Филипа Грегъри - Бялата кралица

Виждам баржата на Боуфорт, на чиято кърма се вее флагът с червения дракон на Уелс. Джаспър Тюдор, влиятелният властник от Уелс, води племенника си, младия Хенри Тюдор, в двора да посети своя родственик, краля. Не се съмнявам, че Джаспър — наполовина разбойник, наполовина принц — ще се върне отново в замъците на Уелс, а лейди Маргарет Боуфорт ще облива с радостни сълзи четиринайсетгодишния си син Хенри Тюдор. Тя се раздели с него, когато го поверихме на добри настойници от рода Йорк, семейство Хърбърт, и трябваше да понесе перспективата той да се ожени за дъщерята на Хърбърт, поддръжници на Йорк. Но сега Уилям Хърбърт е мъртъв, загинал, докато ни служеше, и Маргарет Боуфорт отново държи сина си при себе си. Навярно ще се опита да му осигури напредък в двора, ще го избута на преден план, за да се бори за благоволение и постове. Ще иска титлите да му бъдат върнати; ще иска наследството му да бъде гарантирано. Джордж, херцог Кларънс, открадна и титлата, и земите, и тя навярно ги споменава в молитвите си оттогава насам. Тя е изключително амбициозна жена и решителна майка. Не се съмнявам, че ще отнеме титлата граф Ричмънд от Джордж, преди да изтече годината, и ако успее, синът ѝ ще бъде посочен като наследник от династията Ланкастър след принца.

Виждам баржата на лорд Уорик, най-красивата по реката: гребците движат веслата в ритъма, отмерван от барабана на кърмата, плавайки ловко срещу прилива, сякаш нищо не може да спре напредъка на Създателя на крале — дори течението на реката. Даже го различавам, застанал на носа на лодката, сякаш иска да властва над самата вода, държейки в ръка шапката, която е свалил от главата си, за да може да усеща студения въздух в тъмната си коса. Присвивам устни, за да изсвиря и да призова вятър, но после се отказвам. Няма смисъл.

По-голямата дъщеря на Уорик, Изабел, може да държи за ръка моя девер Джордж на пейките в дъното на баржата, докато минават покрай подземния ми затвор. Тя навярно си спомня онази Коледа, когато дойде в двора като неохотна годеница и аз се държах мило с нея, или може би предпочита да забрави времената, в които аз бях Кралицата на Бялата роза. Джордж сигурно знае, че съм тук — аз, съпругата на неговия брат, жената, която остана вярна, когато той не го стори: и сега живея в бедност и в полумрак. Може би дори усеща как го наблюдавам, как присвитите ми очи го гледат презрително — този мъж, който някога беше Джордж от династията Йорк, а сега е любим сродник в двора на Ланкастър.

Майка ми слага длан върху ръката ми.

— Не им пожелавай зло — предупреждава ме тя. — То се връща на теб. По-добре е да чакаш. Едуард идва. Не се съмнявам в това. Не се съмнявам в него дори за миг. Това време ще бъде като лош сън. То е, както казва Антъни: сенки по стената. Важното е Едуард да събере достатъчно голяма армия, за да победи Уорик.

— Как може да го направи? — казвам, загледана към града, който сега се обявява изцяло в подкрепа на Ланкастър. — Как може изобщо да започне?

— Той поддържа връзка с братята ти и с всичките ни сродници. Събира войска и никога не е губил битка.

— Никога не се е сражавал с Уорик. А Уорик го е научил на всичко, което знае за войната.

— Той е крал — казва тя. — Дори и сега да казват, че това не означава нищо. Той беше коронован, той е поставен на това място от Бог, гърдите му са помазани със свещения елей — не могат да отрекат, че той е крал. Дори и ако друг коронован и помазан крал седне на трона. Но Едуард има късмет, а Хенри — не. Може би всичко се свежда само до това: дали си човек с късмет. А Йорк са династия с късмет — тя се усмихва. — И, разбира се, той има нас. Можем да му пожелаем добро, няма нищо нередно в едно малко заклинание за късмет. А ако това не подобри шансовете му, тогава нищо няма да успее.

Майка ми забърква билкови отвари, надвесва се от прозореца и ги изсипва в реката, нашепвайки думи, които никой не може да чуе, хвърля прах върху огньовете, за да ги накара да пламнат в зелено и да започнат да пушат. Никога не разбърква кашата на децата, без да прошепне молитва, преобръща възглавницата си два пъти, преди да си легне, удря обувките си една в друга, преди ги обуе, за да ги очисти от лош късмет.

— Нещо от това има ли някакво специално значение? — пита ме синът ми Ричард, като следи с едното око баба си, която усуква парче панделка и шепне над него.

Свивам рамене.

— Понякога — казвам.

— Това магьосничество ли е? — пита той нервно.

— Понякога.

После през март майка ми казва:

— Едуард идва при теб. Сигурна съм в това.

— В бъдещето ли го видя? — питам аз.

Тя се изкикотва.

— Не, месарят ми каза.

— Какво ти каза месарят? Лондон гъмжи от клюки.

— Да, но той е получил съобщение от някакъв човек в Смитфийлд, който служи на корабите, които пътуват за Фландрия. Видял малка флотилия да плава на север в ужасно време и на един от корабите да се вее знамето със Слънцето във възход: гербът на Йорк.

