Едуард ме поздравява официално пред ликуващата тълпа, но прошепва в ухото ми: „Едва ще дочакам да остана насаме с теб.“

Но му се налага да почака. Посветил е в рицарско звание половината Лондон в знак на благодарност за верността на гражданите, и следва пиршество, за да отпразнуваме издигането на новите рицари към величието. И наистина, всички имаме много поводи да сме благодарни. Едуард отново се би за короната си, и отново победи, а аз все още съм съпруга на крал, който никога не е бил побеждаван в битка. Доближавам устни до ухото му и прошепвам: „Аз също не мога да чакам, съпруже.“

Лягаме си късно, в неговите покои, когато половината гости са пияни, а другата половина — извън себе си от щастие да се озоват отново в кралски двор, управляван от Йорк. Едуард ме дръпва на леглото до себе си и ме обладава така, сякаш сме младоженци в малката ловна хижа край реката, а аз го прегръщам отново, като човека, който ме спаси от бедността, и човека, който спаси Англия от постоянната война, и съм щастлива, че ме нарича: „Съпруго, моя скъпа съпруго.“

Той изрича с устни, притиснати в косата ми:

— Ти ме прегръщаше, когато се страхувах, любима моя. Благодаря ти за това. За първи път трябваше да потегля на бой, знаейки, че мога да загубя. Тази мисъл ме караше да се поболявам от страх.

— Видях битка. Дори не и битка — клане — казвам, притиснала чело към гърдите му. — Това е ужасно нещо, Едуард. Не знаех.

Той се отпуска назад с мрачно лице.

— Това е ужасно нещо — съгласява се той. — И никой не обича мира повече, отколкото един войник. Ще донеса мир на тази страна и ще сторя така, че тя да ни е вярна. Кълна се в това. Каквото и да е нужно да сторя, за да го постигна. Трябва да спрем тези безкрайни битки. Трябва да доведем тази война докрай.

— Ужасно е — казвам. — В това няма никаква чест.

— Това трябва да свърши — отвръща той. — Аз трябва да му сложа край.

И двамата мълчим, аз предполагам, че е заспал, но той лежи замислен, с ръце, сгънати зад главата, загледан в златния, поддържан от колони балдахин над леглото, и когато казвам: „Какво има, Едуард? Тревожи ли те нещо?“, той бавно ми отговаря:

— Не, но има нещо, което трябва да направя, преди да мога да заспя спокойно тази вечер.

— Да дойда ли с теб?

— Не, любима, това е мъжка работа.

— Какво има?

— Нищо. Нищо, за което да се тревожиш. Нищо. Заспивай. Ще дойда при теб по-късно.

Сега съм разтревожена. Сядам в леглото.

— Какво има, Едуард? Изглеждаш — не знам — какво става? Болен ли си?

Той се измъква от леглото с внезапна решителност и навлича дрехите си.

— Успокой се, любима. Трябва да отида и да направя нещо, и когато бъде свършено, ще мога да си отдъхна. Ще се върна, преди да е изтекъл този час. Заспивай, а аз ще те събудя и ще те любя отново.

При тези думи се засмивам и се отпускам назад, но след като той се облича и излиза тихо от стаята, се измъквам от леглото и нахлузвам нощницата си. На бос крак, без да вдигам никакъв шум, минавам на пръсти през личните покои и се озовавам пред залата за аудиенции. Стражите стоят безмълвно на вратата, аз им кимвам безмълвно и те вдигат алебардите си, за да ме пуснат да мина. Спирам в началото на стълбите и поглеждам надолу. Перилата се извиват до безкрайност и аз виждам ръката на Едуард да се спуска надолу и още надолу към етажа под нас, където са покоите на стария крал. Виждам тъмнокосата глава на Ричард далече под мен, на прага на стария крал, сякаш чака да влезе, и чувам как някъде отгоре се носи гласът на Джордж:

— Помислихме, че си променил решението си.

— Не. Това трябва да се направи.

Тогава осъзнавам какво са намислили: тримата златни братя Йорк, които спечелиха първата си битка под три слънца в небето, които са благословени от Бог никога да не губят. Но не извиквам, за да ги спра. Не изтичвам долу и не хващам ръката на Едуард, и не започвам да нареждам, че не бива да прави това. Знам, че се двоуми: но не изказвам мнението си, че трябва да проявим състрадание, да живеем с един враг, да вярваме, че Бог ще ни опази. Не си помислям: ако направят това, какво може някой да стори на нас? Виждам ключа в ръката на Едуард, чувам превъртането в ключалката, чувам как се отваря вратата към покоите на краля, и оставям тримата да влязат, без да кажа и дума.

Хенри, безумец или светец, е миропомазан крал: неговото тяло е свещено. Той е в сърцето на собственото си кралство, в собствения си град, в собствената си кула: трябва да е в безопасност тук. Охраняват го достойни мъже. Той е почетен пленник на династията Йорк. Би трябвало да е така сигурен и защитен, сякаш е в собствения си двор: той ни има доверие, че ще му осигурим безопасност.

Той е един крехък човек срещу трима млади воини. Как могат да не бъдат милостиви? Той е техен братовчед, техен родственик, и те и тримата някога са се клели да го обичат и да му бъдат верни. Той спи като дете, когато тримата влизат в стаята. Какво ще стане с всички нас, щом те могат да убият един човек, невинен и безпомощен като спящо дете?

