Но винаги има последици, и те винаги са мъчителни. Радостта на Едуард от битката не се простира до убиването или измъчването на пленници. Не се наслаждава дори на едно справедливо обезглавяване, за разлика от останалите военачалници на своето време. Но водачите на Ланкастър са потърсили убежище в абатството на Тюксбъри и не може да получат позволение да останат там или да се приберат безпрепятствено у дома.

— Изведи ги — рязко казва Едуард на брат си Ричард: двамата са обединени в желанието да приключат с това, а после се обръща се към момчетата Грей, доведените си синове. — Идете да намерите оцелелите лордове на Ланкастър на бойното поле, вземете им оръжията и ги арестувайте.

— Те искат убежище — изтъква Хейстингс. — Намират се в абатството, вкопчени във високия олтар. Собствената ви съпруга е жива само защото беше зачетено правото ѝ на свято убежище. Единственият ви син се роди на сигурно място в свято убежище.

— Една жена. Едно бебе — казва Едуард отсечено. — Убежището е за безпомощните. Едмънд, херцог Съмърсет, не е безпомощен. Той е сеещ смърт предател и Ричард ще го измъкне от абатството, и ще го отведе на ешафода на пазарния площад в Тюксбъри. Нали, Ричард?

— Да — отвръща Ричард кратко. — Зачитам победата повече, отколкото всяко убежище — той слага ръка върху дръжката на сабята си и тръгва да разбие вратата на абатството, макар че абатът се вкопчва в ръката му, с която той държи меча, и го умолява да има страх от Божията воля и да прояви милост. Армията на Йорк не слуша. Вече е забравила да прощава. Войниците на Ричард извличат навън пищящите молители, а Ричард и Едуард гледат как техните войници промушват с ножовете си пленници, които умоляват да бъдат освободени срещу откуп, в църковния двор, където се вкопчват в надгробните камъни, умолявайки мъртвите да ги спасят, докато стълбите на абатството стават хлъзгави от кръв и свещената земя започва да мирише като касапски дюкян, сякаш не съществува нищо свято. Защото в Англия нищо вече не е свято.

14-ти май 1471 г.

Чакаме новини в Тауър, когато ликуващи викове ми подсказват, че съпругът ми се връща у дома. Изтичвам надолу по каменните стълби с потракващи токове и момичетата зад мен, но когато портата се отваря и конете влизат с тропот, начело на отряда не е моят съпруг, а брат ми Антъни, който ми се усмихва.

— Радвай се, сестро, твоят съпруг е добре и спечели голяма битка. Майко, дайте ми благословията си. Имам нужда от нея.

Той скача от коня си и ми се покланя, а после се обръща към майка ни, докосва почтително шапката си и коленичи пред нея, а тя полага длан върху главата му. За миг настъпва тишина, докато тя го докосва. Това е истинска благословия, не изпразнен от съдържание жест като в повечето семейства. Сърцето ѝ е изпълнено с обич към него, най-талантливото ѝ дете, и той свежда пред нея светлокосата си глава. После се изправя и се обръща към мен.

— Ще ти разкажа всичко за това по-късно, но бъди сигурна, че той спечели голяма победа. Маргарет Анжуйска е в наши ръце, наша пленница. Синът ѝ е мъртъв: тя няма наследник. Надеждите на Ланкастър са стъпкани в кръв и кал. Едуард искаше да бъде с теб, но потегли на север, където има още бунтове в подкрепа на Невил и Ланкастър. Синовете ти са с него и са добре и с висок дух. Той ме изпрати тук да пазя теб и Лондон. Хората в Кент са се вдигнали срещу нас, а Томас Невил ги подкрепя. Половината от тях са добри и достойни мъже с лош предводител, но другата половина не са нищо повече от крадци, търсещи плячка. Най-малката и най-опасна част са онези, които мислят, че могат да освободят крал Хенри и да пленят теб, и са дали клетва да го сторят. Невил е на път към Лондон с малка флотилия кораби. Трябва да се срещна с кмета и старейшините на града и да организирам отбраната.

— Ще бъдем атакувани тук?

Той кимва.

— Те са победени, наследникът им е мъртъв, но въпреки това продължават войната. Ще избират нов наследник за Ланкастър: Хенри Тюдор. Ще дават клетви за отмъщение. Едуард ме изпрати да те защитавам. В най-лошия случай трябва да организирам отстъплението ви.

— В истинска опасност ли сме?

Той кимва.

— Съжалявам, сестро. Те имат кораби и подкрепата на Франция, а Едуард отведе цялата армия на север.

Той ми се покланя, обръща се и влиза с отсечени крачки в Тауър, като изревава към коменданта на крепостта, че кметът трябва да бъде пуснат да влезе веднага и че иска да му докладват каква е готовността на Тауър за обсада.

Мъжете влизат и потвърждават, че Томас Невил има кораби в морето откъм далечния край на Кент, и се е зарекъл, че ще подкрепи похода на мъжете от Кент, като потегли нагоре по Темза и превземе Лондон. Току-що сме спечелили една драматична битка и сме убили едно момче — претендента за наследяването на трона. Вече би трябвало да сме в безопасност, но не е точно така.

