— Това са нашите оръдия, които стрелят по корабите на лошите мъже — казвам бодро. — Това е един братовчед на Уорик, Томас Невил, който е толкова глупав, та не може да разбере, че войната е свършила и че ние сме победили.

— Какво иска той? — пита Елизабет.

— Иска да започне всичко отново — казвам горчиво. — Но твоят вуйчо Антъни е готов да го посрещне, и е разположил обучените в Лондон отряди в готовност на стените на Лондон, а всички чираци — те обичат битките — са готови да защитят града. И тогава баща ти ще се прибере у дома.

Детето ме поглежда с огромните си сиви очи. Тя винаги мисли повече, отколкото казва — моята малка Елизабет. Тя е във война още от бебе: дори сега знае, че е пионка върху шахматната дъска на Англия. Знае, че ще бъде разменена като стока, знае, че има цена, знае, че е била в опасност през целия си живот.

— И тогава ще свърши ли? — пита ме тя.

— Да — обещавам пред изпълненото ѝ със съмнение личице. — Тогава ще свърши.

* * *

Под обсада сме в продължение на три дни: три дни на обстрел с гюлета, а после — нападенията от мъжете на Кент и корабите на Невил, докато Антъни и нашият сродник, Хенри Баучър, граф Есекс, организират отбраната. Всеки ден още мои близки и роднини се стичат в Тауър: сестрите ми и техните съпрузи, съпругата на Антъни, бившите ми придворни дами. Всички смятат, че това е най-безопасното място в един град под обсада, докато Антъни прецени, че имаме достатъчно офицери и достатъчно войска за контраатака.

— Колко далече е Едуард? — питам нервно.

— Последното, което чух, е, че е на четири дни път оттук — казва той. — Прекалено далече. Не смеем да го чакаме да пристигне. И мисля, че можем да ги победим с войската, с която разполагам.

— А ако изгубиш?

Той се засмива.

— Тогава, сестро, трябва да бъдеш воюваща кралица и да командваш лично отбраната на Тауър. Можеш да удържиш с дни. Това, което трябва да направим, е да ги отблъснем сега, преди да започнат да се приближават. Ако затегнат обсадата на Тауър или усилят оръдейната стрелба или, ако, не дай Боже, успеят някак да влязат, може да умреш, преди Едуард да се прибере у дома.

Кимвам.

— Върви тогава — казвам мрачно. — Атакувай ги.

Той се покланя.

— Думи на истинска привърженица на Йорк — казва той. — Цялата фамилия Йорк са кръвожадно племе, родени и отраснали на бойното поле. Нека се надяваме, че когато най-сетне имаме мир, няма да се избият помежду си чисто и просто по силата на навика.

— Нека първо осигурим мира и после да се тревожим, че братята Йорк ще го нарушат — отбелязвам.

На зазоряване Антъни е готов. Обучените лондонски отряди са добре въоръжени и опитни, а всички занаятчии имат оръжие и знаят как да го използват. Мъжете от Кент, под командването на войските на Невил, са се разположили на лагер навсякъде около Тауър и градските стени, но спят, когато страничната порта на Тауър се отваря и Антъни и хората му тихо излизат навън в колона по един. Държа портата отворена за тях: Хенри Баучър минава последен.

— Ваша светлост, братовчедке, залостете я зад нас и влезте на сигурно място — съветва ме той.

— Не, ще чакам тук — казвам. — Ако нещата тръгнат зле за вас, ще бъда тук, за да пусна брат си да влезе, и всички вас заедно с него.

При тези думи той се усмихва.

— Е, надявам се, че ще се върнем с победа.

— Късмет и нека Бог да е с вас — пожелавам му.

Би трябвало да затворя и залостя портата зад тях, но не го правя. Стоя на прага да гледам. Представям си себе си като героиня в някаква история; красивата кралица, която изпраща своите рицари на бой, а после бди над тях като ангел.

Отначало изглежда така. Брат ми, гологлав, в красиво гравираната си броня, тръгва тихо към лагера с меч в ръка, следван от хората си — нашите верни приятели и роднините ни, обвързани с нас по сватовство. На лунната светлина те приличат на рицари, поели на поход: реката блести зад тях, нощното небе тъмнее над тях. Бунтовниците са направили лагера си в полето край реката: други са се настанили в тесните мръсни улици наоколо. Те са бедни мъже; има само малцина с палатки и заслони, но повечето спят на земята до лагерните огньове. Улиците пред градските стени са пълни с кръчми и публични домове и половината мъже са пияни. Отрядът на Антъни се строява в три редици и после, само при една прошепната дума, всичко се променя. Те слагат шлемовете на главите си, спускат наличниците над очите си, изваждат мечовете си, развъртат тежките топки на боздуганите си, превръщат се от простосмъртни в мъже от метал.

Някак долавям промяната, която се извършва в тях, докато стоя на портата и гледам и макар че аз съм ги изпратила да се бият и аз съм тази, която защитават, имам предчувствие, че нещо лошо и кърваво предстои да се случи. „Не“, прошепвам, сякаш искам да ги спра, когато се втурват напред с извадени саби, с размахани брадви.

