Филипа Грегъри - Бялата кралица

Той ме целува нежно, сдържайки обичайната си бърза възбуда. Няма да правим отново любов, докато не мине малко време след раждането на бебето и аз не се причестя в църква.

— Скъпа моя — прошепва ми той.

Известно време седим мълчаливо, загледани в огъня.

— Но за какво дойде да ме видиш? — питам.

— А, да. Мисля, че това не би трябвало да променя нещата. Искам да изпратя Бебето да постави началото на малкото си кралство в Уелс. В замъка Лъдлоу.

Кимвам. Така трябва да бъде. Именно това означава да имаш принц, а не момиче. Най-голямата ми скъпа дъщеря Елизабет може да остане при мен, докато се омъжи, но синът ми трябва да замине и да се научи как да бъде крал. Трябва да отиде в Уелс, защото е принц на Уелс, и трябва да го управлява заедно със собствените си съветници.

— Но той още няма и три години — казвам жално.

— Достатъчно голям е — казва съпругът ми. — А ти ще пътуваш с него до Лъдлоу, ако прецениш, че ще имаш сили за това, и ще наредиш всичко точно както искаш, и ще се погрижиш той да има компаньоните и възпитателите, които искаш. И освен това ще те назнача в съвета му и ще можеш да избереш останалите членове, и ще го напътстваш, и ще избираш какво да изучава, докато стане на четиринайсет години.

Отново притеглям лицето на Едуард към себе си и го целувам по устата.

— Благодаря ти — казвам. Той оставя сина ми под моя опека, когато повечето крале биха казали, че момчето трябва да живее само с мъже, отделено от женските съвети. Но Едуард ме прави настойница на сина ми, зачита обичта ми към него, уважава преценката ми. Мога да понеса раздялата с Бебето, щом ще мога да назначавам съветниците му, защото това означава, че ще го посещавам често и животът му все пак ще бъде под моя закрила.

— И той ще може да си идва у дома за празничните дни и религиозните празници — казва Едуард. — И на мен ще ми липсва, знаеш. Но той трябва да бъде в своето владение. Трябва да започне да управлява. Уелс трябва да опознае своя принц и да се научи да го обича. Той трябва да опознае страната си още от детинство, и така да запазим предаността на местното население.

— Знам — казвам. — Знам.

— Уелс винаги е бил верен на Тюдорите — добавя Едуард, почти като странична реплика. — А аз искам да забравят това.

Обмислям внимателно кой ще бъде натоварен с възпитанието на сина ми в Уелс, и кой ще оглави съвета му, и ще управлява Уелс от негово име, докато навърши пълнолетие, и стигам до решението, което щях да взема, дори да се бях хванала за първото име, дошло ми на ума. Разбира се. На кого друг бих поверила най-ценното нещо, което притежавам на света?

Отивам в покоите на брат си Антъни, които са разположени встрани от главното стълбище, с изглед към уединените градини. На вратата пази неговият личен слуга, който я отваря със замах и обявява пристигането ми с почтителен шепот. Прекосявам приемната му, почуквам на вратата на личния му кабинет и влизам.

Антъни седи на една маса пред огъня, с чаша вино в ръка, с половин дузина добре подострени пера за писане пред него, с листове скъпа хартия, покрити със зачеркнати редове. Той пише, както през повечето следобеди, когато рано падащата тъмнина на зимата принуждава всички да се оттеглят вътре. Сега пише всеки ден и вече не рецитира стиховете си по време на турнирите: те са твърде важни за него.

Усмихва се и слага за мен един стол близо до огъня. Придърпва ниско столче под краката ми, без да коментира. Сигурно се е досетил, че чакам дете. Антъни притежава не само изказа, но и очите на поет. Не му убягват много неща.

— За мен е чест — казва с усмивка. — Имате ли нещо да ми наредите, ваша светлост, или това е лично посещение?

— Молба — казвам аз. — Защото Едуард смята да изпрати Бебето в Уелс да установи там кралския си двор, и искам да заминеш с него като негов главен съветник.

— Няма ли Едуард да изпрати Хейстингс? — пита той.

— Не, аз трябва да назнача съветниците на Бебето. Антъни, от Уелс могат да се спечелят много облаги. Той се нуждае от силна и здрава ръка и бих искала да бъде под разпореждането на нашата фамилия. Не бива да е във властта на Хейстингс или на Ричард. Не харесвам Хейстингс и никога няма да го харесам, а Ричард притежава земите на Невил на север — не можем да му позволим да получи и Запада.

Антъни свива рамене:

— Имаме достатъчно богатства и влияние, нали?

— Никога не можеш да имаш твърде много — изказвам очевидното. — А и във всеки случай, най-важното е, че искам ти да поемеш настойничеството над Бебето.

— По-добре ще е да спреш да го наричаш Бебето, щом той ще бъде Уелски принц със собствен двор — напомня ми брат ми. — Той ще се премести в имение, подходящо за истински мъж, управлявано от него, ще има собствен двор, собствена страна. Скоро ще му търсиш принцеса, за която да се ожени.

Усмихвам се, загледана в топлите пламъци:

— Знам, знам. Вече го обмисляме. Не мога да повярвам. Наричам го Бебето, защото ми харесва да си спомням какъв беше, когато беше в пелени; а сега дрехите му умаляват, има собствено пони, и расте с всеки изминал ден. Сменям ботушите му за езда на всеки три месеца.