— Но защо? — настоявам. — Всичко свърши. Едуард Ланкастър е мъртъв, братовчед му Уорик е мъртъв, Маргарет Анжуйска е в плен, Хенри е наш затворник, когото държим тук, в Тауър. Защо един Невил подготвя кораби в далечния край на Грейвзенд и се надява да превземе Лондон?

— Защото не е свършено — отбелязва майка ми. Вървим по алеите на Тауър: Бебето е в ръцете ми, за да подиша чист въздух, момичетата вървят заедно с нас. Когато поглеждаме надолу, майка ми и аз можем да видим как Антъни надзирава изкарването на оръдията така, че да са с лице към течението на реката, и нарежда да подредят торби с пясък зад вратите и прозорците на Бялата кула. Когато поглеждаме към реката, можем да видим как мъжете работят на доковете, като трупат на купчини чували с речен пясък и поставят кофи с вода в готовност, страхувайки се от пожар в складовете, когато Невил пристигне с корабите си.

— Ако Невил превземе Тауър, а Едуард претърпи поражение на север, тогава всичко започва отново — посочва майка ми. — Невил може да освободи крал Хенри. Маргарет може да се събере отново със съпруга си, може дори да имат още един син. Единственият начин да прекратим техния род и да сложим край на тези войни, е смъртта. Смъртта на Хенри. Ние унищожихме наследника: сега трябва да убием бащата.

— Но Хенри има други наследници — казвам. — Въпреки че изгуби сина си. На първо място, Маргарет Боуфорт. Родът Боуфорт продължава с нейния син, Хенри Тюдор.

Майка ми свива рамене.

— Една жена — казва тя. — Никой няма да се отправи на бой, за да постави кралица на този трон. Кой би могъл да задържи Англия освен един войник?

— Тя има син, момчето Тюдор.

Майка ми свива рамене:

— Никой няма да се отправи на поход в подкрепа на това хлапе. Хенри Тюдор е маловажен. Хенри Тюдор никога не би могъл да бъде крал на Англия. Никой няма да се бие за един Тюдор срещу един крал от династията на Плантагенетите. Тюдорите са само наполовина от кралски произход, и то по линия на френската кралска фамилия. Той не представлява заплаха за теб — тя хвърля поглед към бялата стена и зарешетения прозорец на стаята, където на забравения крал Хенри е позволено отново да се върне към молитвите си. — Не, щом той умре, с рода Ланкастър е свършено и всички ще сме в безопасност.

— Но кой може да се застави да го убие? Той е безпомощен човек, малоумен. Кой би могъл да има такова кораво сърце, че да го убие, когато той е наш пленник? — снижавам глас — покоите му са точно под нас. — Той прекарва дните си на колене пред молитвен стол и се взира безмълвно през прозореца. Да го убием ще е като да убием безумец. А има хора, които ще кажат, че той е юродив, блажен безумец. Има хора, които ще кажат, че е светец. Кой би се осмелил да убие светец?

— Надявам се, че съпругът ти ще го стори — казва майка ми безцеремонно. — Защото единственият начин да опазим английския трон в безопасност е да притиснем възглавница към лицето на Хенри и да му помогнем да потъне във вечен сън.

През слънцето минава сянка, а аз притискам невръстния си син Едуард към себе си, сякаш за да му попреча да чуе такива горчиви съвети. Потръпвам, сякаш майка ми предрича собствената ми смърт.

— Какво става? — пита ме тя. — Студено ли ти е? Да влизаме ли?

— Заради Тауър е — казвам раздразнено. — Винаги съм мразила Тауър. И заради теб: да говориш такива ужасни неща, като например да убием един затворник в Тауър, който не може да се защити… Не бива дори да говориш за такива неща, особено пред бебето. Иска ми се това да беше свършило и да можехме да се върнем в двореца Уайтхол.

Далече отдолу брат ми Антъни вдига очи и ми махва с ръка, за да даде знак, че оръдията са по местата си и сме готови.

— Скоро ще можем да си отидем — казва майка ми успокоително. — А Едуард ще се прибере у дома, и ти отново ще бъдеш в безопасност с бебето.

Но същата нощ вдигат тревога и всички скачаме от леглата си, аз грабвам бебето, а момичетата дотичват при мен. Антъни отваря рязко вратата на спалнята ми и казва:

— Бъди смела: те идват срещу течението на реката и ще има стрелба. Стой далеч от прозорците.

Затръшвам и залоствам капаците на прозорците, дърпам завесите около голямото легло и скачам вътре с момичетата и бебето и слушам. Чуваме стрелбата на оръдията и свистенето на гюлета във въздуха, а после чуваме глухото тупване, когато улучват стените на Тауър. Елизабет, моята най-голяма дъщеря, ме поглежда — лицето ѝ е побеляло, долната ѝ устна трепери — и прошепва:

— Лошата кралица ли е това?

— Баща ти победи лошата кралица и тя е наша пленница, както и старият крал — казвам аз, като си мисля за Хенри в стаите под нас и се питам дали някой се е сетил да затвори капаците или да го държи далече от прозорците. Ще бъде добър урок за Невил, и ще спести на всички ни много неприятности, ако той убие собствения си крал с оръдеен изстрел тази вечер.

Нашите оръдия, на лафетите си пред Тауър, изревават и прозорците се осветяват за кратко от пламъка на стрелбата. Елизабет се присвива и се сгушва в мен.