— Вярвам, че са от Бог. Никога не се съмнявам в това. Но Бог ми говори чрез реката.

— Ти си еретичка и езичница — казва Антъни с братско пренебрежение. — Мелузина е приказка, но Бог и Неговият Син са вярата, която изповядваш открито. За Бога, ти си основавала религиозни обители и параклиси в църкви за отслужване на литургии за душите на дарителите, а също и училища, все в Негово име. Обичта ти към реките и потоците е суеверие, което си усвоила от майка ни, като онова на древните езичници. Не можеш да ги смесиш в своя собствена религия, а после да плашиш себе си с дяволи, измислени от самата теб.

— Разбира се, братко — казвам със сведени очи. — Ти си начетен благородник: сигурна съм, че ти знаеш най-добре.

— Спри! — рязко вдига той ръка, като се смее. — Спри. Не е нужно да мислиш, че ще се опитам да споря с теб. Знам, че ти си имаш своя собствена теология. Отчасти взета от приказките и отчасти — от Библията, и цялата — безсмислена. Моля те, заради всички нас, дръж тази религия в тайна. Дръж я за себе си. И не плаши себе си с въображаеми врагове.

— Но аз сънувам истински неща.

— Щом казваш.

— Антъни, целият ми живот е доказателство за магия, за това, че мога да прозирам в бъдещето.

— Назови едно нещо.

— Нима не се омъжих за краля на Англия?

— Нима не те видях да стоиш отвън на пътя като блудницата, каквато наистина си?

Възкликвам, за да заглуша бурния му смях:

— Не беше така! Не беше така! И освен това пръстенът ми дойде при мен от реката!

Той взема ръцете ми и ги целува и двете.

— Всичко това са глупости — казва внимателно. — Няма никаква Мелузина, а една стара, полузабравена история, която майка ни някога ни разказваше преди лягане. Не съществува никакво чародейство, просто майка ни те насърчаваше с тази игра. Ти не притежаваш сили. Не съществува нищо освен онова, което ние можем да правим като грешници по Божията воля. А Томас Бърдет не притежава никакви сили, освен зла воля и обещанието на един сметкаджия.

Усмихвам му се и не споря. Но в сърцето си зная, че има нещо повече.

* * *

— Как свършила историята на Мелузина? — пита ме моят малък син Едуард същата вечер, когато го слушам как се моли преди лягане. Той дели стая с тригодишния си брат Ричард и двете момчета ме гледат с надежда: искат приказка, която да отложи времето им за лягане.

— Защо питаш?

Сядам на един стол до огъня в стаята им и придърпвам към себе си ниско столче, за да мога да вдигна краката си върху него да си починат. Усещам как новото бебе се размърдва в тялото ми. Бременна съм в шестия месец, и имам чувството, че до раждането остава още цял един живот.

— Чух негова светлост, вуйчо ми Антъни, да ти говори за нея днес — казва Едуард. — Какво станало, след като тя излязла от водата и се омъжила за рицаря?

— Приказката завършва тъжно — предупреждавам. Правя им знак, че трябва да отиват в леглото, и те ми се подчиняват, но два чифта немигащи, будни очи ме наблюдават над завивките. — Историите са различни. Някои хора казват, че един любопитен пътник дошъл до къщата им, шпионирал я и я видял как се превръща на риба в банята си. Други твърдят, че съпругът ѝ нарушил обещанието си, че ще бъде свободна да плува сама, проследил я и я видял как отново се превръща в риба.

— Но защо би имал нещо против? — пита трезвомислещият Едуард. — След като тя е била наполовина риба, когато я срещнал…

— Ами, мислел си, че може да я промени така, че тя да стане жената, която искал — обяснявам. — Понякога един мъж харесва някоя жена, но после се надява, че може да я промени. Може би той е бил такъв.

— Има ли битки в тази история? — пита сънено Ричард, когато главата му клюмва върху възглавницата.

— Не, никакви — казвам. Целувам Едуард по челото, а после отивам до другото легло и целувам Ричард. И двамата все още миришат като бебета — на сапун и топла кожа. Косите им са меки и ухаят на свеж въздух.

— Е, какво става, когато той узнава, че тя е наполовина риба? — прошепва Едуард, докато отивам към вратата.

— Тя взема децата и го напуска — казвам. — И не се срещат никога повече.

Духвам свещите от единия свещник, но оставям другия да гори. Светлината на огъня в малкото огнище прави стаята топла и уютна.

— Това е наистина тъжно — казва печално Едуард. — Бедният човек — да не види децата си, нито жена си никога повече.

— Тъжно е — съгласявам се. — Но това е просто приказка. Навярно има друг завършек, който хората са забравили да разкажат. Може би тя му е простила и се е върнала при него. Може би от обич той се е превърнал на риба и е отплувал след нея.

— Да — той е жизнерадостно момче и лесно се утешава. — Лека нощ, мамо.

— Лека нощ и Бог да ви благослови и двамата.