— Едуард настъпва?

— Навярно в същия този миг.

През април, в ранните часове на нощта, чувам шум от ликуване от улиците навън, скачам от леглото и отивам до прозореца да видя какво става. Прислужницата от абатството блъска по вратата, втурва се тичешком в стаята и избъбря:

— Ваша светлост! Ваша светлост! Това е той. Това е кралят. Не крал Хенри, другият крал. Вашият крал. Кралят от династията Йорк. Крал Едуард!

Придърпвам нощницата около тялото си и вдигам ръка към сплетената си на плитка коса.

— Тук, сега? В негова чест ли ликуват?

— Ликуват за него сега! — възкликва тя. — Палят факли, за да му показват пътя. Пеят и хвърлят златни монети пред него. Пред него и пред отряд войници. И той сигурно идва насам!

— Майко! Елизабет! Ричард! Томас! Момичета! — провиквам се. — Ставайте! Обличайте се! Баща ви пристига! Баща ви идва при нас! — сграбчвам прислужницата за ръката. — Донеси ми гореща вода да се измия и най-хубавата ми рокля. Остави подпалките, няма значение. Кой ще седи вече край този мизерен огън?

Избутвам я от стаята да донесе водата, и измъквам косата си от плитката, в която съм я сплела за нощта, когато Елизабет дотичва в стаята ми с широко отворени големи очи.

— Лошата кралица ли идва? Почитаема майко, лошата кралица ли е тук?

— Не, скъпа! Спасени сме. Родният ти добър баща се завръща. Не чуваш ли как ликуват?

Слагам я да застане на едно столче пред решетката на вратата, после наплисквам лицето си с вода и намотавам косата си под диадемата. Момичето ми носи роклята и я завързва, като се суети нервно с панделките, а после чуваме гръмкото му чукане по вратата, Елизабет изпищява и скача от стола да отвори, а после отстъпва назад, когато той влиза, по-висок и по-мрачен, отколкото тя го помни, и след миг аз вече съм изтичала до него, както съм боса, и отново съм в обятията му.

— Синът ми? — настоятелно пита той, след като ме е прегърнал и целунал, и е потъркал брадичка с набола по нея груба брада в бузата ми. — Къде е синът ми? Силен ли е? Здрав ли е?

— Той е силен и здрав. Този месец става на пет месеца — казва майка ми, докато го внася, стегнато повит, и прави на Едуард нисък реверанс. — А вие сте добре дошъл у дома, синко Едуард, ваша светлост.

Той внимателно ме оставя и отива бързо при нея. Бях забравила, че може да пристъпва леко като танцьор. Взема сина си от обятията на майка ми и макар да прошепва: „Благодаря“, дори не я вижда, забравил всичко около себе си. Отнася бебето до светлината на прозореца, и в този момент бебето Едуард отваря тъмносините си очи и се прозява, подобната му на розова пъпка уста се отваря широко, и той поглежда баща си в лицето, сякаш за да отвърне на напрегнатия изучаващ поглед на сивите му очи.

— Моят син — изрича Едуард тихо. — Елизабет, прости ми, че трябваше да го родиш тук. Ако зависеше от мен, не бих допуснал това за нищо на света.

Кимвам мълчаливо.

— И е кръстен, и му е дадено името Едуард, както исках?

— Да.

— И е в добро здраве?

— Тъкмо започваме да му даваме твърда храна — казва майка ми гордо. — И той свиква с нея. Спи добре и е кротко, умно момче. Елизабет го кърми сама и никоя жена не би могла да му бъде по-добра кърмачка. Създадохме ви един малък принц тук.

Едуард я поглежда.

— Благодаря ви за грижите, които полагате за него — казва той. — И за това, че останахте с моята Елизабет. — Едуард свежда очи. Дъщерите ни — Елизабет, Мери и Сесили — са се събрали около него, вперили погледи нагоре в лицето му, сякаш е някакъв странен звяр, еднорог може би, който изведнъж е влязъл с лек галоп в тяхната детска стая.

Той внимателно коленичи, за да не се извисява над тях, все още гушнал бебето в сгъвката на ръката си.

— А вие сте моите момичета, моите принцеси — казва им тихо. — Помните ли ме? Нямаше ме дълго време, повече от половин година, но аз съм баща ви. Бях далече от вас твърде дълго, но нямаше и ден, в който да не мисля за вас и прекрасната ви майка и да се кълна, че ще се прибера у дома и ще ви поставя отново на местата, които ви се полагат по право. Помните ли ме?

Долната устна на Сесили потреперва, но Елизабет се обажда:

— Аз ви помня — тя слага ръка на рамото му и го поглежда в лицето без страх. — Аз съм Елизабет. Аз съм най-голямата. Помня ви: останалите са твърде малки. Вие помните ли ме, помните ли своята Елизабет? Принцеса Елизабет? Един ден ще бъда кралица на Англия като майка си.

При тези думи всички се разсмиваме, и Едуард отново се изправя на крака, подава бебето на майка ми и ме взема в прегръдките си. Ричард и Томас излизат напред и коленичат, за да ги благослови.

— Моите момчета — казва той топло. — Сигурно ви е било омразно да стоите затворени тук.