— Обърнете се! Обърнете се! — някой изревава в паника, а друг глас изкрещява: — Прегрупирайте се! Прегрупирайте се! Отстъпете! — и заповедите са правилни, но гласовете са изпълнени с паника и мъжете побягват от врага Йорк пред тях, за да намерят друга армия зад себе си. Не могат да разпознаят съюзниците си. Мислят си, че са обкръжени и превишавани по численост, и изправени пред сигурна смърт, така че куражът бързо ги напуска.

— Де Виър! — изкрещява граф Оксфорд, когато вижда войниците си да атакуват собствената му страна. — Де Виър! За Ланкастър! Стой! Стой! В името Божие, стойте! — Но е твърде късно. Онези, които сега разпознават знамето на граф Оксфорд с Лъчистото слънце и виждат Де Виър да разполага оръдията си наоколо сред суматохата, и да крещи на войниците си да се подредят, решават, че той е станал изменник и е преминал на другата страна насред битката — както често се случва — и онези, които са достатъчно близо, негови стари приятели, се нахвърлят върху него като побеснели кучета, за да го убият като нещо по-лошо от враг: предател на бойното поле. Но в мъглата и хаоса повечето войски на Ланкастър знаят единствено, че пред тях има неназован враг, който настъпва с пълчища войници, а сега в гръб се е появила нова армия, и тъмнината и мъглата по пътя могат да крият какво ли не още. Кой знае колко ли войници ще изникнат от реката? Кой знае какъв ужас може да призове Едуард, женен за вещица, от реките, потоците и ручеите? Те чуват шумовете на битката и писъците на ранените, но не могат да видят господарите си, не могат да разпознаят командирите си. Бойното поле се измества: те не могат дори да са сигурни кои са другарите им в зловещия полумрак. Стотици захвърлят оръжията си и хукват да бягат. Всички знаят, че в тази война няма да се вземат пленници. Равносилно на смърт е да си на губещата страна.

Едуард, който мушка и сече в самото сърце на битката с Уилям Хейстингс, застанал до ръката му, с която държи щита, с изваден меч в едната ръка и нож в другата, изревава: „Победа за Йорк! Победа за Йорк!“, и неговите войници вярват на този мощен вик; вярва му и армията на Ланкастър, атакувана фронтално в тъмнината, атакувана в тил в мъглата, и сега останала без предводител, когато Уорик изкрещява на пажа си да го спаси, мята се върху чакащия си кон, и се отдалечава в галоп.

Това е сигнал за битката да се разкъса на хиляди отчаяни опити за бягство.

— Конят ми! — крещи Едуард на пажа си. — Доведи ми Фюри!

А Уилям свива ръце в шепи и подмята краля нагоре на седлото, хваща юздата на собствения си боен кон и припряно го възсяда, после препуска след своя повелител, господар и най-скъп приятел, и лордовете на Йорк поемат в стремглав галоп след Уорик, ругаейки, че се е измъкнал.

* * *

Майка ми се изправя с въздишка и двете заедно затваряме прозореца. И двете сме бледи, след като сме бдели цяла нощ.

— Свършено е — казва тя убедено. — Твоят враг е мъртъв. Твоят пръв и най-опасен враг. Уорик няма да създава повече крале. Ще трябва да се срещне с Небесния крал и да обясни какво смята, че е причинявал на това бедно кралство тук долу.

— Дали момчетата ми са в безопасност?

— Сигурна съм в това.

Свивам пръсти и впивам нокти в дланите си.

— А Джордж, херцог Кларънс? — питам. — Какво мислиш за него? Кажи ми, че е загинал на бойното поле!

Майка ми се усмихва.

— Той е на страната на победителите, както обикновено — казва тя. — Твоят Едуард спечели тази битка и преданият Джордж е до него. Може да откриеш, че трябва да простиш на Джордж за смъртта на баща ти и брат ти. На мен може да ми се наложи да оставя възмездието на Бог. Джордж може и да оцелее. Той е ро̀ден брат на краля, в края на краищата. Би ли убила един принц с кралска кръв? Можеш ли да се заставиш да убиеш един принц от династията Йорк?

Отварям кутията си за бижута и изваждам черния емайлиран медальон. Натискам малката закопчалка и го отварям. Две имена — Джордж, херцог Кларънс и Ричард Невил, граф Уорик — са написани на парчето хартия, откъснато от последното писмо на баща ми. Писмото, което той написа на майка ми, изпълнен с надежда, говорейки за откуп, без изобщо да си представя, че тези двама души, които беше познавал през целия си живот, ще го убият без никаква по-основателна причина. Скъсвам го наполовина и смачквам в ръката си късчето, на което пише „Ричард Невил, граф Уорик“. Дори не си правя труда да го хвърля в огъня. Оставям го да падне на пода и го стъпквам в тръстиките, с които е настлан. То може да се превърне в прах. Името на Джордж прибирам обратно в медальона и в кутията си за бижута.

— Джордж няма да оцелее — казвам решително. — Дори ако сама трябва да притисна възглавница върху лицето му, когато спи в постелята си под моя покрив като гост в собствения ми дом, като обичан сродник на моя съпруг. Джордж няма да оцелее. Един син на династията Йорк не е в безопасност. Ще го видя мъртъв. Може да спи сладко в леглото си в Тауър, и въпреки това аз ще го видя мъртъв.

