Майката на Джордж кимва.

— Твърде малка изгода за него — отбелязвам. — Пък вложените усилия са големи, а опасността — ужасна.

Оставям я да помисли върху това за миг.

— Сега, ако Джордж отново стане изменник и се върне при брат си разкаян и готов да му се закълне във вярност, Едуард ще го приеме обратно, ще му прости.

— Ще го стори ли?

Кимвам.

— Мога да обещая това — не добавям, че аз никога няма да му простя и че за мен той и Уорик са мъртви, и то още откакто екзекутираха баща ми и брат ми след битката при Еджкоут Мур, и такива ще останат, каквото и да направят. Имената им са в черния медальон в кутията ми за бижута и тези имена няма да видят дневната светлина никога повече, докато притежателите им не потънат във вечния мрак.

— Би било толкова хубаво, ако Джордж, един млад човек без добри съветници, може да чуе от някого, но насаме и тайно, че може да се върне спокойно при брат си — отбелязва майка ми напосоки, загледана през прозореца към носените от вятъра облаци. — Понякога един млад мъж има нужда от добър съвет. Понякога се налага някой да му каже, че е поел в погрешна посока, но че може да се върне на верния път. Един млад мъж като Джордж не би трябвало да се бие за Ланкастър, умирайки с червена роза на яката си. Един млад човек като Джордж би трябвало да бъде при семейството си, с братята си, които го обичат.

Тя прави пауза, за да позволи на майката на Джордж да премисли това. Наистина умело изпълнение.

— Ако само някой може да му каже, че е добре дошъл у дома, ще си върнете сина, братята ще се съберат отново, Йорк отново ще се бие за Йорк, а Джордж няма да изгуби нищо. Ще бъде брат на краля на Англия и ще бъде херцог Кларънс, както е бил винаги. Можем да се погрижим Едуард да му върне титлата. Това е неговото бъдеще. Докато сега той е… как биха го нарекли? — тя прави пауза, сякаш за да се запита как биха нарекли любимия син на Сесили, после намира думите: — Пълно нищожество.

Майката на краля се изправя на крака и моята също. Аз оставам седнала, вдигнала усмихнато лице нагоре.

— Винаги ми доставя такава наслада да говоря с вас двете — казва свекърва ми с глас, треперещ от гняв.

Сега се надигам, с ръка върху наедрелия си корем и я чакам да ми направи реверанс.

— О, на мен също. Приятен ден, почитаема майко — казвам вежливо.

И така, всичко е свършено по-лесно и от заклинание. Без да бъде казана и дума повече, без Едуард изобщо да разбере, една дама от двора на кралицата-майка решава да посети голямата си приятелка, съпругата на Джордж, бедната Изабел Невил. Дамата, загърната в плътен воал, се качва на кораб, отива до Анжер, намира Изабел, не губи време да я слуша как плаче в стаята си, намира Джордж и му разказва за нежната обич на майка му към него и тревогите ѝ за съдбата му. В отговор Джордж ѝ разказва за нарастващия си смут сред съюзниците си, с които е обвързан не само с клетва, а и чрез брак. Бог — мисли си той — не е благославял техния съюз и затова бебето им умря в бурята, и нищо не върви както трябва за него, откакто се е оженил за Изабел. Със сигурност, нищо толкова неприятно като това не би трябвало да се случва на Джордж. Сега той се оказва в обществото на врагове на семейството си и — което е далеч по-лошо за него — отново на второ място. Изменникът Джордж казва, че ще дойде в Англия с нахлуващата армия на Ланкастър, но щом кракът му стъпи в кралството на обичния му брат, той ще ни каже къде са слезли на суша и с какви сили разполагат. Ще си даде вид, че ги подкрепя като шурей на Уелския принц от династията Ланкастър, докато към битката се присъединят още войници, а после ще ги нападне в тил и ще си пробие път отново до братята си. Той ще бъде отново един от тримата синове на Йорк. Можем да разчитаме на него. Той ще унищожи сегашните си приятели и семейството на собствената си съпруга. Той е предан на Йорк. Някъде дълбоко в сърцето си той винаги е бил предан на Йорк.

Моят съпруг ми носи тази насърчителна вест, без да осъзнава, че това е дело на жени, които плетат мрежите си около мъжете. Отдъхвам на леглото си за почивка през деня с ръка върху корема, усещайки как бебето се движи.

— Не е ли прекрасно? — пита ме той възхитен. — Джордж ще се върне при нас!

— Зная, че обичаш Джордж — казвам. — Но дори ти трябва да признаеш, че е истинско влечуго, което не е вярно на никого.

Великодушният ми съпруг се усмихва:

— О, такъв си е Джордж — отвръща той мило. — Не бива да бъдеш твърде сурова с него. Винаги е бил любимец на всички; винаги е бил човек, който обича удоволствията.

Успявам да се усмихна в отговор:

— Не го съдя прекалено сурово. Радвам се, че се върна при теб — уверявам го, а вътрешно си казвам: „Но той е мъртъв.“

Лятото на 1470 г.

Бързам зад съпруга си с ръка върху големия си корем, надолу по дългите криволичещи коридори на двореца Уайтхол. Зад нас тичат слуги, които носят товари с вещи.

— Не можеш да заминеш. Закле ми се, че ще бъдеш с мен за раждането на бебето ни. Ще бъде момче, твоят син. Трябва да останеш.

