Филипа Грегъри - Бялата кралица

— Ричард — отвръща тя веднага. — Кръсти го Ричард.

— Е, тогава оздравявай и остани с мен, и дочакай раждането на Ричард — насърчавам я.

Тя се усмихва и сега виждам издайническите признаци, които не съм видяла преди. Умората дори когато се опитва да задържи гърба си изправен в стола, напомнящият на сметана цвят на лицето ѝ и кафявите сенки под очите ѝ. Как съм могла да не ги забележа преди? Аз, която я обичам толкова много, че я целувам по бузата всеки ден и коленича за благословията ѝ — как съм могла да не забележа, че е станала толкова слаба?

Захвърлям парчетата коприна настрана и коленича в краката ѝ, стискам ръцете ѝ, внезапно усещам, че са костеливи, внезапно забелязвам, че са осеяни със старчески петна. Вдигам поглед към умореното ѝ лице.

— Майко, ти премина с мен през всичко. Нима ще ме изоставиш сега?

— Не и ако зависеше от мен — уверява ме тя. — Но усещам тази болка от години и знам, че вече върви към края.

— Откога? — питам разпалено. — Откога изпитваш тази болка?

— От смъртта на баща ти — казва тя овладяно. — В деня, когато ми съобщиха, че е мъртъв, че са го обезглавили за измяна, почувствах как нещо се раздвижва дълбоко в мен, сякаш сърцето ми се къса, и пожелах да бъда с него, дори и в смъртта.

— Но не и да ме изоставиш! — проплаквам себично. А после хитро добавям. — А нима би могла да изоставиш Антъни?

При тези думи тя се засмива.

— И двамата пораснахте — казва. — И двамата можете да живеете без мен. И двамата трябва да се научите да живеете без мен. Антъни ще отиде на поклонение в Йерусалим, както копнее да стори. Ти ще дочакаш синът ти да възмъжее. Ще видиш нашата малка Елизабет да се омъжва за крал и сама да носи корона.

— Не съм готова! — проплаквам като изоставено дете. — Не мога да се справя без теб!

Тя се усмихва леко и докосва бузата ми със слабата си ръка.

— Никой никога не е готов — казва нежно. — Но ти ще се справиш без мен, а чрез теб и децата ти аз ще съм основала династия от крале за Англия. А мисля, също и кралици.

Аз съм в последните месеци на бременността си, а дворът се е пренесъл в красивия дворец „Нонсъч“ в Шийн — дворец за пролетното време — когато всички сме смутени от огромния, пикантен скандал, свързан с женитбата на брата на Едуард, Ричард. А също така и прекрасен, защото кой би си помислил, че Ричард би имал скандално поведение? Джордж — да, с неговото непрестанно преследване на собствения си интерес. Джордж винаги предоставя на мелницата за клюки цели чували „мливо“, тъй като не го е грижа за никого другиго освен за него самия. Никаква чест, никаква вярност, никаква привързаност не възпират Джордж да постъпва както му е угодно.

Едуард също е свикнал да постъпва по собствено усмотрение и да не се интересува изобщо какво казват хората за него. Но Ричард! Ричард е доброто момче на фамилията, онзи, който най-упорито се старае да бъде силен, който учи, за да може да бъде умен, който се моли искрено, за да може да има Божието благоволение, който така усърдно се опитва да спечели майчината си любов и винаги знае, че е в нечия сянка. За Ричард да предизвика скандал, е все едно най-добрата ми ловна хрътка внезапно да заяви, че няма да ловува повече. Това е напълно неестествено.

Бог знае, че се опитвам да обичам Ричард, тъй като той е предан приятел на съпруга ми и добър брат. Би трябвало да го обичам: той подкрепи съпруга ми, без да се поколебае, когато трябваше да избягат от Англия на борда на малка рибарска лодка; той понесе тежкото изгнание заедно с него и се върна у дома с него, за да рискува живота си половин дузина пъти. И Едуард винаги казваше, че ако Ричард държи левия фланг, той може да е сигурен, че левият фланг ще издържи. Ако войските на Ричард бяха в тила, Едуард знаеше, че няма да има изненадваща атака от пътя отзад. Едуард се доверява на Ричард като на брат и васал, и го обича много — защо аз не мога? Какво има у този млад мъж, от което ми се иска да присвия очи, когато го гледам, сякаш има някакъв недостатък, който ми убягва? Но сега това младо кутре, което още няма и двайсет години, се е превърнало в герой — герой от балада.

— Кой би си помислил, че скучният малък Ричард ще крие у себе си такава страст? — питам настойчиво Антъни, който седи в краката ми в една беседка, загледан надолу към реката. Дамите ми са около мен, а половин дузина млади мъже от двора на Едуард пеят и играят с топка, и общо взето, безделничат и флиртуват. Плета венец от иглики за победителя в надбягване, което ще се състои по-късно.

— Той е човек, който потъва в съзерцание — заявява Антъни, което кара шестнайсетгодишния ми син Ричард Грей да се задави от смях.

— Тихо — казвам му. — Имай уважение към чичо си, моля те. И ми подай малко листа.

— Задълбочен и страстен — продължава Антъни. — А всички ние си мислехме, че е просто скучен. Удивително.

