Най-тежко е за моите момчета, които са като лъвчета в клетка в това малко пространство, и обикалят наоколо, препирайки се помежду си. Накрая майка ми започва да им измисля упражнения, дуели с дръжки от метли, стихотворения за заучаване, игри със скачане и гонене, които трябва да изпълняват всеки ден, и те отбелязват резултатите и се надяват, че тези упражнения ще ги направят по-силни в битката, за която копнеят, която ще върне Едуард на престола.

Когато дните се скъсяват, а нощите стават по-тъмни, разбирам, че времето ми наближава и бебето ми трябва скоро да се роди. Огромният ми страх е, че ще умра по време на раждането, и майка ми ще остане сама тук, в града на нашия враг, пазейки децата ми.

— Знаеш ли какво ще стане? — питам я направо. — Прозря ли го? И какво ще стане с дъщерите ми?

Виждам някакво знание в очите ѝ, но лицето, което обръща към мен, е спокойно.

— Няма да умреш, ако това е въпросът ти — казва тя направо. — Ти си здрава млада жена, а кралският съвет изпраща лейди Скроуп да се грижи за теб, също и две акушерки. Няма причина да мислиш, че ще умреш — не повече, отколкото имаше с което и да е от другите деца. Очаквам да преживееш това и да имаш още деца.

— Бебето? — питам, като се опитвам да разчета изражението ѝ.

— Знаеш, че той е здрав — казва тя с усмивка. — Всеки, който е усетил как това дете рита, знае, че е силно. Няма причина да се боиш.

— Но има нещо — казвам уверено. — Усещам, че знаеш още нещо за Едуард, за моя малък принц Едуард.

Тя ме гледа един миг, а после решава да говори честно:

— Не го виждам да става крал — казва тя. — Разчетох картите и се вгледах в отражението на луната във водата. Попитах и кристала, и се вгледах в дима. Всъщност опитах всичко, за което зная, че не противоречи на Божиите закони и е допустимо на това свято място. Но, честно казано, Елизабет: не го виждам като крал.

Засмивам се на глас:

— Това ли е всичко? Това ли е всичко? За Бога, майко, аз не мога да си представя, че родният му баща отново ще бъде крал, а той е коронован и миропомазан! Не мога да видя себе си отново като кралица, а гърдите ми бяха помазани със свещения елей и скиптрите бяха положени в ръцете ми. Не се надявам на Уелски принц, само на здраво момче. Само нека се роди силен и здрав и възмъжее, и аз ще съм доволна. Не ми трябва да бъде крал на Англия. Просто искам да знам дали той и аз ще преживеем това.

— О, ще го преживеете — уверява ме тя и с едва доловимо махване на ръката обхваща в пренебрежителен жест тесните стаи; сгъваемите легла на момичетата в единия ъгъл; слугинските сламеници на пода в другия; бедната обстановка и мразовития студ в тази изба; влагата, просмукала се в каменните стени; пушливия огън; непоколебимия кураж на децата ми, които забравят, че някога са живели на по-добро място. — Това е нищо. Очаквам да се въздигнем от това положение.

— Как? — питам я невярващо.

Майка ми се навежда и приближава устни към ухото ми.

— Твоят съпруг не отглежда лози и не прави вино във Фландрия — казва тя. — Не чепка вълна и не се учи да тъче. Той подготвя поход, създава си съюзници, събира пари, готви се да нахлуе в Англия. Лондонските търговци не са единствените в страната, които предпочитат Йорк пред Ланкастър. А Едуард никога не е губил битка. Помниш ли?

Неуверено кимвам. Макар да е победен и в изгнание, съпругът ми наистина никога не е губил битка.

— Така че когато тръгне срещу войската на Хенри, дори и тя да е предвождана от Уорик и насърчавана от Маргарет д’Анжу, не мислиш ли, че ще победи?

* * *

Това не е същинско оттегляне преди раждане, не и каквото се полага на една кралица, с церемониално напускане на двора шест седмици преди датата на раждането, затваряне на прозорците и благославяне на стаята.

— Глупости — казва майка ми разпалено. — Та нима ти не се оттегли от самата дневна светлина? Затваряне и оттегляне преди раждането? Мисля, че никоя кралица досега не е била по-затворена от теб. Кой се е оттеглял за раждане в свято убежище досега?

Не е подобаващо кралско раждане, с три акушерки, две дойки, люлеещи се столове, знатни кръстници, отговарящи за детската стая жени, застанали да наблюдават отстрани, и посланици, които чакат със скъпи подаръци. Лейди Скроуп е изпратена от двора на Ланкастър да се погрижи да имам всичко, което ми е нужно, и си мисля, че от страна на граф Уорик това е великодушен жест към мен. Но трябва да въведа бебето си в света, без съпругът ми и придворните да чакат пред вратата, и без почти никаква помощ. Кръстниците му са абатът на Уестминстър и игуменът, а кръстницата му — лейди Скроуп: единствените хора, които са с мен. Наоколо ги няма нито великите лордове на страната, нито чуждите крале — обичайните кръстници за едно кралско бебе — а само добри и мили хора, които са хванати като в капан в Уестминстър заедно с нас.

