Филипа Грегъри - Бялата кралица

— Сега всички го питат какво е сторил Едуард, за да го разгневи, и той се държи оскърбително и спрямо двама ви. Предизвиква хората да заговорят дали принц Едуард прилича на баща си, и откъде може някой да знае, че той е твой истински син, понеже е роден в убежище, без надеждни свидетели. Поисках от Едуард позволение да го предизвикам на дуел. Не може да му се позволява да говори за теб по този начин. Искам да защитя името ти.

— Какво каза Едуард?

— Каза, че е по-добре да го пренебрегна, отколкото да подкрепя по някакъв начин лъжите му, като оспоря верността им. Но на мен това не ми харесва. А той обижда теб и семейството ни, също и майка ни.

— Това е нищо в сравнение с онова, което причинява на своето семейство — отбелязвам. — Нарича майка ни вещица, но своята собствена заклеймява като блудница. Той е човек, който не се страхува да изрича клевети. Изненадана съм, че майка му не му нарежда да си мълчи.

— Мисля, че го е направила, а Едуард го е порицал насаме, но нищо не го спира. Той е извън себе си от злоба.

— Поне ако е далече от двора, няма постоянно да шушука из ъглите и да отказва да танцува.

— Стига да не заговорничи срещу нас. Щом се оттегли в къщата си и бъде заобиколен от васалите си, Едуард ще бъде в пълно неведение кого призовава той, докато Джордж отново не изведе хората си на бойното поле и Едуард отново не се окаже принуден да се справя с бунт.

— О, Едуард ще узнае — казвам хитро. — Сигурно е поставил хора, които да следят Джордж. Дори аз имам платен човек в къщата му. Едуард сигурно има дузина. Ще узная какво прави, още преди да го е направил.

— Кой е този мъж? — пита Антъни.

Усмихвам се.

— Не е нужно да е мъж, за да следи, да разбира и да докладва. Настанила съм една жена в домакинството му и тя ми разказва всичко.

Моята шпионка, Анкарет, ми докладва всяка седмица и ми съобщава, че Джордж наистина получава писма от нашия враг, Франция. После, точно преди Коледа, пише за влошаващото се здраве на съпругата му, Изабел. Малката херцогиня ражда още едно дете, четвъртото поред, но не възстановява силите си и само седмици след раждането се отказва от борбата за живот, извръща лице от света, и умира.

Моля се за душата ѝ с искрена скръб. Тя беше момиче с ужасно лош късмет. Баща ѝ Уорик я обожаваше и мислеше, че ще я направи херцогиня, а после си помисли, че може да направи съпруга ѝ крал. Но вместо красив крал от династията Йорк, нейният съпруг беше навъсен по-малък син, който се превърна в изменник не веднъж, а два пъти. След като изгуби бебето си в бушуващото море сред призования с магия вятър отвъд Кале, тя роди още две деца — Маргарет и Едуард. Сега те ще трябва да се справят без нея. Маргарет е будно и умно момиче, но Едуард е муден, невъзприемчив, може би дори слабоумен. Бог да е на помощ и на двамата сега, когато Джордж е единственият им родител. Изпращам писмо, с което изразявам скръбта си, а дворът носи траур за нея — дъщерята на един велик граф и съпруга на херцог с кралска кръв.

Скърбим за нея, но Джордж едва я е погребал, едва е духнал пламъците на свещите, и вече се връща с наперена походка в двора, кроящ планове за нова съпруга, и този път се цели високо. Шарл Бургундски, съпругът на нашата Маргарет Йоркска, е загинал в битка, а дъщеря му Мари е херцогиня и наследница на едно от най-богатите херцогства в християнския свят.

Маргарет, винаги привърженица на Йорк, и фатално сляпа за недостатъците на семейството си, предлага брат ѝ Джордж, така благополучно свободен, да се ожени за доведената ѝ дъщеря — съобразявайки се по този начин повече с нуждите на брат си, отколкото с тези на бургундската си повереница — или поне така мисля. Джордж, разбира се, веднага пламва от амбиция. Той съобщава на Едуард, че ще приеме или херцогинята на Бургундия, или принцесата на Шотландия.

— Невъзможно — казва Едуард. — Той е достатъчно вероломен и когато разполага с доход, достоен за един херцог, изплащан от мен. Ако е богат като принц, с независимо богатство, никой от нас няма да бъде в безопасност. Помисли си за бедите, които ще ни причини в Шотландия! Мили Боже, помисли си как ще тормози нашата сестра Маргарет в Бургундия! Тя току-що овдовя, заварената ѝ дъщеря току-що остана сираче. Бих изпратил Джордж при тях толкова охотно, колкото бих пратил и някой вълк.

Джордж изпада в мрачно настроение заради отказа на брат си, а после научаваме скандални новини, новини, толкова необичайни, та отначало си мислим, че това трябва да е преувеличен слух: не може да е вярно. Джордж внезапно заявява, че Изабел не е починала от родилна треска, а от отравяне, и изпраща отровителя в тъмница.

— Невъзможно! — възкликвам пред Едуард. — Да не е полудял? Кой би навредил на Изабел? Кого е арестувал? Защо?

