— Тогава забравяш Маргарет Анжуйска и лудия ѝ съпруг — казвам студено. — В деня, когато потеглихме към Рединг, майка ми сама ми каза, че не е възможно да стана по-лоша кралица от Маргарет Анжуйска, и аз не станах.

Той се съгласява с мен.

— Добре. Ти и съпругът ти не сте по-лоши от един безумец и една харпия. Много добре.

Изненадана съм от мрачния му тон.

— Такъв е светът, братко — напомням му. — И ти също си получавал услуги от краля и от мен. Сега си граф Ривърс и шурей на краля, и чичо на бъдещия крал.

— Мислех си, че правим нещо повече от това да пълним собствените си джобове — казва той. — Мислех си, че правим нещо повече от това да поставим на трона един крал и една кралица, които са само по-добри от най-лошото, което може да съществува. Знаеш ли, понякога предпочитам да нося бяла наметка с червен кръст, биейки се в името Божие сред пустинята.

Сещам се за предсказанието на майка ми, че един ден духовността на Антъни ще възтържествува над практичността, наследена от фамилията Ривърс, и той ще ме остави.

— Ах, не говори така — казвам. — Нуждая се от теб. А когато Бебето порасне и има свой собствен съвет, какъвто се полага на един принц, той ще има нужда от теб. Не мога да се сетя за по-подходящ човек от теб, който да го напътства и учи. В Англия няма по-начетен рицар. Няма поет в Англия, който да може да се сражава толкова добре. Не казвай, че ще си отидеш, Антъни. Знаеш, че трябва да останеш. Не мога да бъда кралица без теб. Без теб не мога да бъда себе си.

Той ми се покланя с кривата си усмивка, взема ръката ми и я целува.

— Няма да те оставя, докато имаш нужда от мен — обещава. — Никога няма да те оставя по своя воля, докато се нуждаеш от мен. Освен това скоро идват добри времена.

Усмихвам се, но оптимистичните му думи прозвучават скръбно.

Септември 1472 г.

Едуард ме вика настрани една вечер след вечеря в замъка Уиндзор и аз отивам при него усмихната.

— Какво желаеш, съпруже? Искаш ли да танцуваш с мен?

— Да — казва той. — А после ще се напия чудовищно.

— По някаква специална причина?

— Абсолютно никаква. Просто за удоволствие. Но преди всичко това, трябва да те помоля нещо. Можеш ли да приемеш още една жена в покоите си като почетна дама?

— Имаш ли някоя предвид? — мигновено заставам нащрек за опасността Едуард да има нова държанка, която иска да ми натрапи, за да може по-удобно да я прелъстява. Това сигурно проличава по лицето ми, защото той се разсмива силно и казва:

— Не гледай така разярено. Не бих ти натрапвал развратниците си. Мога и сам да ги подслоня. Не, тази е дама от безупречно семейство. Не друга, а Маргарет Боуфорт, последната от привържениците на Ланкастър.

— Искаш тя да ми служи? — питам изумено. — Искаш тя да бъде една от моите дами?

Той кимва.

— Имам причина. Нали помниш, че тя е отскоро омъжена за лорд Томас Станли?

Кимвам.

— Той се обяви за наш приятел, закле се да ни подкрепя, а армията му се разположи по страничните склонове и ни спаси по време на битката при Блор Хийт, макар да беше дал обещание на Маргарет Анжуйска. Предвид богатството му и влиянието му в страната, наистина трябва да го задържа на наша страна. Той имаше безрезервното ми съгласие да се ожени за нея. Сега го стори и си е поставил за цел да я доведе в двора. Помислих си, че можем да ѝ дадем място. Той ми е нужен в съвета.

— Тя не е ли досадно религиозна? — питам неприветливо.

— Тя е дама. Ще приспособи поведението си към твоето — казва той спокойно. — А аз имам нужда съпругът ѝ да е близо до мен, Елизабет. Той е съюзник, който ще бъде от значение както сега, така и в бъдеще.

— Щом ме молиш така мило, какво мога да кажа освен „да“? — усмихвам му се. — Но не ме обвинявай, ако е скучна.

— Няма да виждам нито нея, нито някоя друга жена, щом ти си пред мен — прошепва той. — Затова не се тревожи как се държи тя. А не след дълго, когато помоли сина си Хенри Тюдор да се върне у дома, той може да го стори — стига да ни е верен, и да може да бъде убеден да забрави мечтите си да бъде наследникът на Ланкастър. И двамата ще дойдат в двора, и ще ни служат, и всички ще забравят, че някога е имало такова нещо като династия Ланкастър. Ще го оженим за някое добро момиче от рода Йорк, което ти можеш да му избереш, и династията Ланкастър вече няма да съществува.

— Ще я поканя — обещавам му.

— Тогава кажи на музикантите да засвирят нещо весело и ще танцувам с теб.

Обръщам се и кимвам на музикантите, а те се съветват за миг и после подхващат най-новата мелодия, дошла от бургундския кралски двор, където сестрата на Едуард, Маргарет, продължава традицията на Йорк за забавленията и бургундската традиция на висшата мода. Дори наричат танца „жигата на херцогиня Маргарет“, и Едуард ме извежда на дансинга, и ме върти вихрено в ритъма на бързите стъпки, докато всички се смеят и пляскат с ръце в кръг около нас, а после танцуват на свой ред.