Кръщавам го Едуард, както иска баща му и както предрече сребърната лъжичка от реката. Маргарет Анжуйска, чиято флотилия е задържана в пристанището от бурите, ми изпраща вест, за да ми каже да го нарека Джон. Тя не иска още един принц Едуард в Англия, който да съперничи на сина ѝ. Пренебрегвам думите ѝ, сякаш са изречени от незначителен човек. Защо да се вслушвам в предпочитанията на Маргарет Анжуйска? Съпругът ми го нарече Едуард, а сребърната лъжичка изплува от реката с името му отгоре. Той е Едуард и толкова: той ще бъде Едуард, Уелски принц, дори и ако майка ми е права и той никога не стане крал Едуард.

Помежду си го наричаме Бебето, никой не го нарича Уелски принц, и докато се унасям след раждането, с топлото му телце в прегръдките ми и полупияна от чашата, която ми дадоха да изпия при раждането, си мисля, че може би това бебе наистина няма да бъде крал. В негова чест не гърмяха оръдия, а по билата на хълмовете не бяха запалени празнични огньове. От фонтаните и чешмите на Лондон не тече вино, гражданите не са опиянени от радост, към великите кралски дворове на Европа не се носят с бясна скорост съобщения за появата му на белия свят. Сякаш раждам обикновено бебе, а не принц. Може би той ще бъде обикновено момче, а аз отново ще стана обикновена жена. Може би няма да бъдем велики, богоизбрани хора, а просто щастливи.

Зимата на 1470-1471 г.

Прекарваме Коледа в убежището си. Лондонските месари ни изпращат тлъста гъска, и моите момчета, малката Елизабет и аз играем карти. Аз успявам да изгубя от нея шест сребърни пенса и я изпращам в леглото развълнувана, че е сериозен играч. Прекарваме Дванайсетата нощ в убежището си, и с майка ми измисляме пиеса за децата с костюми, маски и заклинания. Разказваме им семейната история за Мелузина, красивата жена, наполовина момиче, наполовина риба, която обитава извора в гората и се омъжва за смъртен мъж по любов. Увивам се в чаршаф, който завързваме при краката, за да се образува голяма опашка, разпускам косата си и когато се надигам от пода, момичетата са омаяни от жената-риба Мелузина, а момчетата ръкопляскат. Майка ми влиза с книжна конска глава, залепена за дръжката на една метла, с палтото на вратаря и с книжна корона. Момичетата изобщо не я разпознават и гледат пиесата, сякаш сме платени актьори в най-великия кралски двор на света. Разказваме им историята за ухажването на красивата жена, която е наполовина риба, и как нейният любим я убеждава да напусне буйния си извор в гората и да рискува да излезе в големия свят. Разказваме само половината от историята: че тя заживява с него и го дарява с красиви деца, и са щастливи заедно.

Това не е цялата история, разбира се. Но откривам, че не искам да мисля за бракове по любов, които завършват с раздяла. Не искам да мисля какво е да бъдеш жена, която не може да живее в новия свят, създаван от мъжете. Не искам да си представям как Мелузина се издига от своя извор и се затваря в някой замък, докато аз съм принудена да стоя в убежище и всички ние, дъщерите на Мелузина, сме хванати като в капан на място, където не можем напълно да бъдем себе си.

* * *

Простосмъртният съпруг на Мелузина я обичал, но тя го озадачавала. Не разбирал природата ѝ и не бил доволен да живее с жена, която била загадка за него. Допуснал един гост да го убеди да я следи. Скрил се зад завесите в банята ѝ и я видял да плува под водата във ваната си, видял — ужасѐн — проблясването на плискащи се вълнички върху рибени люспи, научил тайната ѝ: че макар да го обичала, да го обичала истински, тя все още била наполовина жена и наполовина риба. Непоносима му била нейната същност, а тя не можела да не притежава именно тази същност. Затова той я напуснал, защото в сърцето си се боял, че тя е жена с двойствена природа, без да си дава сметка, че всички жени са същества с двойствена природа. Непоносимо му било да мисли за нейната потайност, за това, че имала живот, който криела от него. Не можел да понесе истината, че Мелузина била жена, която познавала незнайните дълбини и плувала в тях.

Бедната Мелузина, която се опитала да бъде добра съпруга, трябвало да напусне мъжа, който я обичал, и да се върне във водата, откривайки, че земята е прекалено твърда. Подобно на много жени, тя не успяла да се вмести точно в представата на съпруга си. Краката я болели: не можела да върви по пътя, избран от съпруга ѝ. Опитала се да прави каквото му било угодно, но не успяла да пренебрегне болката. Тя е прамайка на кралската фамилия на Бургундия, а ние, нейните потомки, все още се опитваме да вървим по пътищата на мъжете и понякога също намираме пътя непоносимо труден.

 * * *

Научавам, че новият двор празнува весело Коледа. Крал Хенри е отново с ума си, и династията Ланкастър тържествува. От прозорците на убежището виждаме как баржите се движат нагоре-надолу по реката, докато благородниците тръгват от крайречните си дворци в Уайтхол. Виждам да преминава баржата на Станли. Лорд Станли, който ми целуна ръка на турнира в чест на коронацията ми, и ми каза, че девизът му е Sans Changer, беше един от първите, които поздравиха Уорик, когато той слезе на суша в Англия. Оказва се, че е привърженик на Ланкастър и в крайна сметка може би ще е неизменно верен на тях.