— Така или иначе — казва тихо Хейстингс, — не можем да направим нищо друго.

* * *

В убежището в Уестминстър аз не заспивам и майка ми остава да будува заедно с мен. Няколко часа преди зазоряване, когато нощта е най-тъмна и луната залязва, тя отваря прозореца и двете заставаме там една до друга, докато голямата тъмна река тече край нас. Внимателно издишам в нощта и в студения въздух дъхът ми образува облаче, подобно на лека мъгла. Майка ми до мен също издиша и дъхът ѝ се събира с моя, завихря се и изчезва. Издишвам отново и отново, докато накрая мъглата се събира над реката, сива на фона на тъмната вода, сянка върху чернотата. Майка ми издиша още веднъж, и облаците мъгла се понасят надолу по реката, замъглявайки очертанията на другия бряг, усилвайки тъмнината на нощта и скривайки звездната светлина и започва да се стеле по протежение на реката, из улиците на Лондон и далече, на север и запад, като се кълби по речните долини, задържайки тъмнината в ниското, така че макар небето бавно да просветлява, земята продължава да бъде обвита в мрак, така че войниците на Уорик, на високия хребет пред Барнет, които се събуждат в студения предутринен час и поглеждат надолу по склона, търсейки с поглед врага си, не могат да видят под себе си нищо друго, освен странно вътрешно море от облаци, които лежат из цялата долина и армията, която е обвита в безмълвна и измамна тъмнина под тях, остава скрита от очите им.

* * *

— Вземи Фюри — казва тихо Едуард на пажа. — Ще се бия спешен. Донеси ми бойната брадва и меча — другите лордове — Антъни, Джордж, Ричард и Уилям Хейстингс — вече са въоръжени в очакване на обстрела и ужаса на деня, конете им са изведени от обсега на битката, оседлани и с поставени юзди, подготвени — макар никой да не го казва — за бягство, ако всичко се обърка, или за щурм, ако нещата минат добре.

— Готови ли сме вече? — обръща се Едуард към Хейстингс.

— По-готови отвсякога — казва Уилям.

Едуард хвърля поглед нагоре към хребета, и внезапно казва:

— Бог да ни е на помощ. Сгрешили сме.

— Какво?

Мъглата се е прояснила само за миг, и показва на краля, че е строил войските си не срещу войниците на Уорик, така че двете армии да са една срещу друга, а твърде наляво. Срещу целия десен фланг на Уорик няма нищо. Сякаш армията на Едуард е по-къса с една трета от необходимото. Армията на Едуард стърчи леко вляво. Неговите хора там нямат враг: когато се хвърлят напред, те няма да се натъкнат на съпротива и ще нарушат реда на строя, а отдясно строят е твърде къс.

— Твърде късно е да се прегрупираме — решава той. — Бог да ни е на помощ, ако започваме погрешно. Надуйте тръбите, удари нашият час.

Бойните знамена се вдигат, флаговете са отпуснати във влажния въздух, появявайки се от мъглата като гора, внезапно останала без листа. Тръбите изревават, плътно и приглушено в тъмнината. Още не се е зазорило, и заради мъглата всичко изглежда странно и объркващо.

— Нападайте — казва Едуард, макар че армията му едва вижда неговия враг, и настъпва един миг на мълчание, в който той усеща, че войниците са също като него притиснати под тежестта на плътния въздух, смразени до кости от мъглата, болни от страх.

— Атака! — изревава Едуард и с усилие си пробива път нагоре, докато войниците му го следват с рев към армията на Уорик, който, стреснат и изтръгнат от съня си, напрягайки поглед, може да ги чуе, че наближават и да ги зърва от време на време, но не може да е сигурен в нищо, докато, сякаш направила пробив през стена, армията на Йорк заедно с краля, извисяващ се начело като кула, размахващ бойна брадва, връхлита върху тях като ужасяващо пълчище великани, изникнали от тъмнината.

В центъра на бойното поле кралят настъпва напред, а привържениците на Ланкастър отстъпват пред него, но по фланга — онзи фатално празен десен край — привържениците на Ланкастър могат да връхлитат, превишавайки по численост биещата се армия на Йорк. В тъмнината и мъглата малочислените войници на Едуард започват да падат, когато левият фланг на армията на Уорик напира надолу по хълма и с мушкане, удари с бойни тояги, ритане и обезглавяване си проправя път все по-близо и по-близо до ядрото на привържениците на Йорк. Един войник се обръща и побягва, но успява да се отдалечи едва на две крачки, преди главата му да се пръсне, разбита от силно замахване на боздуган, но този първи опит за бягство поражда друг. Друг войник от привържениците на Йорк, виждайки как още и още мъже се изсипват надолу по хълма към тях и без другар до себе си, се обръща и пристъпва на две крачки в безопасността и закрилата на мъглата и тъмнината. Следва го друг, после трети. Един пада, пронизан със сабя в гърба, а другарят му поглежда назад, с лице, внезапно пребледняло в мрака, а после хвърля оръжието си и побягва. По цялото протежение на строя мъжете се колебаят, хвърлят погледи зад гърба си към изкусителното убежище на тъмнината, поглеждат напред и чуват мощния рев на врага си, който усеща победата, който едва вижда ръцете пред лицето си, но може да усети мириса на кръв и страх. Левият фланг на Ланкастър, който не среща никаква съпротива, хуква надолу по хълма и десният фланг на Йорк не се осмелява да остане на място. Те пускат оръжията си и хукват като елени, побягват като стадо, разпръсвайки се в ужас.