Спящи мъже се изправят с препъване, с изплашен вик, и биват улучени от острие в сърцето или брадва в главата. Няма предупреждение: те са изтръгнати от сънища за победата, или от блянове за дома и връхлетени от студено острие и мъчителна смърт. Дремещите часови се разбуждат рязко и вдигат тревога: кинжал, прерязващ гърлата им, ги кара да замлъкнат. Мятат се трескаво. Един мъж пада в пламъците на огъня и крещи в агония, но никой не спира, за да му помогне. Нашите хора разритват въглените и жаравата на лагерния огън и някои от палатките и одеялата се подпалват, а конете се изправят на задни крака и цвилят уплашено, докато фуражът им гори пред тях. Целият лагер вече е буден и всички се щурат в паника, докато войниците на Антъни вървят през тях като безмълвни убийци, промушвайки мъже, докато те се преобръщат и се опитват да се събудят, събарят на земята онези, които са понечили да се надигнат, разпарят корема на невъоръжен мъж, удрят с бойна тояга един мъж, докато той посяга за сабята си. Армията от Кент мъчително се изтръгва от съня и побягва. Онези, които не са повалени, грабват каквото могат, и се втурват да бягат. Вдигат на крак мъжете по улиците до Тауър и някои се затичват към бойното поле. Хората на Антъни се нахвърлят върху тях с рев и ги нападат на нож, с вече почервенели от кръв саби, а бунтовниците, повечето от тях — провинциални момчета — се обръщат и побягват.

Войниците на Антъни се впускат да ги преследват, но той ги вика обратно: не иска да остави Тауър незащитен. Изпраща една група долу до кея да пленят корабите на Невил. Останалите се отправят обратно към Тауър, високите им, развълнувани гласове отекват в студената сутрин. Те си подвикват, говорейки за някакъв мъж, промушен в съня си, или жена, която се опитала да избяга, но била обезглавена, за кон, който сам е счупил врата си, надигайки се на задни крака, за да се отдръпне от огъня.

Отварям портата, за да влязат. Не искам да ги посрещам, не искам да виждам повече, не искам да чувам повече. Качвам се в покоите си, вземам майка ми, момичетата и бебето и мълчаливо залоствам вратата на спалнята, сякаш се страхувам от собствената си армия. Чувала съм мъжете да разказват за много битки в тази война на братовчедите и те винаги говорят за героизъм, за смелостта на войниците, за силата на другарството между тях, за яростта на битката и за усещането за братство, което се създава от оцеляването. Чувала съм балади за велики битки и поеми за красотата на един щурм и за смелостта на предводителя. Но не знаех, че войната не е нищо повече от клане, дивашко и непохватно, все едно да прободеш прасе в шията и да оставиш кръвта му да изтече, та месото да стане крехко. Не знаех, че изяществото и благородството на арената за турнири няма нищо общо с това мушкане и пробождане. Точно като да убиеш едно квичащо прасенце, за да направиш от него бекон, след като си го преследвал из кочината. И не знаех, че войната възбужда мъжете така: те се връщат у дома като смеещи се ученици, изпълнени с възбуда след някоя лудория, но по ръцете им има кръв, а наметалата им са изпоцапани кой знае с какво, в косите им се долавя миризмата на дим, а по лицата им — ужасно и грозно вълнение.

Сега разбирам защо нахълтват в манастири, насилват жени, нарушават правото на свято убежище, за да завършат смъртоносното преследване. Те възбуждат у себе си безумен, ужасен глад, по-скоро като животни, отколкото като хора. Не знаех, че войната е такава. Имам чувството, че съм била глупачка да не знам, тъй като съм израсла във воюващо кралство и съм дъщеря на човек, пленен в битка, вдовица на рицар, съпруга на безмилостен воин. Но сега вече знам.

21-ви май 1471 г.

Едуард язди начело на хората си, като крал, който се завръща славно у дома: няма и следа от битката в осанката му, по коня му или в блестящата му сбруя. Ричард е от едната му страна, Джордж — от другата, синовете ми, изпълнени с възбуда — зад тях. Синовете на Йорк отново получиха своето, тримата като един, и Лондон полудява от радост да ги види. Трима херцози, шестима графове и шестнайсет барони влизат в града заедно с тях, всички до един искрени привърженици на Йорк и положили клетва за вярност. Кой би си помислил, че имаме толкова много приятели? Не и аз, когато бях в убежище, приличащо повече на затвор, раждайки детето, което е наследник на тази слава и блясък, в тъмнина, страх и почти сама.

Зад тяхната свита идва Маргарет Анжуйска с пребледняло лице и унило изражение, седнала на носилка, теглена от мулета. Не е точно с вързани ръце и крака и с провесена на шията сребърна верига, но си мисля, че всички разбират много добре, че тази жена е победена и няма да се съвземе от поражението си. Вземам Елизабет със себе си, когато посрещам Едуард пред портата на Тауър, защото искам малката ми дъщеря да види тази жена, която я ужасяваше през всичките ѝ пет години, да я види победена и да знае, че всички сме защитени и не ни заплашва опасност от жената, която тя нарича „лошата кралица“.