* * *

Когато я видя, с плискаща се по люспите ѝ вода, как се гмурка в банята, която бе построил специално за нея, мислейки си, че тя ще обича да се къпе — не да се преобразява на риба — той изпита онова мигновено отвращение, което някои мъже изпитват, когато разберат, може би за пръв път, че една жена е наистина „друго същество“. Не е момче, макар да е слаба като момче, нито глупачка, макар да я вижда как трепери от страст като глупачка. Тя не е злодей в умението си да изпитва недоволство от някого, нито пък светица в миговете си на великодушие. Тя не е мъж в никое от тези неща. Тя е жена. Същество, съвсем различно от мъж. Онова, което той видя, бе наполовина риба, но онова, което го изплаши до дън душа, бе онази част, която представляваше жена.

 * * *

Злобата на Джордж към брат му става ужасно очевидна в дните на процеса срещу Бърдет и неговите съзаклятници. Когато започват да търсят доказателства, заговорът се разнищва и разкрива оплетена бъркотия от мрачни обещания и заплахи, рецепти за напоени с отрова наметала, кесийка със счукани стъкла и откровени проклятия. В книжата на Бърдет намират не само начертана диаграма с дни, предсказваща смъртта на Едуард, но и заклинания, предназначени да го убият. Когато Едуард ми ги показва, не се сдържам и потръпвам. Треперя, сякаш имам треска. Независимо дали могат да причинят смърт, или не, знам, че тези древни рисунки върху тъмна хартия имат злотворна сила.

— От тях ме обзема студ — казвам. — Усещам ги толкова студени и влажни. Усещам нещо злокобно.

— Със сигурност са доказателство за злини — казва Едуард мрачно. — Не бях и сънувал, че Джордж може да стигне толкова далече в действията си срещу мен. Бих дал всичко на света, само да можеше той да живее в мир с нас или поне да си държи езика зад зъбите. Но той е наел такива неопитни мъже, та сега всички знаят, че родният ми брат е заговорничил срещу мен. Бърдет ще бъде признат за виновен и обесен за престъплението си. Но със сигурност ще се окаже, че лично Джордж го е наел. Джордж също е виновен в измяна. Но не мога да изправя на съд собствения си брат!

— Защо не? — питам остро. Седнала съм на нисък, отрупан с възглавници стол до огъня в спалнята си, облечена само в подплатената си с кожа нощна пелерина. Тръгнали сме към отделните си легла, но Едуард вече не може да държи в себе си тревогите си. Гнусните проклятия на Бърдет може и да не са навредили на здравето му, но са помрачили духа му. — Защо да не можеш да изправиш Джордж на съд и да го изпратиш на смърт като предател? Той го заслужава.

— Защото го обичам — казва съпругът ми простичко. — Колкото ти обичаш брат си Антъни. Не мога да го изпратя на ешафода. Той е малкото ми братче. Сражавал се е редом с мен. Той има моята кръв. Любимец е на майка ми. Той е нашият Джордж.

— Бил е също и от другата страна на бойното поле — напомням му. — Той вече неведнъж предаде теб и семейството ви. Щеше да се погрижи да не останеш жив, ако ти не беше избягал, след като Уорик те залови. Той ме обяви за вещица, нареди да арестуват майка ми, стоеше и гледаше безучастно, когато убиха баща ми и брат ми Джон. Той не позволява нито справедливостта, нито чувствата му към семейството да се изпречат на пътя му. Защо трябва да го правиш ти?

Едуард, седнал в стола от другата страна на огъня, се навежда напред. На потрепващата светлина лицето му изглежда старо. За първи път виждам изписано върху него бремето на годините и кралската власт.

— Знам. Знам. Би трябвало да бъда по-суров към него, но не мога. Той е любимецът на майка ни, той е нашето малко златно момче. Не мога да повярвам, че е толкова…

— Зъл — помагам му с думата. — Вашият малък галеник е станал зъл. Той вече е голямо куче, не сладко кутренце. И има лош нрав, защото е бил глезен още от раждането. Ще трябва да се справиш сурово с него, Едуард, помни ми думите. Когато се отнасяш с него с добрина, той ти се отплаща с интриги.

— Може би — казва той и въздиша. — Може би ще се поучи.

— Няма да се поучи — отсичам. — Ще бъде безопасен за теб едва когато е мъртъв. Ще трябва да го сториш, Едуард. Можеш само да избереш времето и мястото.

Той се изправя, протяга се и отива до леглото.

— Нека да те видя, че си легнала, преди да се прибера в собствените си покои. Ще се радвам, когато бебето се роди и отново можем да спим заедно.

— След миг — отговарям. Навеждам се напред и се вглеждам във въглените. Аз съм наследница на водна богиня, никога не успявам да прозра добре в пламъците, но в проблясването на жаравата мога да различа сприхавото лице на Джордж и нещо зад него: висока сграда, тъмна като стълб с пътепоказател — Тауър. За мен тази сграда е винаги мрачна, обиталище на смъртта. Свивам рамене. Може би не означава нищо.

Изправям се, отивам да си легна и се сгушвам под завивките, а Едуард улавя ръцете ми, за да ме целуне за лека нощ.

— Та ти си премръзнала — казва той изненадано. — Мислех си, че огънят е достатъчно силен.