чичо, а аз се пречиствам в църква и излизам от затъмнените си родилни покои на ярката слънчева светлина в средата на август, за да открия, че в мое отсъствие новата блудница, Елизабет Шор, се разпорежда почти като кралица в двора ми. Кралят се е отказал от запоите и задяването на жени из лондонските обществени бани. Купил ѝ е къща близо до двореца Уайтхол. Дели с нея трапезата и леглото си. Наслаждава се на компанията ѝ и дворът знае това.

— Тя си тръгва тази вечер — казвам рязко на Едуард, когато, облечен в пищна алена мантия, бродирана със злато, той идва в покоите ми.

— Коя? — пита той невинно, като отива с чаша вино до огнището ми: най-невинният съпруг на света. Махва с ръка и слугите излизат бързо от стаята, съзнавайки много добре, че се заражда някаква беда.

— Тази жена Шор — казвам простичко. — Не помисли ли, че някой ще ме посрещне с клюката в мига, щом изляза от усамотението си? Чудното е, че са си държали езиците толкова дълго. Едва бях излязла от параклиса и те вече се препъваха един в друг в бързината си да ми съобщят. Маргарет Боуфорт прояви особено голямо съчувствие.

Едуард се засмива.

— Прости ми. Не знаех, че постъпките ми представляват такъв голям интерес.

Не казвам нищо в отговор на тази лъжа. Просто чакам.

— Ах, любима, това беше доста дълго време — казва той. — Знам, че се беше оттеглила в очакване на раждането, а после дойдоха родилните ти мъки и сърцето ми се изпълваше със съчувствие към теб, но въпреки това един мъж се нуждае от топло легло.

— Вече излязох от усамотението си — казвам бързо. — А твоето легло ще бъде леденостудено — ще бъде като възглавница от скреж, като снежна завивка — ако тя не си е отишла до утре сутрин.

Той протяга ръка към мен и аз отивам да застана до него. Когато се навеждам да го целуна по шията, познатото докосване и ароматът на кожата му изведнъж ме замайват.

— Кажи, че не си ми ядосана, скъпа — прошепва ми той: тонът на гласа му е като успокояващо гукане.

— Знаеш, че съм.

— Тогава кажи, че ще ми простиш.

— Знаеш, че винаги ти прощавам.

— Тогава кажи, че можем да отидем в леглото и отново да бъдем щастливи, че сме заедно. Ти се справи толкова добре, като ни дари с още едно момче. Такава наслада си за окото, когато си закръглена и току-що завърнала се при мен. Желая те толкова много. Кажи, че можем да бъдем щастливи.

— Не. Ти ми кажи нещо.

Дланта му се плъзва нагоре по ръката ми и обхожда лакътя ми под ръкава на нощницата. Както винаги, докосването му е интимно като правене на любов.

— Всичко, каквото пожелаеш. Какво би искала да ти кажа?

— Кажи, че тя си отива утре.

— Да, отива си — казва той с въздишка. — Но знаеш ли, ако само склониш да се срещнеш с нея, ще я харесаш. Тя е жизнерадостна млада жена, начетена и весела. Добра е за компания. И е едно от най-добродушните момичета, които съм срещал.

— Тя си отива утре — повтарям, пренебрегвайки чара на Елизабет Шор, сякаш ме е грижа дали е начетена. Сякаш и Едуард го е грижа. Сякаш е в състояние да каже истината за една жена. Той тича след жените като възбуден пес след разгонена кучка. Убедена съм, че не знае нищо за тяхната начетеност или нрав.

— Това ще е първото нещо, с което ще се заема утре, скъпа. Първото нещо.

Лятото на 1477 г.

През юни Едуард нарежда да арестуват Джордж за държавна измяна и го изправя пред съвета. Само аз знам какво струваше на съпруга ми да обвини брат си, че крои заговор за смъртта му. Той държи скръбта и срама си скрити от всички други. На събранието на Частния съвет не се представят доказателства: доказателства не са необходими. Сам кралят заявява, че е извършена държавна измяна, а никой не може да спори с краля по подобно обвинение. А и наистина, няма нито един човек, когото Джордж да не е хващал за ръкава и придърпвал в някой тъмен коридор, за да му нашепва безумните си подозрения. Няма човек, който да не е чувал обещанието за издигане, ако стане съучастник в заговор срещу Едуард. Няма човек, който да не е виждал Джордж да отказва всякаква храна, приготвена в готварницата по моя заръка, или да хвърля сол през рамо, преди да седне да се храни на трапезите ни, или да стисва юмрук в знака срещу магьосничество, когато минавам покрай него. Няма човек, който да не знае, че Джордж е сторил всичко, освен сам да напише обвинението си в държавна измяна и да подпише собствените си признания. Но никой от тях, дори сега, не знае какво иска да направи Едуард по въпроса. Намират Джордж за виновен в измяна, но не определят наказание. Никой от тях не знае какво е готов да стори кралят срещу брата, когото още обича.