— Той е прекрасно малко момче — казва Антъни. — И макар да прилича на баща си, понякога ми се струва, че виждам в него дядо му. Вижда се, че е Удвил, че принадлежи към нашия род.

— Няма да приема друг освен теб да му бъде настойник — казвам аз. — Той трябва да бъде възпитан като Ривърс в двора на Ривърс. Хейстингс е жесток и груб човек, а на никого от братята на Едуард не бих поверила дори грижата за котката си: Джордж мисли единствено за себе си, а Ричард е твърде млад. Искам моят принц Едуард да се учи от теб, Антъни. Ти не би искал някой друг да му повлияе, нали?

Той поклаща глава.

— Не бих приел да бъде възпитаван от никого от тях. Не си давах сметка, че кралят смята да го изпрати в Уелс толкова скоро.

— Тази пролет — отвръщам. — Не знам как ще го оставя да замине.

Антъни замълчава за миг.

— Няма да мога да взема жена си с мен — казва той. — Ако си мислела, че тя може да бъде господарка на Лъдлоу. Тя не е достатъчно силна, а тази година е по-зле отвсякога, по-слаба.

— Знам. Ако иска да живее в двора, ще ѝ осигуря добри грижи. Но няма ли да искаш да останеш заради нея?

Той поклаща глава:

— Бог да я благослови, не.

— Значи ще заминеш?

— Да, а ти можеш да ни гостуваш — казва важно Антъни. — В новия ни двор. Къде ще бъдем? В Лъдлоу?

Кимвам.

— Можеш да научиш уелски и да станеш бард — казвам.

— Е, мога да обещая, че ще възпитам момчето така, както ти и семейството ни бихте искали — уверява ме той. — Мога да се погрижа да учи и да спортува. Мога да го науча на онова, от което ще има нужда, за да бъде добър крал от династията Йорк. А да възпиташ крал е сериозна задача. Хубаво е да оставиш такъв спомен за себе си: това, че си възпитал момчето, което ще бъде крал.

— Достатъчно, за да пожертваш плановете си за поклонение за още една година? — питам.

— Знаеш, че не мога да ти откажа. Твоята дума е равносилна на заповед от краля, а на това никой не би могъл да откаже. Но всъщност и поначало не бих отказал да служа на младия принц Едуард: ще бъде голяма чест да бъда настойник на такова момче. Би трябвало да се гордея, че ще мога да създам следващия крал на Англия. И ще съм щастлив да бъда в двора на Уелския принц.

— Сега вече винаги ли трябва да го наричам така? Нима той вече няма да бъде Бебето?

— Да.

Младият Едуард, Уелски принц, чичо му, граф Ривърс, синът ми Ричард Грей, сега вече сър Ричард по заповед на пастрока си, кралят, и аз се отправяме на бляскаво пътуване към Уелс, за да може малкият принц да види страната си и да бъде видян от възможно най-много хора. Баща му казва, че именно по този начин ще подсигурим управлението си: показваме се пред хората и като демонстрираме богатството, плодовитостта и елегантността си, ги караме да се чувстват сигурни в своите владетели.

Придвижваме се бавно. Едуард е силен, но още няма и три години и за него е твърде изморително да язди цял ден. Нареждам да си почива всеки следобед и да си ляга в моите покои рано вечер. Радвам се на бавното темпо и заради самата себе си, докато яздя върху прикрепена на седлото възглавница, така че да мога да седя странично, тъй като новата заобленост на корема ми започва да си личи. Стигаме до красивото градче Лъдлоу без произшествия, и аз решавам да остана в Уелс с първородния си син за първата половин година, докато се уверя, че домакинството е организирано така, че да му е удобно, да е в безопасност и щастлив в новия си дом.

Той е винаги радостен: тъгата и съжалението са непознати за него. Липсва му компанията на сестрите му, но много му харесва да бъде малкият принц в собствения си двор, и се наслаждава на компанията на своя полубрат, Ричард, и на тази на вуйчо си. Започва да изучава земята около замъка, дълбоките долини и красивите планини. Има свои слуги, които са с него още откакто беше бебе. Има нови приятели сред децата от двора си, които водят да учат и да играят с него, и има бдителната грижа на брат ми. Аз съм тази, която не може да спи през седмицата, преди да дойде време да го оставя. Антъни е спокоен, Ричард е щастлив, Бебето се радва на новия си дом.

Разбира се, за мен е почти непоносимо да го оставя, защото ние не сме обикновено кралско семейство. Не сме водили живот на студена официалност и сдържаност. Това момче се роди в убежище, под смъртна заплаха. Спеше в леглото ми през първите няколко месеца от живота си — нещо нечувано за един принц с кралска кръв. Нямаше дойка: аз го кърмих сама, и ръчичките му се вкопчваха в моите пръсти, докато се учеше да ходи. Нито той, нито някой от другите е бил изпратен да бъде отглеждан от бавачки, или в отредена за кралските деца детска стая в друг дворец. Едуард държеше децата си наблизо и най-големият му син е първият, който ни напуска, за да поеме кралските си задължения. Обичам го пламенно: той е моето златно момче, момчето, което се появи най-сетне, за да подсигури положението ми на кралица и да даде на баща си, тогава просто претендент за престола от рода Йорк, по-голямо право над трона. Той е моят принц, той е венецът на нашия брак, той е нашето бъдеще.