— Не става въпрос само за арестуване — казва той. Изглежда напълно зашеметен от писмото в ръката си. — Трябва да си е изгубил ума. Светкавично е изправил тази слугиня пред съд и е наредил на съдиите да я намерят за виновна в убийство, и е заповядал да я обезглавят. Вече е мъртва. Мъртва по заповед на Джордж, сякаш в тази страна няма закон. Сякаш той е по-могъщ от закона, по-велик от краля. Той управлява кралството ми, сякаш съм разрешил тиранията.

— Коя е тя? Коя е била? — настоявам. — Бедната прислужница?

— Анкарет Туинхо — отвръща той, като прочита името от обвинителното писмо. — Съдиите казват, че ги заплашил с насилие и ги накарал да издадат осъдителна присъда, макар че срещу нея нямало доказателства, освен клетвата му. Казват, че не посмели да му откажат, и че той ги принудил да изпратят една невинна жена на смърт. Той я обвинил в отровителство и магьосничество, и че служела на велика вещица — той вдига очи от писмото и вижда пребледнялото ми лице.

— Велика вещица? Знаеш ли нещо за това, Елизабет?

— Тя беше моята шпионка в домакинството му — признавам бързо. — Но това е всичко. Нямах нужда да тровя бедната малка Изабел. Какво бих спечелила от това? Не харесвах нея, както не харесвам и сестра ѝ, но не бих им пожелала злото.

Едуард кимва.

— Знам. Разбира се, че не си наредила да отровят Изабел. Но дали Джордж е знаел, че жената, която е обвинил, е на заплащане при теб?

— Може би. Може би. Защо иначе би я обвинил? Какво друго може да е сторила, за да го подразни? Дали целта му е да ме предупреди? Да ни заплаши?

Едуард хвърля писмото на масата:

— Бог знае! Какво се надява да спечели, като убие една слугиня, освен да предизвика още беди и клюки? Ще трябва да предприема нещо по този въпрос, Елизабет. Не мога да го оставя така.

— Какво ще правиш?

— Той има малка група от собствени съветници: опасни, недоволни мъже. Единият от тях със сигурност е практикуващ гадател, ако не и по-лошо. Ще ги арестувам. Ще ги изправя на съд. Ще причиня на неговите хора онова, което той причини на твоята слугиня. Това може да му послужи като предупреждение. Не може да заплашва нас или слугите ни без риск за себе си. Само се надявам да има нужния здрав разум, за да го проумее.

Кимвам.

— Те не могат да ни навредят, нали? — питам. — Тези мъже?

— Само ако вярваш, както, изглежда, си мисли Джордж, че могат да ни прокълнат.

Усмихвам се, с надеждата да скрия страха си. Разбира се, че вярвам, че могат да направят заклинание срещу нас. Разбира се, че се боя, че вече са го направили.

Права съм да се тревожа. Едуард арестува прочутия магьосник Томас Бърдет и още двама с него, те са подложени на разпит и започва да се излива объркан поток от истории за черни изкуства, заплахи и магии.

Брат ми Антъни ме намира в двореца Уайтхол в един слънчев майски следобед, подпряла натежалия си корем на крайречната стена и загледана във водата. Зад мен, в градината, децата си играят, подхвърляйки топка с бухалки. От възмутените крясъци за измама предполагам, че синът ми Едуард губи играта и се възползва от предимствата на положението си като Уелски принц, за да промени резултата.

— Какво правиш тук? — пита Антъни.

— Пожелавам си тази река да бе крепостен ров, който може да опази мен и близките ми от външните врагове.

— Идва ли Мелузина, когато я призоваваш от водите на Темза? — пита той със скептична усмивка.

— Ако дойде, бих я накарала да обеси Джордж, херцог Кларънс, редом до неговия магьосник. И бих я помолила да стори това и с двамата веднага, без повече думи.

— Нали не вярваш, че този човек може да ти навреди само като ти пожелае злото? — настойчиво пита брат ми. — Той не е магьосник. Не съществува такова нещо. Това е приказка, с която плашат децата, Елизабет — той хвърля поглед назад към децата ми, които се обръщат към Елизабет да отсъди в спора за едно пропуснато хващане.

— Джордж му вярва. Платил му е добри пари да предскаже смъртта на краля, а после — още, за да я предизвика чрез урочасване. Джордж е наел този магьосник, за да ни унищожи. Заклинанията му вече витаят във въздуха, в пръстта, дори във водата.

— О, глупости. Той е магьосник не повече, отколкото ти си вещица.

— Аз не претендирам, че съм вещица — казвам тихо. — Но имам наследството на Мелузина. Аз съм нейна наследница. Знаеш какво имам предвид: имам нейната дарба, точно както я имаше майка ни. Точно както я има дъщеря ми Елизабет. Светът ми пее и аз чувам песента. Нещата идват при мен, желанията ми се сбъдват. Сънищата ми говорят. Виждам знаци и знамения. И понякога знам какво ще се случи в бъдещето. Имам Зрението.

— Всичко това може да са откровения, изпратени от Бог — възразява той твърдо. — Това е силата на молитвата. Всичко останало е самозалъгване. И женски глупости.

Усмихвам се.