Музиката свършва и аз се оттеглям в един по-тих ъгъл, и брат ми Антъни ми поднася малка чаша ейл. Изпивам го жадно.

— Е, още ли приличам на дебела продавачка на риба? — питам настойчиво.

— Охо, това те жегна, нали? — той се ухилва. Обвива ръце около мен и ме прегръща нежно. — Не, приличаш на красавицата, каквато наистина си, и го знаеш. Имаш онази дарба, която притежаваше и майка ни — да ставаш все по-прекрасна с напредването на възрастта. Чертите ти са се изменили: вече не са просто черти на едно хубаво момиче, а на красива жена. Лицето ти сякаш е изваяно. Когато се смееш и танцуваш с Едуард, можеш да минеш за двайсетгодишна, но когато си неподвижна и вглъбена в мисли, си по-прекрасна от статуите на италианските ваятели. Нищо чудно, че жените те ненавиждат.

— Стига с мъжете да не е така. — Усмихвам се.

Януари 1473 г.

В студените дни на януари Едуард идва в покоите ми, където съм се разположила пред огъня с ниско столче пред мен, на което да си вдигам краката. Когато ме вижда седнала, нетипично бездейна, той спира за миг на вратата и кимва на мъжете зад него и на моите дами, и казва: „Оставете ни.“ Те излизат с леко суетене — сред тях е новопристигналата лейди Маргарет Станли — като пърхат и кокетничат, както винаги правят жените около Едуард: дори набожната Маргарет Станли.

Той кимва към гърбовете им, докато затварят вратата зад себе си.

— Лейди Маргарет? Добра компания ли е?

— Достатъчно добра — казвам, като вдигам усмихнатото си лице към него. — Тя знае и аз също знам, че мина с баржата на Тюдор покрай прозореца ми в Тауър, когато бях потърсила убежище, и тогава се наслади на своя миг на триумф. И знае, и аз също знам, че сега аз имам надмощие. Ние не забравяме това. Ние не сме мъже, за да се потупаме взаимно по гърбовете след битка и да кажем: „Без лоши чувства.“ Но знаем също и че светът се е променил и ние трябва също да се променим, а тя никога не загатва дори с една дума, че предпочита синът ѝ да бъде признат за наследник на Ланкастър и на трона, вместо Бебето — наследникът на Йорк.

— Дойдох да говоря с теб за Бебето — казва Едуард. — Но виждам, че би трябвало ти да говориш с мен.

Разтварям широко очи и му се усмихвам.

— О? За какво?

Той се засмива леко, дръпва възглавничка от една пейка с висока облегалка и я пуска на пода, за да може да седне до мен. Прясно разпръснатите билки по пода под възглавничката му излъчват уханието на водна мента.

— За сляп ли ме мислиш? Или просто за глупав?

— Нито едното, нито другото, милорд — казвам кокетно. — Трябва ли?

— През цялото време, откакто те познавам, винаги си седяла както те е научила майка ти. С изправен гръб в стола, с прибрани крака, с ръце в скута или отпуснати върху ръкохватките на креслото. Не те ли е учила да седиш именно така? Като кралица? Сякаш е знаела през цялото време, че ще имаш трон?

Усмихвам се.

— Всъщност вероятно наистина е знаела.

— И така, аз сега те намирам лениво отпусната посред бял ден, с крака върху ниско столче — той се обляга назад и повдига крайчеца на роклята ми, за да може да види обутите ми в дълги чорапи крака. — Със свалени обувки! Възмутен съм. Явно се превръщаш в повлекана, а кралският ми двор се управлява от блудница, която причаква мъже край живите плетове, както ме предупреждаваше майка ми.

— Следователно? — питам, невъзмутимо.

— Следователно, знам, че чакаш дете. Защото седиш с вдигнати крака единствено, когато чакаш дете. И точно затова те питам дали ме мислиш за сляп, или просто за глупав…

— Мисля, че си плодовит като бик в крайречна ливада, ако искаш да знаеш какво мисля! — възкликвам. — През година ти раждам бебета.

— Както и всички останали — казва той без дори намек за разкаяние. — Не ги забравяй. Е, кога трябва да се роди това съкровище?

— През лятото — отвръщам. — И нещо повече…

— Да?

Притеглям светлокосата му глава към себе си и прошепвам в ухото му:

— Мисля, че ще бъде момче.

Главата му се вдига рязко, с лице, изпълнено с радост:

— Наистина ли? Имаш поличби?

— Женски фантазии — казвам, мислейки си за майка ми, наклонила глава настрани, заслушана в тропота на малки крачета в ботуши за езда от небесата. — Но така мисля. Така се надявам.

— Момче, родено на династията Йорк в мирно време — изрича той с копнеж. — Ах, скъпа моя, ти си добра съпруга. Ти си моята красавица. Ти си единствената ми любов.

— Ами всички останали?

Той пропъжда мисълта за метресите и техните бебета с едно пренебрежително махване на ръка:

— Забрави ги. Аз съм ги забравил. За мен единствената жена на света си ти. Сега и завинаги.