Знам, че именно затова винаги съм мразила Тауър. Знам, че именно затова високият тъмен дворец досами Темза винаги ме е изпълвал с лошо предчувствие. Тази смърт тежеше на съвестта ми още преди да сме я причинили. Само Бог и съвестта ми знаят колко ще ми тежи отсега нататък. А каква цена ще трябва да платя за ролята си в нея, за това, че безмълвно слушам, без да възразя дори с една дума?

Не се връщам в леглото на Едуард. Не искам да бъда в леглото му, когато той се върне при мен с мирис на смърт по ръцете си. Изобщо не искам да бъда тук, в Тауър. Не искам синът ми да спи тук, в Лондонския Тауър, смятан от всички за най-безопасното място в Англия, където въоръжени мъже могат да влязат в стаята на един слабоумен човек и да притиснат възглавница върху лицето му. Отивам в собствените си покои, разбърквам огъня и седя до топлото огнище през цялата нощ, и знам без съмнение, че династията Йорк е направила стъпка по един път, който ще ни отведе в ада.

Лятото на 1471 г.

Седя заедно с майка си край издигната леха с лайка, а топлият аромат на билката се носи навсякъде около нас, в градината на кралското имение Уимбълдън — една от къщите, включени в зестрата, която ми беше дадена като на кралица, и все още една от любимите ми провинциални къщи. Избирам цветове за бродерията на майка ми. Децата са долу при реката: хранят патиците заедно с бавачката си. Чувам високите им гласове в далечината, докато викат патиците с имената, които са им дали, и ги гълчат, когато те не отговарят. От време на време дочувам отчетливия радостен писък на сина си. Всеки път, щом чуя гласа му, сърцето ми ликува, че имам момче, принц, и че той е едно щастливо бебе; майка ми, която си мисли същото, леко кимва със задоволство.

Страната е толкова спокойна и мирна, та човек би си помислил, че никога не е имало вражески крал и армии, настъпващи в ускорен марш, за да се изправят една срещу друга. Страната приветства завръщането на моя съпруг: всички се втурнахме към мира. Повече от всичко останало всички искаме да продължим с живота си под справедливо управление и да забравим загубата и болката от последните шестнайсет години. О, има доста, които още се държат: синът на Маргарет Боуфорт, превърнал се сега в най-неправдоподобния наследник на рода Ланкастър, се е укрил в замъка Пемброук в Уелс с чичо си, Джаспър Тюдор, но не могат да издържат дълго. Светът се е променил и те ще трябва да молят за мир. Съпругът на самата Маргарет Боуфорт, Хенри Стафорд, сега е поддръжник на Йорк и се би на наша страна при Барнет. Навярно единствено тя, упорита като мъченица, и глупавият ѝ син са последните привърженици на Ланкастър, останали на света.

Разстлала съм върху покритите си от бялата рокля колене дузина нюанси на зеленото, а майка ми вдява конец в иглата си, като я вдига към небето, за да вижда по-добре, приближава я към очите си, а после отново я отдалечава. Мисля, че сега за първи път в живота си виждам у нея следа от слабост.

— Не виждаш ли, за да си вденеш иглата? — питам я почти развеселена.

А тя се обръща, усмихва ми се и казва, съвсем непринудено:

— Очите ми не са единственото, което ми изневерява, и нишката не е единственото нещо, което виждам замъглено. Няма да доживея шейсет, дете мое. Редно е да се подготвиш.

Денят сякаш внезапно помръква и наоколо става студено.

— Няма да доживееш шейсет! — възкликвам. — Защо не, за Бога? Болна ли си? Не каза нищо! Да те прегледа ли лекар? Трябва ли да се върнем в Лондон?

Тя поклаща глава и въздиша.

— Не, няма нищо, което един лекар да види, и, слава на Бога, нищо, което някой глупак с нож би си помислил, че може да изреже. Става дума за сърцето ми, Елизабет. Чувам го. То бие неравномерно — чувствам как пропуска един удар, а после започва да бие бавно. Не мисля, че някога отново ще бие силно. Не очаквам да видя още много лета.

Толкова съм ужасена, че дори не изпитвам тъга.

— Но какво ще правя аз? — питам настойчиво, с ръка върху корема, където се заражда още един нов живот. — Майко, какво ще правя? Не можеш да мислиш за такива неща! Как ще се справя?

— Не можеш да кажеш, че не съм те научила на всичко — казва тя с усмивка. — Научих те на всичко, което знам и в което вярвам. Част от него може дори да е вярно. И съм сигурна, че най-после си в безопасност на трона си. Едуард владее Англия, има син, който да го наследи, а ти отново чакаш бебе — тя накланя глава настрани, сякаш се вслушва в далечен шепот. — Не мога да кажа. Не мисля, че това е второто ти момче, но знам, че ще имаш още едно момче, Елизабет, сигурна съм в това. И само какво момче ще бъде той! Сигурна съм и в това.

— Трябва да бъдеш с мен за раждането на още един принц. Сигурно искаш да видиш един принц от династията Йорк, кръстен така, както е редно — казвам жално, сякаш ѝ обещавам някакво удоволствие, стига само да остане. — Ти ще бъдеш негова кръстница. Ще го поверя на теб. Можеш да избереш името му.