Ричард кимва.

— Иска ми се да бях с вас, сир.

— Следващия път ще бъдеш — обещава му Едуард.

— Откога си в Англия? — прошепвам, докато той започва да разпуска косите ми. — Имаш ли армия?

— Дойдох с брат ти и с верните си приятели — казва той. — Брат ми Ричард, брат ти Антъни, Хейстингс, и разбира се, онези, които ме последваха в изгнание. А сега и други идват на моя страна. Джордж, брат ми, остави Уорик и ще се бие за мен. Той, Ричард и аз се прегърнахме отново като братя, пред самите стени на Ковънтри, под носа на Уорик. Джордж ни доведе лорд Шрусбъри. Сър Уилям Станли също премина на моя страна. Ще има и други — мисля си за мощта на Уорик и на привържениците на Ланкастър и за френската армия, която Маргарет ще доведе, и си давам сметка, че не е достатъчно.

— Мога да остана тази вечер — казва той. — Трябваше да ви видя. Но утре трябва да тръгна на война.

Изумена съм.

— Нима наистина ще ме оставиш утре?

— Любима, поех риск дори само като дойдох тук. Уорик се укрива в Ковънтри и отказва да се предаде или да се бие, защото знае, че Маргарет Анжуйска идва с армията си и заедно ще представляват мощна сила. Джордж пристигна и е на наша страна, доведе и Шрусбъри и арендаторите му, но това не е достатъчно. Трябва да взема Хенри за заложник и да потегля, за да се изправя срещу Маргарет Анжуйска. Те сигурно се надяват да ме приклещят натясно тук, но аз ще изместя битката при тях, и ако имам късмет, после ще се срещна с Уорик и ще го победя, преди да се наложи да се изправя срещу Маргарет и да победя нея.

Устата ми пресъхва и преглъщам уплашено при мисълта как съпругът ми ще се изправи срещу един голям пълководец, а после — срещу голямата армия на Маргарет.

— Френската армия ще дойде ли с Маргарет?

— Истинско чудо е, че тя все още не е слязла на суша. И двамата бяхме готови да отплаваме по едно и също време. Готвехме се да се надпреварваме до Англия. И двамата бяхме задържани от времето от февруари досега. Тя беше подготвила флотилията си за отплаване от Онфльор преди близо месец, на няколко пъти потегля и все някоя буря я принуждава да се върне. Вятърът утихна за не повече от ден, точно колкото да успея да мина. Беше като магия, любима моя, и се измъкнахме, отвя ни чак до Йоркшър. Така че имам възможност да се справя с тях един по един, а не да се изправя срещу обединена армия, предвождана от двамата едновременно.

При споменаването на бурята хвърлям поглед към майка ми, но лицето ѝ е озарено от невинна усмивка.

— Нали няма да заминеш утре?

— Любима, имаш ме тази вечер. В приказки ли ще прекараме времето?

Обръщаме се и отиваме в моята стая и той затваря вратата с ритник. Взема ме в обятията си, както винаги, и казва:

— Съпруго. В леглото!

* * *

Обладава ме, както винаги, страстно, като човек с пресъхнало гърло, който утолява жаждата си. Но поне в едно отношение тази вечер той е различен. Мирисът на косата и кожата му е същият и това ми е достатъчно да закопнея за докосването му, но след като ме е обладал, той ме държи здраво в прегръдките си, сякаш този път насладата не е достатъчна. Сякаш иска нещо повече от мен.

— Едуард? — прошепвам. — Добре ли си?

Той не отговаря, а заравя лице в рамото и шията ми, сякаш топлината на плътта ми ще ни направи недосегаеми за останалия свят.

— Любима, страхувах се — казва той. Говори толкова тихо, че едва го чувам. — Любима, много се страхувах.

— От какво? — питам аз: глупав въпрос към човек, който е трябвало да се бие за живота си и да събере армия, докато е в изгнание и е изправен пред най-мощната армия в християнския свят.

Той се обръща и ляга по гръб, ръката му все още ме държи близо до тялото му, така че се притискам цялата към него.

— Когато казаха, че Уорик и Джордж идват за мен, знаех, че този път няма да ме вземат в плен. Знаех, че този път ме очаква смърт. Никога преди не съм мислил, че някой ще ме убие, но знаех, че Уорик ще го направи, и знаех, че Джордж ще му позволи.

— Но се измъкна.

— Избягах — каза той. — Това не беше внимателно обмислено отстъпление, любов моя, не беше маневра. Беше пълно поражение. Избягах, обзет от страх за живота си, и през цялото време знаех, че съм страхливец. Избягах и те оставих.

— Не е малодушие да избягаш от враг — казвам аз. — Във всеки случай, ти се върна, за да се изправиш срещу него.

— Побягнах и оставих теб и момичетата сами — казва той. — Съзнавам, че не постъпих правилно. Не побягнах към Лондон да те взема. Не дойдох тук да окажа отчаян отпор. Побягнах към първото пристанище и взех първия кораб.

— Всеки би постъпил така. Никога не съм те обвинявала — подпирам се на лакът и свеждам очи към лицето му. — Трябваше да се измъкнеш, за да събереш армия и да се върнеш да ни спасиш. Всички знаеха това. А брат ми замина с теб, също и брат ти Ричард. Те също са преценили, че е правилно да постъпят така.

