Филипа Грегъри - Бялата кралица

По здрач, в последния ден на април, чувам призивен звук, подобен на бухането на белокрилата улулица, отивам до прозореца си, отварям капаците и поглеждам навън. Далече отвъд хоризонта изгрява нащърбена луна, бяла на фона на бяло небе: тя също чезне и в студената ѝ светлина чувам призив, сякаш пее хор, и знам, че това не са крясъци на кукумявки, нито певци, нито славеи, а Мелузина. Нашата прародителка-богиня вика от покрива на къщата, защото нейната дъщеря Жакета от кралското семейство на Бургундия умира.

Изправям се и за известно време се заслушвам в зловещите звуци, а после рязко затварям капаците и отивам в стаята на майка си. Не бързам. Знам, че вече няма нужда да бързам към нея. Тя лежи в леглото си, а новороденото бебе е в обятията ѝ; малката главица се притиска към бузата на майка ми. И двете са бледи като мрамор, и двете лежат със затворени очи, и двете изглеждат спокойно заспали, докато вечерните сенки затъмняват стаята. Лунната светлина по водата пред прозореца на стаята хвърля отражението на леки вълни върху белосания таван на стаята, затова те изглеждат сякаш са под водата, носещи се заедно с Мелузина във водите на извора. Но аз знам, че и двете са си отишли от мен, и нашата водна майка ги изпраща с пеене на пътуването им надолу по сладководната река към дълбоките води на родния дом.

Болката от смъртта на майка ми не приключва за мен с погребението ѝ; не се изцелява с месеците, минаващи бавно. Всяка сутрин се събуждам и тя ми липсва толкова много, колкото и първата сутрин. Всеки ден трябва да си спомням, че не мога да поискам мнението ѝ или да оспоря съветите ѝ, или да се засмея на сарказма ѝ, или да потърся напътствията на нейната магия. И всеки ден откривам, че още по-силно виня Джордж, херцог Кларънс, за убийството на баща ми и брат ми. Мисля, че именно при вестта за смъртта им, причинена от неговата ръка по заповед на Уорик, любящото сърце на майка ми се сломи и ако те не бяха коварно убити от него, тя също щеше да е жива днес.

Лято е, време за лекомислени удоволствия, но аз нося скръбта си със себе си през пикниците и дните, докато пътуваме из провинцията, по време на дългото яздене и в нощите под пълната луна, която предшества есенното равноденствие. Едуард дава на сина ми Томас титлата граф Хънтингдън, но това не ме ободрява. Не говоря за мъката си с никого освен с Антъни, защото загубата ни е обща. А дори с него почти никога не говорим за нея. Сякаш не можем да се заставим да говорим за майка си като за мъртва, а същевременно не можем да лъжем себе си, че е още жива. Но аз обвинявам Джордж, херцог Кларънс, за сломяването на сърцето ѝ и за смъртта ѝ.

— Сега мразя Джордж Кларънс повече от всякога — казвам на Антъни, докато яздим надолу по пътя за Кент заедно, отправяйки се към угощение и прекарали цяла седмица в пътуване по зелените пътеки между ябълковите градини. Би трябвало да ми е леко на сърцето, тъй като дворът е щастлив. Но чувството ми за загуба ме следва като кацнал върху китката ми ловен сокол.

— Защото ревнуваш — казва предизвикателно брат ми Антъни: с едната ръка държи поводите на коня си, с другата води малкия ми син, принц Едуард, яхнал малкото си пони. — Ревнуваш от всеки, когото Едуард обича. Ревнуваш от мен, ревнуваш от Уилям Хейстингс, ревнуваш от всеки, който излиза с краля и го води по срещи с блудници, а после го връща у дома пиян.

Свивам рамене, безразлична към подмятанията на Антъни. Отдавна знам, че удоволствието, което кралят изпитва да се отдава на пиянство с приятелите си и да посещава други жени, е част от природата му. Научила съм се да го търпя, особено защото то никога не го възпира да идва в леглото ми, и когато сме там заедно, се чувствам, сякаш сме се оженили тайно същата тази сутрин. Той е бил войник на поход далеч от дома, със сто блудници на негово разположение, бил е изгнаник в градове, където жените са бързали да го утешат, а сега е крал на Англия и всяка жена в Лондон би се радвала да го има — в действителност вярвам, че половината от тях са го имали. Той е кралят. Никога не съм си мислила, че се омъжвам за обикновен човек с посредствени стремежи. Никога не съм очаквала брак, в който той ще седи кротко в краката ми. Той е кралят: обречен е да върви по собствения си път.

— Не, грешиш. Развратниченето на Едуард не ме тревожи. Той е кралят, може да търси наслади, където поиска. А аз съм кралицата и той винаги ще се връща у дома при мен. Всички знаят това.

Антъни кимва, приемайки този довод.

— Но не разбирам защо съсредоточаваш омразата си върху Джордж. Всички от семейството на краля са един от друг по-лоши. Майка му ненавижда теб и всички нас, откакто за пръв път се появихме в Рединг, а Ричард става все по-раздразнителен и навъсен с всеки изминал ден. Мирът не му допада, със сигурност.

— Нищо в нас не му допада — казвам аз. — Той е безкрайно различен от двамата си братя: дребен и мургав, и толкова неспокоен относно здравето, положението и душата си, вечно се надява на богатство и реди молитви.