— Всъщност, той е пламенен — позволява си да каже синът ми. — Подценяваш го, защото не е бляскав и гръмогласен като останалите братя Йорк.

Синът ми Томас Грей кима до него:

— Точно така.

Антъни повдига вежда при този намек за критика към краля.

— Вие двамата вървете да се приготвите за надбягването — казвам аз, отпращайки ги.

Вниманието на двора е завладяно от бедната малка Ан Невил, младата вдовица на момчето принц Едуард Ланкастърски. Когато момичето бе доведено в Лондон като част от победното ни шествие след битката при Тюксбъри, Джордж, херцог Кларънс, веднага прозря, че тя и заграбването на нейното състояние ще му отворят пътя към цялото богатство на Уорик. След като майката на момичетата Невил, бедната графиня Уорик, се оттегли в манастир, напълно отчаяна, Джордж измисли план да се сдобие с всичко. Той вече притежаваше половината от състоянието на Уорик чрез брака си с Изабел Невил, а после се постара зрелищно да осигури на малката ѝ сестра убежище и закрила. Той взе малката Ан Невил, изказа ѝ съболезнования за смъртта на баща ѝ и отсъствието на майка ѝ, поздрави я за спасението ѝ от кошмарния ѝ брак с малкото чудовище, принц Едуард Ланкастърски, и смяташе да я задържи под своя закрила, подслонена при съпругата му и сестра му, и да държи богатството ѝ в алчните си ръце.

— Беше рицарска постъпка — казва Антъни, за да ме подразни.

— Беше благоприятна възможност и ми се иска да я бях забелязала първа — отвръщам.

Ан, пионка в бащината си игра за власт, вдовица на чудовище, дъщеря на предател, все още беше само на петнайсет, когато дойде да живее със сестра си и с нейния съпруг Джордж, херцог Кларънс. Уменията ѝ да прецени как да оцелее в това кралство на своите врагове, бяха колкото на едно котенце. Сигурно си е мислила, че Джордж е нейният спасител.

Но не за дълго.

Никой не знае точно какво се е случило след това: но нещо се обърка в спретнатия план на Джордж да държи при себе си и двете момичета Невил и да си присвои огромното им богатство. Някои казват, че когато гостувал във великолепната къща на Джордж, Ричард срещнал отново Ан — своята познайница от детинство — и те се влюбили, и той, подобно на рицар в легенда, я спасил от това гостуване, което било всъщност истинско пленничество. Говори се, че Джордж наредил да я предрешат като кухненска прислужница, за да я държи далече от брат си. Казват, че я държал заключена в стаята ѝ. Но истинската любов надделяла, и младият херцог и младата овдовяла принцеса се хвърлили взаимно в обятията си. Във всеки случай, цялата тази версия на историята е отчаяно романтична и прекрасна. Глупаци на всякаква възраст ѝ се наслаждават изключително много.

— Харесва ми, когато я разказват по този начин — казва брат ми Антъни. — Мисля да съчиня рондо.

Но има и друга версия. Други хора, които се възхищават на Ричард, херцог Глостър, толкова, колкото и аз, казват, че той видял в лицето на току-що овдовялото самотно момиче жена, която може да му донесе онази популярност и одобрение в Северна Англия, които поражда моминското ѝ име; която може да му донесе огромни земи, граничещи с онова, което вече е получил от Едуард, и да му предостави цяло състояние под формата на зестра, стига само да успее да я открадне от майка ѝ. Едно младо момиче, което беше толкова самотно и незащитено, че не можеше да му откаже. Момиче, толкова свикнало да му заповядват, че можеше да бъде насила принудено да предаде собствената си майка. Тази версия намеква, че Ан, държана в плен от единия брат Йорк, е била похитена от другия и принудена да се омъжи за него.

— Не толкова красива версия — отбелязвам пред Антъни.

— Ти можеше да я спреш — казва ми той в един от внезапните си мигове на сериозност. — Ако я беше взела под крилото си, ако беше накарала Едуард да нареди на Ричард и Джордж да не се дърпат заради нея като кучета за кокал.

— Трябваше да го направя — съгласявам се. — Защото сега Ричард има едно от момичетата на Невил, богатството на Уорик и подкрепата на Севера, а Джордж има другото. Това е опасно съчетание.

Антъни повдига вежда:

— Трябваше да го направиш, защото така беше правилно — казва ми той с цялата надутост на по-голям брат. — Но виждам, че все още мислиш само за власт и облага.

Умението на майка ми да предсказва бъдещето се потвърди. По-малко от година след като ме предупреди, че сърцето ѝ няма да издържи още много дълго, тя вече се оплаква от изтощение и не излиза от покоите си. Бебето, което носех в утробата си в градината в деня на надбягванията и венците от иглики, подрани и за първи път се оттеглям в очакване на раждането, лишена от присъствието на майка си. Изпращам ѝ съобщения от затъмнената си стая, а тя отговаря бодро от своята. Но когато излизам с крехко новородено момиче, намирам майка си в покоите ѝ, твърде изтощена, за да се надигне. Вземам невръстното момиченце, леко като птичка, и го полагам в обятията на майка ми всеки следобед. В продължение на седмица-две, двете гледат как слънцето потъва под прозореца, а после, подобно на златото на залеза, заедно се изплъзват от мен.