— Не знам какво са изпитвали, докато бягаха като подплашени елени, но знам какво чувствах аз. Бях изплашен като дете, преследвано от уличен побойник.

Замлъквам. Не знам как да го утеша, нито какво да кажа.

Той въздиша.

— Боря се за кралството си или за живота си още от момче. И през цялото това време никога не съм помислял, че може да загубя. Никога не съм предполагал, че ще бъда пленен. Никога не съм вярвал, че ще умра. Странно, нали? Сигурно ме мислиш за глупак. Въпреки това аз продължих да се смятам за неуязвим, дори когато видях баща си и брат си да загиват. Просто не можех да си представя, че именно моята глава ще бъде отсечена и забучена на копие върху градските стени. Бях убеден, че съм непобедим.

Чакам.

— А сега знам, че не съм — продължава той. — Не съм казвал това на никого освен на теб. Аз вече не съм човекът, за когото се омъжи, Елизабет. Ти се омъжи за момче, което не познаваше страх. Мислех си, че това означава, че съм смел. Но не съм бил смел — просто съм имал късмет. Досега. Сега съм мъж и изпитах страх, и побягнах от него.

Каня се да кажа нещо, за да го утеша, някаква сладка лъжа, но после решавам да му кажа истината.

— Глупак е онзи, който не се страхува от нищо — започвам. — А смел е онзи, който познава страха и се изправя лице в лице с него. Тогава си побягнал, но сега си тук. Ще побегнеш ли от битката утре?

— За Бога, не!

Усмихвам се.

— Тогава си човекът, за когото се омъжих. Защото човекът, за когото се омъжих, беше смел млад мъж — също като теб. Мъжът, за когото се омъжих, не беше познал страха, нито пък имаше син, нито познаваше любовта. Но всички тези неща ни споходиха, и ние сме променени, но не и покварени от тях.

Едуард ме поглежда сериозно.

— Наистина ли го мислиш?

— Да — казвам аз. — И аз също много се страхувах, но не ме е страх сега, когато отново си тук.

Той ме притегля още по-близо.

— Мисля, че сега ще заспя — казва той, успокоен като малко момче, и аз го прегръщам нежно, сякаш е моето малко момче.

* * *

На сутринта се събуждам, чудейки се на радостта си, на усещането за копринена мекота, когато докосвам кожата си, на топлотата на корема си, на усещането за обновление и живот, а после той се раздвижва до мен и знам, че съм в безопасност, че той е в безопасност, че отново сме заедно и че затова се събуждам толкова щастлива. В следващия миг си спомням, че той трябва да замине. После той се размърдва, но на лицето му няма усмивка. Това ме разтърсва отново. Едуард винаги е толкова уверен, но тази сутрин изглежда мрачен.

— Не казвай и една дума, за да ме забавиш — казва той, като се измъква от леглото и навлича дрехите си. — Непоносимо ми е да замина. Непоносимо ми е да те оставя отново. Кълна се, ако ме задържиш, ще се разколебая. Усмихни се и ми пожелай късмет, любима. Нужно ми е да ми дадеш благословията си; нужно ми е да ми дадеш кураж.

Преглъщам страха си.

— Имаш благословията ми — казвам напрегнато. — Винаги имаш благословията ми. И пожелания за целия късмет на света — опитвам се да говоря бодро, но гласът ми потрепва. — Веднага ли заминаваш?

— Отивам да взема Хенри, когото наричат крал — казва той. — Ще го взема със себе си като заложник. Посетих го вчера в покоите му в Тауър, преди да дойда при теб. Той ме позна. Каза, че знае, че ще бъде в безопасност при мен, неговият братовчед. Беше като дете, бедният човек. Явно не знаеше, че отново е бил крал.

— Има само един крал на Англия — казвам твърдо. — И винаги е имало само един крал на Англия, откакто ти беше коронован.

— Ще се видим след няколко дни — казва той. — А сега ще тръгна, без да се сбогувам с майка ти или момичетата. Така е по-добре. Нека си тръгна бързо.

— И дори няма да закусиш?

Нямам намерение да хленча, но ми е непоносимо да го оставя да си отиде.

— Ще ям заедно с войниците.

— Разбира се — казвам бодро. — А момчетата ми?

— Ще ги взема с мен. Могат да служат като вестоносци. Ще се погрижа да са във възможно най-голяма безопасност.

Усещам как сърцето ми се преобръща от ужас и за тях.

— Добре — съгласявам се. — Ще се върнеш, преди да е изтекла седмицата, нали?

— Ако е рекъл Господ — казва той.

Това е същият човек, който някога ми се кълнеше, че му е писано да умре в леглото си с мен до него. Никога преди не е изричал: „Ако е рекъл Господ.“ Винаги преди е ставала неговата воля — не Божията.

Той спира на прага.

— Ако умра, замини с децата във Фландрия — заръчва ми. — В Турне има една бедна къща, където един човек ми дължи услуга. Той е незаконороден братовчед или нещо такова на семейството на майка ти. Ще те приеме като своя сродница. Подготвил е история, която да разкаже за теб. Отидох да се видя с него и се разбрахме какво да се направи, ако стане нужда. Вече му дадох пари и ти написах името му. На масата в стаята ти е. Прочети го, а после го изгори. Можеш да останеш при него, а после, когато преследването приключи, можеш да си намериш собствена къща. Но се укривай там година-две. Когато синът ми порасне, може би ще успее да предяви претенции за онова, което му принадлежи.