— Едуард живее така, сякаш няма утрешен ден, Ричард — сякаш не иска утрешен ден, а Джордж — сякаш някой трябва да му го даде даром.

Засмивам се.

— Е, щях да харесвам Ричард повече, ако беше толкова лош, колкото останалите от вас — отбелязвам. — А откакто е женен, той е още по-праведен. Винаги е гледал отвисоко на нас, семейство Ривърс: сега гледа отвисоко и на Джордж. Именно тази надменна благочестивост не мога да преглътна. Понякога ме гледа, сякаш съм някоя…

— Някоя какво?

— Някоя дебела продавачка на риба.

— Е — казва брат ми, — ако трябва да бъда честен — ти не ставаш по-млада и в определени отношения… знаеш…

Тупвам го по коляното с камшика си за езда и той се засмива, и намига на невръстния Едуард върху малкото му пони.

— Не ми харесва това, че държи целия Север в своя власт. Едуард го въздигна прекалено. Превърна го в почти самостоятелен владетел. Това представлява опасност за нас и за нашите наследници. То ще предизвика разделение в кралството.

— Кралят трябваше да ги възнагради с нещо. Ричард многократно е излагал на опасност живота си заради рискованите начинания на Едуард. Ричард извоюва кралството за Едуард, редно е да получи дела си.

— Но това превръща Ричард почти в крал в собственото му владение — възроптавам. — Дава му правото да се разпорежда като крал на север.

— Никой не се съмнява във верността му освен теб.

— Той е верен на Едуард и на своя род, но не харесва мен и моите близки. Завижда ми за всичко, което имам, и не се възхищава на двора ми. А какво означава това, когато става дума за нашите деца? Дали ще бъде верен на сина ми, защото е син и на Едуард?

Антъни свива рамене.

— Ние се издигнахме, знаеш. Ти ни издигна много високо. Има мнозина, които смятат, че положението ни е по-високо, отколкото заслужаваме, и то благодарение единствено на твоя крайпътен чар.

— Не ми харесва, че Ричард се ожени за Ан Невил.

Антъни се изсмива кратко.

— О, сестро, на никого не му хареса да види как Ричард, най-заможният млад мъж в Англия, се жени за най-богатата млада жена в Англия, но никога не съм си и помислял, че ще те видя да вземаш страната на Джордж, херцог Кларънс!

Засмивам се неохотно. Яростта на Джордж от това, че балдъзата му, наследницата, беше отмъкната от къщата от родния му брат, забавляваше всички ни през изминалата половин година.

— Във всеки случай именно твоят съпруг постави Ричард в това положение — отбелязва Антъни. — Ако Ричард искаше да се ожени за Ан по любов, можеше да го стори, и да бъде възнаграден с нейната любов. Но кралят беше този, който нареди състоянието на майката да бъде поделено между двете момичета. Наложи се твоят почитаем съпруг да обяви, че майката практически е напуснала света на живите — макар да считам, че старата дама упорито отстоява правата си върху живота и върху собствените си земи — и именно твоят съпруг отне цялото ѝ състояние, за да го даде на двете ѝ дъщери, и по този начин да го раздели удобно между братята си.

— Казах му да не го прави — казвам раздразнено. — Но той не ми обърна внимание по този въпрос. Винаги проявява благоволение към братята си.

— Прав е да предпочита Ричард, но не бива да нарушава собствените си закони в собственото си кралство — отвръща Антъни с внезапна сериозност. — Това не е начин за управление. Незаконно е да ограбиш вдовица, а той стори именно това. А тя е вдовица на неговия враг и е намерила убежище в манастир. Редно е да прояви състрадание към нея, редно е да бъде милостив. Ако беше наистина благороден рицар, би я насърчил да излезе от манастира и да поеме владението над земите си, да защити дъщерите ѝ и да обуздае алчността на братята си.

— Законът е това, което мъжете с власт казват, че трябва да бъде — казвам раздразнено. — А правото на свято убежище не е ненарушимо. Ако ти самият не беше фантазьор, отнесен в мечтите си за Камелот, досега вече щеше да знаеш това. Ти беше при Тюксбъри, нали? Видя ли колко свята бе свещената земя, когато извлякоха лордовете от абатството и ги намушкаха с ножове в църковния двор? Защити ли правото на убежище тогава? Защото аз чух как всички сте извадили сабите си от ножниците и сте покосили мъжете, които идват, протегнали напред дръжките на сабите си.

Антъни поклаща глава.

— Мечтател съм — признава той. — Не го отричам, но съм видял достатъчно, за да познавам света. Може би мечтая за по-добър свят. Това царуване на Йорк понякога ми идва в повече, знаеш ли, Елизабет. Непоносимо ми е това, което прави Едуард, когато го виждам да покровителства един човек и да пренебрегва друг и то без никакво основание, освен че това прави него по-силен или царуването му — по-сигурно. А ти превърна трона в свое феодално владение: раздаваш благоволения и богатство на фаворитите си, не на онези, които заслужават. И двамата си създавате врагове. Хората казват, че не ни е грижа за нищо освен за собствения ни успех. Когато виждам какво правим сега, когато сме на власт, понякога съжалявам, че се бих под знака на Бялата роза. Понякога мисля, че Ланкастър щеше да се справи точно толкова добре или, във всеки случай, не по-зле.