Той се обръща към мен с мрачно лице:

— Любима, нашият син няма да има кралство, ако не замина. Шуреят на Уорик, Хенри Фицхю, е вдигнал на бунт Нортъмбърланд. Не се съмнявам, че Уорик ще удари на север, а после Маргарет ще стовари армията си на юг. Тя ще дойде право в Лондон да освободи съпруга си от Тауър. Трябва да замина, и то бързо. Трябва да се справя с единия, а след това да се обърна и да поема на юг, за да заловя другия, преди тя да дойде тук за теб. Не смея да се бавя дори заради удоволствието да споря с теб.

— Ами аз? Ами момичетата?

Едуард диктува шепнешком заповеди на писаря, който тича зад него с дъска за писане, докато кралят върви с едри крачки към конюшните. Спира, за да извика някакви заповеди към конярите си. Войниците тичат към арсенала да извадят оръжията и броните; командирите им крещят да се строяват. На големите каруци отново товарят палатки, оръжия, храна, доспехи. Голямата армия на Йорк е отново в поход.

— Трябва да отидете в Тауър — обръща се да ми нареди съпругът ми. — Трябва да съм сигурен, че сте в безопасност. Всички, също и майка ти, вървете в кралските покои в Тауър. Подготви се за бебето там. Знаеш, че ще дойда при теб възможно най-скоро.

— Когато неприятелят е в Нортъмбърланд? Защо да отивам в Тауър, когато потегляш да се биеш с враг на стотици мили оттук?

— Защото само един дявол знае със сигурност къде ще слязат на суша Уорик и Маргарет — казва той кратко. — Предполагам, че ще се разделят на два бойни отряда и единият ще подкрепи бунта на север, а другия ще отиде в Кент. Но не знам. Нямам вести от Джордж. Не знам какво подготвят. Представи си, че потеглят по Темза, докато аз се бия в Нортъмбърланд? Бъди моя любима, бъди смела, бъди истинска кралица: върви в Тауър с момичетата и се погрижете за безопасността си. Тогава аз мога да се бия и да победя, и да се върна у дома при теб.

— Ами момчетата ми? — прошепвам.

— Те ще дойдат с мен. Ще ги пазя, колкото мога, но е време и те да изиграят ролята си в нашите битки, Елизабет.

Бебето се обръща в утробата ми, сякаш възроптава, и пристъпът на гадене от движението ме кара да замълча.

— Едуард, кога най-сетне ще сме в безопасност?

— След като победя — казва той спокойно. — Нека замина и победя сега, любима.

Оставям го да замине. Мисля, че никоя сила на света не би го спряла, и казвам на момичетата, че оставаме в Лондон, в Тауър, един от любимите им дворци, и че баща им и полубратята им са заминали да се бият с лошите мъже, които все още мечтаят за стария крал Хенри, макар самият той да е пленник в Тауър, тих и мълчалив в стаите си на етажа точно под нас. Казвам им, че баща им ще се прибере благополучно при нас. Когато плачат за него през нощта, защото са имали лоши сънища за коварната кралица, лудия крал и за лошия си чичо Уорик, аз им обещавам, че баща им ще победи лошите хора и ще се прибере у дома. Обещавам, че благополучно ще върне момчетата у дома. Той даде думата си. Никога не е изменял на обещанието си. Едуард ще се завърне у дома.

Но този път той не се връща.

Този път той не се връща.

Съпругът ми и неговите другари по оръжие — брат ми Антъни, брат му Ричард, обичният му приятел сър Уилям Хейстингс, и верните му поддръжници са рязко разбудени при Донкастър в ранните часове на сутринта от двама от менестрелите на краля, които, прибирайки се пияни от посещенията си при развратници, случайно хвърлят поглед над стените на замъка и виждат факли на пътя. Вражеският авангард, маршируващ през нощта, сигурен знак, че негов командир е Уорик, е само на час оттук, може би само на минути оттук, и идва да залови краля, преди той да успее да се срещне с армията си. Целият Север се е вдигнал срещу краля и е готов да се бие за Уорик, и кралският отряд ще бъде победен в миг. Влиянието на Уорик се простира нашир и надлъж в тази част на света, а братът на Уорик и шуреят му са се обърнали срещу Едуард и се сражават на страната на сродника си и в името на крал Хенри и ще бъдат пред портата на замъка, преди да е изтекъл и час. Никой не се съмнява, че този път Уорик няма да взема пленници.

Едуард изпраща момчетата ми при мен, а после той, Ричард, Антъни и Хейстингс се мятат на конете си и потеглят в нощта, отчаяно решени да не бъдат заловени от Уорик или неговите сродници, убедени, че този път ги очаква незабавна екзекуция. Веднъж Уорик се опита да плени и задържи Едуард, както ние пленихме и задържахме Хенри, и научи, че не съществува по-окончателна победа от смъртта. Той никога повече няма да постъпи така и да чака всички да признаят поражението си. Този път го иска мъртъв.

Едуард потегля в тъмнината с приятелите и сродниците си и няма време да ми прати вест, за да ми каже къде да се срещна с него; не може дори да ми пише, за да ми съобщи къде отива. Съмнявам се, че и сам той знае. Единственото, което може да направи, е да бяга от сигурна смърт. По-късно ще мисли как да се върне. Сега, тази нощ, кралят бяга, за да спаси живота си.