Войниците на графа на Оксфорд, които се бият на страната на Ланкастър, веднага поемат по дирята им, зъбейки се като ловни кучета, следвайки миризмата, тъй като все още не виждат нищо в мъглата, а графът ги насърчава с възгласи. Докато бойното поле остава зад тях и мъглата заглушава шума от битката, а бягащите йоркисти се изгубват от поглед, графът осъзнава, че неговите войници бягат по собствено усмотрение, отправяйки се към Барнет и пивниците, като вече намаляват темпото до леко подтичване, бършат мечовете си и се перчат с победата. Налага му се да галопира около тях, за да ги настигне и да им препречи пътя с коня си. Трябва да ги шиба с камшика си, трябва да накара командирите им да ги ругаят и да се държат грубо с тях. Налага му се да се наведе от седлото и да прониже един от хората си в сърцето, и да наругае останалите, преди да успее да ги накара да спрат.

— Битката не е приключила, кучи синове такива! — изкрещява им той. — Йорк е още жив, също и брат му Ричард, също и брат му, изменникът Джордж! Всички се заклехме, че битката ще свърши с тяхната смърт. Хайде! Хайде! Усетихте вкус на кръв, видяхте ги да бягат. Елате и ги довършете, елате и довършете останалите. Помислете си колко ще спечелите от тях! Те са наполовина победени, те са загубени. Да накараме останалите да побегнат! Хайде, момчета, хайде, да вървим, да ги видим как ще побегнат като зайци!

Призовани към ред и принудени да се строят, мъжете се обръщат и графът ги пришпорва в лек бяг обратно от Барнет и към битката, вдигнал пред себе си знамето си с емблемата на Лъчистото слънце. Той е заслепен от мъглата и обзет от отчаяно желание да се присъедини отново към Уорик, който е обещал богатство на всеки мъж, който е на негова страна днес. Но онова, което Де Виър от Оксфорд не знае, докато предвожда отряда си от деветстотин мъже, е, че бойните линии са се завъртели. Пробивът в десния фланг на Йорк и настъпването им напред отляво е изтласкало бойното поле от хребета, и сега бойният ред се простира нагоре и надолу по пътя за Лондон.

Едуард все още е в сърцето на битката; но усеща, че губи позиции, отстъпвайки назад от пътя, докато хората на Уорик ги притискат все по-силно и по-силно. Той започва да усеща чувството на поражение и това е ново за него: то има вкус на страх. Той не вижда нищо в мъглата и тъмнината освен нападателите, които излизат един след друг от мъглата пред него, и реагира с инстинктите на слепец на прилива на мъже, които връхлитат отново и отново, и отново с мечове или брадви, а понякога и със сърпове.

Той мисли за съпругата си и невръстния си син, които го чакат и зависят от неговата победа. Няма време да мисли какво ще стане с тях, ако се провали. Усеща около себе си собствените си войници, които се огъват, сякаш запратени назад само от тежестта на напиращите допълнителни войници на Уорик. Чувства как се изпълва с умора при неудържимото приближаване на враговете си, усеща постоянния порив да замахва, да мушка, да пронизва, да убива или да бъде убит. В ритъма на изпитанието той зърва — толкова ярко, че е почти като във видение — брат си Ричард: той замахва, пронизва с копието си, продължава до безспир; и въпреки това усеща как ръката, с която държи меча, се уморява и отпада. Представя си Ричард сам на бойно поле как посреща нападение без приятел до себе си, това го изпълва с гняв и той изревава:

— Йорк! Бог и Йорк!

Де Виър от Оксфорд, който извежда войските си на бойното поле тичешком, дава заповедта за атака, когато вижда бойния ред пред себе си, с очакването да отведе войниците си в тила на бойните линии на Йорк, знаейки, че ще обърне редиците им надолу с главата, когато излезе от мъглата и връхлети върху тях по-добре от свежи подкрепления поддръжници на Ланкастър, по-ужасяващо от засада. В тъмнината те се втурват с извадени и вече окървавени мечове и оръжия в тила, но не на войниците на Йорк, а на собствената му армия, бойната линия на Ланкастър, която е отклонила битката и слиза от хълма. „Предател! Измяна!“, крещи един мъж, намушкан в гръб, който се оглежда и вижда Де Виър. Един офицер от армията на Ланкастър поглежда през рамо и вижда вдъхващата най-голям ужас гледка на бойното поле: нови войници, задаващи се откъм тила. В мъглата не може да види ясно знамето, но съзира, сигурен е, че съзира. Слънцето във възход, знамето на Йорк, веещо се гордо над новите войски, които се стичат по пътя от Барнет с извадени пред тях мечове, размахващи бойни брадви, със зинали уста, докато надават гръмък рев в мощното си нападение. Той погрешно взема знамето с Лъчистото слънце на Оксфорд за емблемата на Йорк. Пред него и хората му стоят войници на Йорк, които ги притискат здраво, биещи се като хора, които нямат какво да губят, но все повече и повече от тях излизат от мъглата в гръб като армия от привидения: това е повече, отколкото някой човек може да понесе.