* * *

Имам два дни с Едуард, когато той се завръща от битката — два дни, в които се преместваме отново в кралските покои в Тауър, които са набързо почистени, а нещата на бедния Хенри — захвърлени настрана. Хенри, бедният безумен крал, е върнат в старите си покои с решетките на прозорците и коленичи за молитва. Едуард се храни, сякаш е гладувал в продължение на седмици, излежава се като Мелузина в дълбоката вана, обладава ме безмилостно, без никаква нежност, обладава ме така, както войник платена блудница — и спи. Събужда се само за да оповести пред гражданите на Лондон, че разказите за оцеляването на Уорик са неверни: той е видял с очите си тялото му. Бил е убит, докато е бягал като страхливец от битката, и Едуард нарежда останките му да бъдат изложени в катедралата „Сейнт Пол“, за да няма съмнение, че е мъртъв.

— Но няма да позволя гавра с трупа му — казва той.

— Забучиха главата на баща ни на един от шиповете на оградата пред портата на Йорк — напомня му Джордж. — С книжна корона на главата. Ние би трябвало да забучим главата на Уорик на кол на Лондонския мост, да разсечем трупа му на четири и да го разпръснем из кралството.

— Хубав план предлагаш за тъст си — отбелязвам. — Няма ли съпругата ти да се разстрои малко, докато разчленяваш тялото на баща ѝ? Освен това, мислех, че си се заклел да го обичаш и следваш…

— Уорик може да бъде погребан с почести от семейството си в абатството Бишам — постановява Едуард. — Ние не сме диваци. Не воюваме с мъртви тела.

Имаме на разположение две денонощия заедно, но Едуард е нащрек в очакване на пратеник и държи отряда си въоръжен, а после пратеникът пристига. Маргарет Анжуйска е слязла на суша в Уеймът, твърде късно за да подкрепи съюзника си, но готова да се бие за каузата си сама. Веднага получаваме доклади за надигането на Англия. Лордове и скуайъри, които не свикаха хората си в подкрепа на Уорик, смятат за свой дълг да подкрепят кралицата, когато тя пристига, въоръжена за битка, а съпругът ѝ Хенри е задържан от нас, нейните врагове. Хората започват да говорят, че това е последната битка, онази, която ще реши изхода от войната. Уорик е мъртъв, няма посредници. Това е сблъсък между кралицата от рода Ланкастър и крал Едуард; кралската фамилия Ланкастър срещу кралската фамилия Йорк. Всеки човек във всяко село в кралството трябва да направи избор: и мнозина избират нея.

Едуард нарежда на своите лордове във всички графства да се явят при него в пълно въоръжение с всичките си хора, настоява всеки град да му изпрати войници и пари, за да им плати: не освобождава от задължения никого.

— Трябва да замина отново — казва на разсъмване. — Пази сина ни, каквото и да се случи.

— Пази се — отвръщам аз. — Каквото и да се случи.

Едуард кимва, улавя ръката ми, притиска дланта ми към устните си и сгъва пръстите ми върху целувката.

— Знаеш, че те обичам — казва той. — Знаеш, че днес те обичам толкова, колкото те обичах, когато стоеше под дъба, нали?

Кимвам. Не мога да продумам. Говори като човек, който се сбогува.

— Добре — продължава той отривисто. — Нали помниш, че ако нещата се объркат, трябва да отведеш децата във Фландрия? Помниш ли името на собственика на малката лодка в Турне, където трябва да отидеш и да се укриеш?

— Помня — прошепвам. — Но нищо няма да се обърка.

— Ако е рекъл Бог — казва той и с тези последни думи се обръща рязко и потегля да се впусне в нова битка.

* * *

Двете армии препускат в надпревара: армията на Маргарет се отправя към Уелс да събере подкрепления, Едуард я преследва, опитвайки се да ѝ отреже пътя. Войската на Маргарет, командвана от граф Съмърсет, със сина ѝ, коварния млад принц, командващ собствена войска, прекосява страната, насочвайки се на запад към Уелс, където Джаспър Тюдор ще вдигне уелсците на оръжие в тяхна подкрепа и където ще ги посрещнат корнуолците. Щом навлязат в планините на Уелс, те ще бъдат непобедими. Джаспър Тюдор и неговият племенник Хенри Тюдор могат да им предоставят сигурно убежище и готови армии. Никой няма да може да ги измъкне от крепостите на Уелс, и те ще могат спокойно да струпат войски и да потеглят към Англия в пълната си сила.

С Маргарет пътува и малката Ан Невил, най-малката дъщеря на Уорик, невестата на принца, замаяна от новината за смъртта на баща си и предателството на зет си, Джордж, херцог Кларънс, и изоставена от майка си, която в скръбта си от загубата на своя съпруг се е оттеглила в манастир. Те сигурно са отчаяно трио: всичко е заложено на победата, а толкова много — вече е изгубено.

Едуард потегля бързо от Лондон, събира войски пътьом и се мъчи с все сили да ги настигне, преди да прекосят голямата река Севърн и да изчезнат в планините на Уелс. Това почти със сигурност е неосъществимо. Твърде далече е за нормален ход и трябва да се марширува твърде бързо, така че войската му, изморена от битката при Барнет, никога няма да стигне там навреме.